Решение № 2241 от 02.04.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 2241 гр. София, 02.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Анелия Й. Груева като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20241100510279 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 21335 от 26.12.2023 год., постановено по гр.дело № 62751/2021 г. на СРС, І Г.О., 39 състав, е осъдено „Стивас 13“ ООД, ЕИК 203371468, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к.****, да заплати на Н. Е. З., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“**** по предявения иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД сумата от 8000 лв., представляваща обезщетение за периода от 15.06.2016 г. до 15.06.2021 г., за ползване от ответника без основание на част от недвижим имот собственост на ищеца и представляваща 83 кв. м. от недвижим имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед РД-18-258/28.07.2020 г. на Изпълнителния директор на АГКК, попадащ в кв.279 по плана на гр.София, м.Студентски град, Столична община, район „Студентски“, целият с площ 529 кв. м. при граници /съседи/: ПИ с идентификатори:

***, ***, *** и ***, която идеална част е разположена както следва от север ПИ с идентификатор ***, от изток ПИ с идентификатор ***, от юг ПИ с идентификатор ***, и от запад ПИ с идентификатор ***, обозначена с кафяв и жълт цвят на 1 скица на лист 45 от делото, ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба - 03.11.2021 г. до окончателното й плащане, като е отхвърлен иска за сумата над уважения размер от 8000 лв., до пълния претендиран размер от 9000 лв., ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба - 03.11.2021 г. до окончателното й плащане. С решението на съда е осъдено „Стивас 13“ ООД, ЕИК 203371468, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.****, да заплати на И. З. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.**** по предявения иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД сумата от 12499,99 лв., представляваща обезщетение за периода от 15.06.2016 г. до 15.06.2021 г., за ползване от ответника без основание на част от недвижим имот собственост на ищеца и представляваща 83 кв.м. от недвижим имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед РД-18-258/28.07.2020 г. на Изпълнителния директор на АГКК, попадащ в кв.279 по плана на гр.София, м.Студентски град, Столична община, район „Студентски“, целият с площ 529 кв. м. при граници /съседи/: ПИ с идентификатори:

***, ***, *** и ***, която идеална част е разположена както следва от север ПИ с идентификатор ***, от изток ПИ с идентификатор ***, от юг ПИ с идентификатор ***, и от запад ПИ с идентификатор ***, обозначена с кафяв и жълт цвят на скица на лист 45 от делото, ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба – 03.11.2021 г. до окончателното й плащане, като е отхвърлен иска за сумата над уважения размер от 12499,99 лв., до пълния претендиран размер от 18000 лв., ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба - 03.11.2021 г. до окончателното й плащане.С решението на съда е осъдено „Стивас 13“ ООД, ЕИК 203371468, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.“****, да заплати на Н. Е. З., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“**** и И. З. Д., ЕГН **********, с адрес гр.София, ул.****, на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата в размер на 2528,33 лв., представляваща разноски в исковото производство. С решението на съда са осъдени Н.

Е. З., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“**** и И. З. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.****, да заплатят на „Стивас 13“ ООД, ЕИК 203371468, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.“****, на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата в размер на 722,22 лв. - разноски в исковото производство.

Срещу решението на СРС, 39 с-в е постъпила въззивна жалба от „СТИВАС 13“ ООД, гр.София, подадена чрез пълномощника адв.В. С., с искане същото да бъде отменено в частта с която са уважени предявените осъдителни искове с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, като неправилно, и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените искове с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, по съображения изложени в жалбата. Твърди се, че решението в обжалваната част е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на процесуалните правила и на материалноправните разпоредби на закона, по съображения изложени в 2 жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемите страни- ищци И. З. Д. и Н. Е. З., чрез пълномощника си адв.Ц. М. оспорват жалбата по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Молят съда, жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение –потвърдено в обжалваната от ответника част, като правилно и законосъобразно. Претендират присъждане на направените по делото разноски.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е постановено при правилно приложение на материалния закон, като настоящата въззивна инстанция споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от И. З. Д. и Н. Е. З. срещу „СТИВАС 13“ ООД, гр.София, обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД до размер на сумите, за които същите са уважени/ чл.272 от ГПК/. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в обжалваното съдебно решение констатации/чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е 3 обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите изложени в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

В практиката на ВКС - определение по ч.гр.дело № 12/09 г. на І г.о., определение по ч.гр.дело № 289/12 г. на ІV г.о., решение по гр.дело № 1740/11 г. на ІV г.о. и др., се приема, че правомощията на въззивната инстанция са ограничени - арг. от чл.260, ал.1, т.3, 4, 5 и 6 ГПК, чл.266 ГПК и чл.269 ог ГПК, както от това каква част от решението на първата инстанция се обжалва, така и относно правилността на обжалвания акт само по релевираните основания и в рамките на заявеното искане за произнасяне от въззивния съд. Предметните предели на въззивното производство се определят от страните, които очертават съдържанието и обема на правния спор, пренесен за разглеждане пред въззивната инстанция, с подадените в сроковете по чл.259 и чл.263, ал.2 и ал.1 ГПК въззивни жалби /първоначални и насрещни/ и отговори. При осъществяване на дейността си съдът се ръководи от разпоредбата на чл.269 от ГПК, която го задължава да провери служебно валидността на постановеното от първата инстанция решение и неговата допустимост само в обжалваната част и ограничава правомощията му за проверка на правилността на решението до заявените в жалбите доводи. Недопустимо е предметът на въззивното производство да бъде променян чрез въвеждане на нов предмет и ново искане, извън преклузивния срок за обжалване. Подадените в срок от същата страна жалби се считат част от първата /сезиращата с ъ д а жалба/, а постъпването на останалите е правно ирелевантно - те също се прилагат към делото, без по тях да се извършват каквито и да било процесуални действия.

Съдът приема, че доводите изложени от ответника в жалбата за допуснати процесуални нарушения от СРС са без значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК, като в случая с въззивната жалба, ответника е направил такива доказателствени искания. Така направените доказателствени искания са оставени без уважение, като неоснователни с определение постановено в публично съдебно заседание, проведено на 09.10.2025 год., по съображения изложени в мотивите на същото. Въззивният съд намира, че 4 първоинстанционният съд при разглеждане на спора, с който е бил сезиран, не е допуснал процесуално нарушение, довело до ограничаване правото на защита на ответника по делото. С оглед на което доводите на ответника за допуснати процесуални нарушения от СРС, изложени в депозираната от него въззивна жалба се явяват изцяло неоснователни. В настоящия случай не е допуснато от първоинстанционният съд, нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. При постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми на закона.

По наведените във въззивната жалба на ответника доводи досежно материалната незаконосъобразност на решението в обжалваната част, съдът приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл.59, ал.1 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. За да бъде уважен иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, следва да бъде доказан следния фактически състав: увеличение на имуществото на ответника за сметка на имуществото на ищеца, липса на друга правна възможност за ищеца да защити интереса си, обедняването на ищеца и обогатяването на ответника да произтичат от едни и същи факти. Правото на иск по чл.59, ал.1 от ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити. С тази законова разпоредба се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго, въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други текстове на закона.

Общата хипотеза за неоснователно обогатяване по чл.59 от ЗЗД е налице в случаите, когато лице- несобственик ползва недвижимия имот /вещта/ без правно основание за това и препятства собственика да го ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема на правата, които има. Ползването от несобственика на имота препятства възможността собственика лично да ползва или да отдава под наем/ на правно основание/ имота и да реализира имуществена облага. В този случай от едни и същи факти - ползването без правно основание от несобственика- ответник на собствения недвижим имот/вещ/ на ищеца произтича обедняването на ищеца, което се изразява в лишаването му от възможността да ползва сам собствения си недвижим имот или да го отдава под наем на другиго за процесния период от време, както и обогатяването на ответника, изразяващо се в спестяването на разходи за наем за ползване на недвижимия имот за процесния период. Фактическият състав на предявен иск с правно основание чл.59 от ЗЗД обхваща елементите : 1./ ищецът да е собственик на имота /вещта/, 2./ ответникът да ползва фактически имота без наличие на правно основание за това и 3./ размера на вредата, изчислена на база сумата, с която собственикът е обеднял, тъй като не е реализирал ползата от принадлежащото му право на ползване на имота - наемната цена на този 5 функционален тип имоти.Така посочените елементи от фактическия състав на посочената правна норма са подробно обсъдени в мотивите на обжалвания съдебен акт, които настоящият въззивен състав споделя изцяло.