Решение № 4253 от 28.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4253 гр. София, 28.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

Мариана Георгиева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20221100510618 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от 12.07.2022г., постановено по гр.д. № 19680/2021г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 74 състав, са уважени предявените от “Д.П.Т. БГ” ЕООД срещу “А1 БЪЛГАРИЯ” ЕАД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за заплащане на сумата от общо 435, 56 лева, представляваща платена от ищеца на ответника без основание сума, от която 140, 97 лева – платена без основание сума за начислени за периода от 23.06.2020г. до 22.10.2020г. недоговорени и неизползвани услуги за телефонен номер *******, мобилен интернет с номер ******* и Biz Cloud с номер 301000928908, както и сумата от 266, 40 лева, представляваща платена без основание сума за начислена за периода от 23.10.2020г. до 22.01.2021г. цена за услуга интернет достъп № 301001392579 по договор от 19.10.2018г., прекратен от 19.10.2020г., ведно със законната лихва от 07.04.2021г. до окончателното изплащане.

Срещу решението, в частта, в която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за сумата от 266, 40 лева, представляваща платена без основание сума за начислена за периода от 1

23.10.2020г. до 22.01.2021г. цена за услуга интернет достъп № 301001392579 по договор от 19.10.2018г., е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника “А1 БЪЛГАРИЯ” ЕАД. В жалбата са развити оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното решението. Конкретно се оспорва формираният извод, че за процесния период между страните по делото не е съществувало валидно правоотношение по договор за предоставяне на услуга интернет достъп, поради прекратяване на договора от 19.10.2018г. по искане на абоната. Поддържа, че по делото е установено обстоятелството, че ищцовото дружество е осчетоводило процесните три фактури и е ползвало данъчен кредит по същото. Счита, че тези действия представляват извънсъдебно признание на задължението. Навежда доводи за неправилност на изводите на първоинстанционния съд и по отношение на приетото за основателно възражение на ищеца относно причините за осчетоводяването и плащане на фактурите. Счита, че позоваването на общи условия на ответното дружество е необосновано, тъй като такива не са представени по делото. Освен това, тези общи условия не били приложими относно договорите за гарантиран интернет достъп, какъвто е процесният. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявеният иск за връщане на сумата от 266, 40 лева да се отхвърли.

Въззиваемата страна “Д.П.Т. БГ” ЕООД оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено въз основа на събраните по делото доказателства и съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, поради което прави искане за потвърждаване на същото.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за връщане на получена без основание /по прекратен договор за услуга “Достъп 2 до интернет”/ парична сума.

Между страните по делото не е спорно обстоятелството, че на 19.10.2018г. е бил сключен договор за предоставяне на услуга “достъп до интернет”, със срок на договора от 2 години, считано от 19.10.2018г. до 19.10.2020г. Съгласно чл. 1.1. от договора, услугата се предоставя в съответствие с Общите условия за взаимоотношения между “А1 БЪЛГАРИЯ” ЕАД и потребителите на широколентов достъп до интернет чрез обществени електронни съобщителни фиксирани мрежи за пренос на данни, съставляващи неразделна част от договора. Потребителят е поел задължение да заплаща на доставчика месечно възнаграждение /месечна абонаментна такса/ в размер на 74 лева без ДДС. Съгласно чл. 17.4 от договора в случай, че в рамките на последния месечен таксуващ период от срока на ползване, определен за дадена услуга, абонатът не уведоми писмено оператора, че желае договорът да бъде прекратен по отношение на услугата с изтичане на този срок, или че желае да продължи ползването на услугата за нов срок при определени условия, ползването на услугата продължава за неопределен срок при същите условия и може да бъде прекратено по всяко време с едномесечно писмено предизвестие от всяка страна без неустойки.

По делото е приета като писмено доказателство жалба с вх. № 127А139 от 15.10.2020г. от ищцовото дружество до ответника, в която е направено искане за преустановяване предоставянето на интернет и неговото фактуриране, считано от 19.10.2020г., по отношение на офис, находящ се на адрес гр. София, бул. “*******. Не е спорно обстоятелството, че предоставянето на интернет на посочения адрес е осъществявано въз основа на процесния договор от 19.10.2018г.

Настоящият съдебен състав счита, че обективираното в жалбата волеизявление представлява изрично искане от страна на абоната за прекратяване на договорното правоотношение по предоставяне на услугата “Достъп до интернет”. Изявлението е направено в рамките на последния месечен таксуващ период от срока на ползване по процесния договор, поради което и на основание чл. 17.4. от договора, с достигане на волеизявлението до насрещната страна и изтичане на срока на действие на договора, правоотношението е било прекратено. С прекратяването на договора правата и задълженията на страните по него отпадат занапред. Доставчикът на 3 услугата няма задължение да предоставя същата, а абонатът не дължи заплащане на възнаграждение.

По делото са представени фактури, издадени от ответното дружество за предоставени на ищеца в периода от 23.10.2020г. до 22.01.2021г. услуги, в това число и за услуга “Достъп до интернет”. Общата стойност на начислените такси за тази услуга е в размер на 266, 40 лева с ДДС. Във всяка една от фактурите за процесния период е посочена стойността на месечното възнаграждение /от 74 лева без ДДС/ и номера на услугата. Установено е въз основа на представените и неоспорени от насрещната страна платежни нареждания, че ищцовото дружество е заплатило на ответника сумата от общо 266, 40 лева, като в основанието за плащане във всеки един от платежните документи изрично е посочено по кой номер фактура се извършва.

В първоинстанционното производство процесуалният представител на ищцовото дружество е признал обстоятелството, че процесните фактури са осчетоводени в неговото счетоводство и по тях е ползван данъчен кредит.

Релевиран е довод, че услугата “Достъп до интернет” не е предоставяна, а плащанията по издадените фактури са направени поради предупреждения от страна на служители на ответното дружество, че ако не се платят, ще бъде спряно ползването на други услуги по други договори между страните.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи:

По исковете по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД хипотезите на "получаване без основание" обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.

Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото. Искът по чл. 55 от ЗЗД е един, с него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото. Първата хипотеза на чл. 55 от ЗЗД е налице, както когато 4 ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание.

Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване факта на плащането на процесната сума, а ответникът - да докаже, че е налице основание за получаването, съответно за задържане на полученото, т.е. ответникът следва да установи, че престацията е извършена в изпълнение на валидно задължение на ищеца.

От събраните по делото доказателства се установи, че сключеният между страните договор от 19.10.2018г. за предоставяне на услуга “Достъп до интернет” е прекратен с изтичане срока на действие, т.е. считано от 19.10.2020г. въз основа на изрично волеизявление от страна на абоната, направено в определения в чл. 17.4. от договора срок. Ответното дружество е навело твърдения, че е продължило да предоставя тази услуга при същите условия и в периода до м.01.2021г., като за дължимото месечно възнаграждение е издавало фактури, които са били осчетоводени от ищеца, ползван е данъчен кредит по тях и е налице плащане от страна на абоната.

Счита, че тези конклудентни действия на страните осъществяват фактическия състав на постигнато ново съгласие за предоставяне на услугата срещу задължение на абоната да заплаща месечно възнаграждение в размер на 74 лева без ДДС.

Съобразно трайната практика на ВКС, фактурата може да бъде приета като доказателство за възникнало правоотношение между страните, щом като в нея фигурира описание на съществените елементи на сделката – посочена е стоката/услугата по вид и стойност, начинът на плащане, наименованията на страните и времето и мястото на издаването й; Само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на получаващия стоката или услуга, включването й в съответния дневник по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват недвусмислено признание на задължението и доказват неговото съществуване; Отразяването на задължението по фактурата в аналитичната оборотна ведомост, доколкото става част от счетоводния баланс, е също вид извънсъдебно признание за съществуването му;

5

Отсъствието на изискуеми от ЗСч реквизити във фактурата няма самостоятелно значение, щом са налице данни за нейното осчетоводяване, включване в дневника за покупко-продажбите по ДДС и ползване на данъчен кредит; Осчетоводяването на фактурата представлява и признание за получаване на стоката/услугата; Упражняването на правото на приспадане на данъчен кредит от купувача, има правното значение на признание за получаването на стоката/услугата.

В случая по делото е установено извънсъдебно признание на ищеца за получаване на услугата “Достъп до интернет” за исковия период, изразяващо се в осчетоводяване на задължението по процесните фактури и упражняването на правото на данъчен кредит, т.е. установено е съществуването на основание за получаване на сумата от ответника.

Вярно е, че извънсъдебното признание не се ползва с абсолютна доказателствена стойност, но ако такова е налице, в тежест на страната от която изхожда е да го опровергае, въвеждайки в спора обстоятелства относно неговата симулативност. В случая ищецът твърди наличие на такива обстоятелства. Сочи, че е налице осчетоводяване на задължението по процесните фактури и ползване на данъчен кредит въпреки, че не е ползвал тази услуга, поради предупреждения от страна на служители на ответното дружество, че ако не се платят задълженията, ще бъде спряно ползването на други услуги по други договори между страните. Както бе посочено, в тежест на страната е да опровергае извънсъдебното признание чрез ангажиране на допустими доказателствени средства. В случая обаче ищецът не е доказал в условията на пълно и главно доказване наведените твърдения, поради което и в приложение на правилата на чл. 154, ал. 1 от ГПК съдът следва да приеме за ненастъпили тези правни последици, чийто юридически факт е останал недоказан. В допълнение следва да се посочи, че първоинстанционният съд неправилно се е позовал на общи условия на ищцовото дружество, доколкото такива не са били представени по делото, нито тяхното съдържание е обявено за служебно известен факт. Освен това наведените от ищеца обстоятелства са относими единствено към извършеното плащане по процесните фактури, но не и към осчетоводяването им и ползването на данъчен кредит по тях.