Решение № 866 от 10.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 866 гр. София, 10.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-28 СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ивайло Димитров при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Ивайло Димитров Гражданско дело № 20241100114143 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ за осъждането на ответника Прокуратурата на Република България да заплати на ищеца Г. С. М. сумата от 30 000 лв., с равностойност 15 338,76 евро, представляваща обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от обвинение в извършване на престъпление, за което лицето е било оправдано с влязла в сила присъда по НОХД №9507/2020 г., по описа на СРС, НО, ведно със законната лихва върху нея, считано от 16.07.2023 г.

Ищецът твърди, че на 19.12.2019 г. срещу него е било образувано ДП №2263МИП 15009/2020 г. описа на 02 РУ - СДВР, по което е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК.

На 14.07.2020 г. Софийска районна прокуратура изготвя обвинителен акт и на 21.07.2020 г. го внася за разглеждане в Софийски районен съд, въз основа на който е било образувано НОХД №9597/2020 г., НО, 2 с-в. Проведени са били десет съдебни заседания, на които ищецът е бил длъжен да присъства, да ангажира защитник, да търпи негативни преживявания, като това е траяло цели две години. С присъда на 21.06.2022 г. СРС признава Г. М. за невиновен по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 209 ал. 1 от НК.

Въз основа на депозирания протест срещу първоинстанционната присъда е образувано ВНОХД №1821/2023 г., НО, VI състав, по описа на СГС, приключило с решение №564 от 15.07.2023 г., с което е изцяло потвърдена постановената Присъда по НОХД №9597/2020 г. на СРС.

Счита, че образуваното наказателно производство е траяло като цяло извън разумните срокове, повече от три години, а именно - от момента на привличането на ищеца като обвиняем по досъдебното производство на 10.06.2020 г. до окончателното му приключване на 15.07.2023 г.

Поддържа, че в резултат от неоснователно повдигнатото му обвинение е търпял силни емоционални болки и страдания, изразяващи се в притеснение, страх, несигурност от възможността да бъде осъден.

Ответникът Прокуратура на Република България в писмения отговор по реда на чл.

131 ГПК оспорва исковата претенция като неоснователна, тъй като не са доказани твърдените неимуществени вреди.

При условията на евентуалност възразява срещу размера на претендираното обезщетение като силно завишен с оглед икономическия стандарт в Република България и съдебната практика по аналогични случаи.

Релевира възражение за настъпила тригодишна погасителна давност по отношение на част от претенцията за лихви.

Съдът, след като взе предвид доводите на страните и събраните по делото 1 доказателства, при спазване на разпоредбите на чл. 235 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Между страните не съществува спор относно проявлението в обективната действителност на описаните в исковата молба факти, касаещи водено срещу ищеца наказателно производство по чл. 209, ал. 1 от НК.

С протокол за разпит на свидетел от 04.03.2020 г. ищецът е разпитан като свидетел по ДП №2263МИП-15009/2020 г., по описа на 02 РУ-СДВР, пр.пр. №44810/2019 г., а с постановление за привличане на обвиняем от 10.06.2020 г. е привлечен като обвиняем за това че на 16.07.2019 г. Г. С. М. в гр. Нови Искър, ул. „********, в офис на куриерска фирма „Еконт“, с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил и поддържал у Я.В.М. заблуждение, че е извършил ремонт /пълно рециклиране/ на 2 два броя предни амортисьора и 2 два броя задни амортисьора марка/модел „W164“, които са част от лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „МЛ 280“ с ДКН СВ 4512 РН, собственост на А.Б.С., и с това бил причинил на М. имотна вреда в размер на 350 лв. - престъпление по чл. 209 ал. 1 от НК.

На 21.07.2020 г. Прокуратурата е внесла обвинителен акт в СРС, където е образувано НОХД № 9597/2020 г. на СРС, 2-ри състав. С присъда от 21.06.2020 г. обвиняемият М. е признат за виновен.

По подаден протест от ответника е образувано ВНОХД №1821/2023 г., по описа на СГС, VI състав, и с окончателно по своя характер решение от 15.07.2023 г. е потвърдена първоинстанционната присъда.

Според показанията на доведения от ищеца свидетел В. Г. М.а, негова майка, през 2020 г., когато съвсем са се задълбочили нещата с делата, ищецът е имал проблеми със съня и получавал паник атаки. Твърди, че лекарите констатирали състоянието му и му изписали хапчета. Пояснява, че през всичките дела е трябвало да го придружава, защото той не можел сам. Твърди, че Г. взима медикаменти за сън и понастоящем. По време на наказателното производство е спрял да работи и да контактува с близки и приятели.

Според показанията на доведения от ищеца свидетел С.В.Ч. Същата твърди, че с ищеца са били приятели в обща компания, като през 2020 г., е забелязала, че Г. М. е започнал да се притеснява и самоизолира. Пояснява, че след узнаването за воденото дело срещу него, приятелите им от компанията са започнали да странят и избягват общуването с тях. Твърди, че ищецът и е споменавал на няколко пъти през годините, че е получавал често паник атаки и поради това най-често не е можел да спи. Споделя, че избягвал да коментира темата с воденото дело срещу него като подозира, че не му е приятна. Към момента нямал проблеми с теглото си, но преди около две години се наблюдавало рязко покачване.

Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, от незаконно обвинение в извършването на престъпление, ако лицето бъде оправдано, като отговорността на правозащитните органи е обективна. За уважаването на предявения иск е необходимо кумулативно наличието на следните предпоставки: повдигане на обвинение на ищеца за извършване на престъпление; оправдаване на лицето, с влязла сила присъда; наличието на вреди (имуществени и/или неимуществени) и причинно-следствена връзка между незаконното действие на правозащитните органи и настъпилите вреди, които следва да се докажат от ищеца. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява.

В случая се доказват всички елементи от фактическия състав, обуславящ отговорността на ответника за неимуществени вреди. Установено е по делото, че ищецът е бил обвинен в извършването на престъпление по чл. 209 от НК, по което е оправдан на първа инстанция, потвърдена от въззивната инстанция. Това обстоятелство само по себе си е достатъчно да обоснове основателност на претенцията за претърпени неимуществени вреди, доколкото е житейски логично наказателното преследване да породи негативни психически преживявания в емоционалната сфера на ищеца, което се потвърждава и от показанията на изслушаните по делото свидетели.

Съдът намира, че срокът на продължилото около три години наказателно производство в периода м. юни 2020 г., когато сам ищецът сочи, че е бил привлечен за обвиняем, до м. юли 2023 г., в конкретиката на самото наказателно производство не се явява необосновано дълъг. От привличане на ищеца за обвиняем (10.06.2020 г.) до внасяне на обвинителния акт в съда (21.07.2020 г.) досъдебното производство е продължило в разумен срок, като обратен извод не следва от факта, че то е било образувано през м. декември 2019 г., тъй като дори и този срок от около осем месеца не е прекомерен.

В съдебната му фаза пред първа инстанция делото е приключило на 21.06.2022 г., като 2 са проведени 14 съдебни заседания, разпитани са шестима свидетели и е изслушана съдебна автотехническа експертиза. Следва да се има предвид, че по време на първоинстанционното производство все още са действали и противоепидемични мерки, което наложило отлагането на делото от 26.11.2020 г. за 02.02.2021 г., а последното, отложено по искане на самия Г. М..

Последващите заседания са провеждане ритмично през няколко месеца, поради необходимост да бъдат призовани и разпитвани свидетели, а заседанието за 25.10.2021 г. е било отсрочено за 22.11.2021 г. отново поради действащите противоепидемични мерки. С оглед необходимостта от попълване на делото с относим доказателствен материал, същото е отлагано още няколко пъти в срок от няколко месеца, а заседанието от 17.05.2022 г. е отложено за 21.06.2022 г. отново поради невъзможност ищецът да се яви лично.

Изложеното сочи, че производство пред СРС е протекло в срок от около две години, както поради отлагания по искане на ищеца и действащи противоепидемични мерки, така и с цел събиране на релевантни доказателства, без да се наблюдават процесуални пропуски на СРС при насрочването и движението на самото производство. Ето защо, противно на ищцовите твърдения, не може да се извод за неразумна продължителност на тази първа съдебна фаза.

Самото въззивно производство е образувано на 24.03.2023 г. и е приключило на 15.07.2023 г., който период от около четири месеца също е напълно в рамките на разумната продължителност на делото.

Предвид гореизложената фактическа обстановка, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, следва да се съобрази тежестта на процесното обвинение, което е за тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, продължителността от три години. Установява се от свидетелските показания,че повдигнатото обвинение е повлияло отрицателно на социалния живот на ищеца, но не и в степен на изнесеното от тях.

Липсват медицински данни наказателното производство да се е отразило негативно на здравословно състояние на ищеца, поради което свидетелските показания в насока, че е получавал паник атаки и страда от безсъние, не следва да се кредитират. Съдът не възприема за верни показанията на майката на ищеца за силно влошеното му психическо състояние, налагащо изписването и прием на медикаменти, защото то не е подкрепени с никакви писмени доказателства, а преценени по реда на чл. 172 ГПК следва да бъде отчетена и нейната заинтересованост поради близката родствена връзка. Вторият свидетел изнася впечатления, които не са непосредствени, а възприети от разказ на самия ищец.

При липса на други доказателства и медицински данни, не може да се изведе пряка причинно-следствена връзка между заявеното от свидетелите повишаване теглото на Г. С. М. и повдигнато обвинение.

Изнесеното, че подсъдимият е напуснал работа по време на воденото срещу него наказателно производство, не само не е подкрепено с никакви доказателства за трудова дейност, която той е упражнявал до този момент, но и се опровергава от собствените му показания в протокол за разпит на свидетел от 04.03.2020 г. (л. 59 от ДП), дадени в досъдебното производство, според които е бил безработен към този момент, а ремонтът на амортисьори била дейност, наподобяваща негово хоби. Показанията му в тази част следва да се ценят като съдържащи неизгодни за страната факти. Аргумент в тази насока е и заявеното от майката на ищеца, че той е започнал да работи от 2025 г., което сочи, че в един продължителен период, считано от влизане в сила на присъдата - 15.07.2023 г. не е бил трудово зает по причини, които не биха могли да бъдат свързани с качеството му на обвиняем, респ. подсъдим. Неполагането на труд до повдигане на обвинението, както и дългият период, в който ищецът не е работил и след неговото приключване, мотивират съда да приеме за недоказани твърденията, че именно наказателното производство е в причинна връзка с факта, че е бил безработен.

От значение за определяне на обезщетението е активната възраст на подсъдимия към момента на привличането му като обвиняем (22 години), обичайните при повдигане на обвинение притеснения и стрес, които едно лице с чисто съдебно минало търпи, както и социално-икономическите условия на живот в страна. От друга страна, следва да се вземе предвид че ищецът е оправдан още на първа инстанция и без да му е налагана мярка за неотклонение, делото не е придобило обществен отзвук, извън кръга на неговите близки и приятели, нито се доказа да са настъпили трайни увреждания на психиката и здравето му.