Решение № 2232 от 18.05.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2232 гр. Пловдив, 18.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Огняна Анг. Димитрова като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20235330113034 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от Г. М. У., ЕГН **********, „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, с която е предявен иск с правна квалификация по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 11, чл. 19 ЗПК, за прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 6.2 от Договор за паричен заем Кредирект № ********* от 01.03.2023 г., с която е начислена неустойка в размер на 495.03 лева.

Предявени са и насрещни обективно съединени осъдителни искове от „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, против Г. М. У., ЕГН **********, с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че на 01.03.2023 г. между страните бил сключен онлайн договор за паричен заем Кредирект № *********, по силата на който на ищеца била предоставена сумата от 1200 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40.05 % и годишен процент на разходите – 47.16 %.

Съгласно чл. 6 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с едно от следните обезпечения – банкова гаранция или поръчител, отговарящ на определени условия. В случай на непредоставяне на обезпечение, кредитополучателят – ищец дължал неустойка в размер на 495.03 лева, която следвало да се заплати разсрочено, заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала месечната вноска за неустойка. Сочи, че заемният ресурс е изцяло усвоен от ищеца, но същият не дължал плащане на неустойка. Сочи, че чрез предвиждането на неустойка за неосигуряване на обезпечение, респективно такси, които се събират за осигуряване на фирми – гаранти, се осигурявала допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорната възнаградителна лихва, като същевременно се преодолявало законовото изискване за таван на лихвените нива и други разходи по предоставената в заем сума.

Твърди се, че неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция, в размер на 495.03 лева, била загубила присъщата за неустойка обезщетителна функция, доколкото била близо 50 % от заетата сума 1 в размер на 1200 лева, без да зависи от вредите от неизпълнение на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондирало с последиците от неизпълнението. Кумулирането й към погасителната вноска водило до скрито оскъпяване на кредита и създавало единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Твърди се, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя – ищец, ответното дружество е поставило изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба, което било в нарушение на ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Както разходите на търговеца, така и печалбата му би следвало да бъде включена в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности не отговаряли на действителните параметри по договора. От една страна неустойката била включена като падежно вземане – обезщетение на кредитора, а от друга – същата била предвидена в размер, който не съответствал на вредите от неизпълнението, тъй като била съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин се заобикаляло ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне на ГПР, като неустойката представлявала близо 50 % от заетата сума.

С оглед изложеното се моли за прогласяване на клаузата за дължимост на неустойка в размер на 495.03 лева, обективирана в чл. 6.2 от Договор за паричен заем Кредирект № ********* от 01.03.2023 г., сключен между страните, за недействителна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е подал писмен отговор.

В срока за отговор на исковата молба са предявени от „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, против Г. М. У., ЕГН **********, насрещни обективно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1и ал. 2 ЗЗД, с които се иска да се осъди ответника да заплати на ищеца следните суми: главница в размер на 1200 лева по Договор за паричен заем „Кредирект“ № ********* от 01.03.2023 г. и възнаградителна лихва в размер на 80.97 лева за периода от 01.03.2023 г. – 01.06.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на насрещната исковата молба в съда – 12.10.2023 г., до окончателното й погасяване.

В насрещната искова молба се твърди, че на ответника е предоставил заем в размер от 1200 лева, която е усвоена и е следвало да бъде върната на три месечни вноски, с ГПР 47.16 % и с ГЛП 40.05 %, с краен падеж: 01.06.2023 г. Твърди, че в договора е поместен погасителния план, в който са посочени номера на вноските, падежа, сумата за главница и лихва, както и дължимата неустойка, в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от договора, като последната вноска е с падеж: 01.06.2023 г.

Твърди, че до подаване на насрещната искова молба, ответникът не е погасил нито една вноска по договора за паричен заем, въпреки настъпилия краен падеж.

Предвид изложеното, претендира ответникът да заплати сумата от 1200 лева – главница и възнаградителна лихва в размер на 80.97 лева за периода от 01.03.2023 г. – 01.06.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на насрещната исковата молба в съда – 12.10.2023 г., до окончателното й погасяване Моли за уважаване на предявените насрещни искове и присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът по насрещния иск, е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявените насрещни искове като неоснователни и недоказани в претендираните размери.

Счита, че процесният договор за потребителски кредит е нищожен поради противоречие с добрите нрави и сключване в разрез с изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10, вр. с чл. 22 ЗПК, поради което съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят дължал връщане само на 2 чистата стойност на паричния заем, но не и лихва и други разходи по заема.

Сочи, че била налице значителна нееквивалентност на насрещните престации, при което се нарушавал принципът на добросъвестност в облигационните отношения, което водело до нищожност на правоотношението. Към договорената между страните лихва в размер на 40.05 % следвало да се прибави скритата лихва под формата на неустойка, при което същата надхвърляла с над 10 пъти законната, което нарушавало добрите нрави, доколкото се надвишава драстично трикратния размер на законната лихва, като обективен критерий при формиране размера на възнаградителната лихва, съобразно съдебната практика.

Поддържа, че е налице заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като с уговорката за неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Същата представлявала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва.

Действителният размер на ГПР бил различен от посочения в договора, като потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на заема. В договора не бил установен механизмът, по който е изчислен ГПР и по-конкретно какви други разходи, освен за възнаградителна лихва, са включени в него. Нищожността на клаузите, регламентиращи част от реквизитите на договора за потребителски кредит – лихвен процент и ГПР, представляващи част от същественото съдържание на договора, водело до нищожност на цялото заемно правоотношение.

Поради невключване на неустойката в посочения размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора, като реалният лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. Посочването на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.

Поддържа, че договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, поради което съгласно чл. 23 ЗПК, се дължала само чистата стойност на кредита, без лихви или други разходи.

Моли за отхвърляне на насрещните искове и присъждане на разноски. Претендират се разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е сключен Договор за паричен заем „Кредирект“ № ********* от 01.03.2023 г., при фиксиран лихвен процент по заема 40.05 % и ГПР – 47.16 %, по силата на който ищецът по първоначалната искова молба – Г. М. У. е получил в заем сумата от 1200 лева, която сума е усвоена от ищеца, както и, че в договора е уговорена клауза, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 495.03 лева, дължима при непредоставяне на обезпечение от страна на ищеца.

/виж Определение по чл. 140 ГПК № 2720/02.03.2024 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, включително като ги съпостави с приетите писмени доказателства – договора за паричен заем.

От приетия като писмено доказателство по делото, Договор за паричен заем Кредирект № ********* от 01.03.2023 г. /л.5-6/, се установява, че между страните е подписан Договора за паричен заем.

3

Следователно, съдът приема, че между Г. М. У. и „Сити Кеш“ ООД е бил подписан Договор за паричен заем Кредирект ********* от 01.03.2023 г., за сумата от 1200 лева, с уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен лихвен процент по заема е 40.05 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 47.16 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 3 месечни вноски, в размер 426.99 лева всяка, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 1280.97 лева.

Според чл. 6.1 от договора за заем, Заемателят се е задължил в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение, по начина и реда, и отговорящо на условията на чл. 33, ал. 1 от Общите условия: поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените). Съгласно чл. 6.2 от процесния договор, при неизпълнение на т.6.1, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в размер на 495.03 лева, с начин на разсрочено плащане, съгласно включения в договора, погасителен план, в конкретния случай, на 3 месечни вноски, всяка в размер на 165.01 лева, или заема, ведно с нестойката по чл. 6.2 от Договора, следвало да се върне на 3 равни месечни вноски, всяка в размер на 592 лева.

Предвид така установените факти, съдът приема следното:

Относно предявения главен иск за недействителност на клаузата на чл. 6.2 от процесния договор, предвиждаща заплащане на неустойка:

Съдът приема, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоила заетата сума. Ответникът „Сити Кеш“ ООД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.

7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.