Решение № 2421 от 17.06.2020, Районен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

№ гр. Варна, 17.06.2020г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИ

РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 7 състав, в открито съдебно заседание, проведено на първи юни две хиляди и двадесета година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГАЛЯ АЛЕКСИЕВА при участието на секретаря Ивелина Атанасова, като разгледа докладваното от съдията гр.д. №

2287/2020година по описа на Варненски районен съд, за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е образувано по предявен е от В.Н.Б., ЕГН ********** с адрес *** срещу „А.” АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление *** иск с правно основание чл. 124 вр. чл. 439 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи изпълнение на вземане по заповед за изпълнение № 7069/04.08.2011г. и изпълнителен лист издадени по ч.гр. дело № 11684/2011г. по описа на ВРС, а именно: сумата от 602,79евро, представляваща главница по договор за кредит от за издаване и ползване на международна кредитна карта от 16.07.2009г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението- 03.08.2011г. до окончателното погасяване на задължението, поради изтекла погасителна давност след влизане в сила на заповедта по чл. 410 ГПК.

В исковата молба се излагат твърдения, че въз основа на издаден на 05.10.2011г. в полза на ответника изп. лист по влязла в сила заповед за изпълнение № 7069/04.08.2011г. по ч.гр.д. № 11684/2011г. по описа на РС- Варна, ищецът е бил осъден да плати на ответника сумата от 2602,79евро, представляваща главница по договор за издаване и ползване на международна кредитна карта от 16.07.2009г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението- 03.08.2011г. до окончателното погасяване на задължението, 6,15евро- лихва за периода 31.01.2011г. до 04.07.2011г., 23,34евро- лихва за времето от 05.07.2011г. до 01.08.2011г. и 287,97лева разноски по делото. Въз основа на изп. лист и молба от 18.10.2011г. ответникът е образувал изп. дело № 20118380407371 по описа на ЧСИ рег. № 838 за вземането в размер на 602,79евро главница по договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението- 03.08.2011г. до окончателното погасяване на задължението, 6,15евро-лихва за периода 31.01.2011г. до 04.07.2011г., 23,34евро- лихва за времето от 05.07.2011г. до 01.08.2011г. и 287,97лева разноски по делото. С молбата на ЧСИ е възложено да проучи имуществото на длъжника, за направи справки, да набави документи, книжа и други и да определи начина на изпълнението на основание чл.

18 ЗЧСИ. Поискано е и насочване изпълнението върху трудовото възнаграждение на длъжника. На 26.10.2011г. е изпратено запорно съобщение до БНБ Париба С.А. клон София, получено на

01.11.2011г. След тази дата повече действия по изпълнение не са били предприемани, поради което на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК твърди, че на 01.11.2013г. изп. производство е било перемирано.

След настъпилата перемпция, на 15.05.2015г. е изпратено запорно съобщение и е наложен запор върху МПС с рег. № В 4696 КТ. Доколкото това изп. действие е предприето след настъпилата перемпция, тези действия следва да се приемат за обезсилени и негодни да прекъснат протичането на давностния срок. Твърди, че считано от 01.11.2016г. правото на ответното дружество на принудително изпълнение е било погасено по давност. В евентуалност се сочи давността да е започнала да тече считано от 01.11.2013г. и съответно изтекла на 01.11.2018г. Независимо, че са били налице предпоставките на чл. 433, ал.1, т.

8 ГПК, ответното дружество не е преустановило действията по принудително изпълнение, с което обосновава и интереса си от избраната форма на защита.

Искането е за уважаване исковата претенция и присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил отговор от ответника. Искът се оспорва като недопустим, тъй като с постановление от 16.03.2020г. изп.д. № 7371/2011г. по описа на ЧСИ рег. № 838 е било прекратено. Посочва, че тъй като след настъпване на перемпцията, имуществената сфера на длъжника не е била засегната от действия на ответника, длъжникът не се е позовавал извънсъдебно на настъпилата перемпция и изп. производство е било прекратено, то разноските за настоящото производство не следва да се възлагат в негова тежест. В евентуалност се сочи неоснователност на иска. Твърди, че ТР №2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС няма обратно действие и не се прилага за изп.дела за времето на тяхната висящност преди приемането му. Затова и за периода до приемането му следва да намери приложение ППВС № 3/1980г. Следователно до 26.06.2015г. 5г. давностен срок не е текъл. Същият е започнал да тече от 26.06.2015г. и към датата на подаване на ИМ- 17.02.20г. не е изтекъл. Посочва, че след 2015г. е настъпила перемпцията. Прекратяването на изп. производство в тази хипотеза е по силата на закона и е без значение дали взискателят ще поиска от ЧСИ това, респ. дали ЧСИ ще произнесе акт за прекратяване на изп. производство. Независимо, че не е било негово задължение, а такова на ЧСИ, ответникът е сезирал ЧСИ с изрична молба за прекратяване на изп. производство и с постановление от 16.03.2020г. ЧСИ го е прекратил на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК. В евентуалност и ако съдът приеме, че ТР № 2/2015г. на ВКС няма обратно действие, изразява се становище за основателност на иска, без да се оспорват твърденията относно предприеманите изп.действия, като се прави изявление за признание на иска. Потвърждава, че считано от м.11.2011г. срещу длъжника не са били предприемани валидни изп.действия за събиране на вземането.

Затова и счита, че с поведението си не е станал повод за образуване на настоящото производство, поради което и в негова тежест не следва да бъдат възлагани направените разноски.

В съдебно заседание ищецът не се явява, представлява се от процесуален представител, чрез който поддържа исковата молба и моли същата да бъде уважена.

Ответникът редовно призован, в открито съдебно заседание не се представлява. С писмена молба изразява становище по същество на спора.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът прие за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявен е иск с правно основание чл. 124 ГПК.

Така очертаният фактически състав на правото възлага в доказателствена тежест на ищеца, провеждане на пълно и главно доказване наличието на правопогасяващи факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание и в частност наличието на предпоставките за прилагане на института на погасителната давност- датата на настъпване на изискуемостта на задължението и изтичане на законоустановения давностен срок. В случай, че това бъде установено, то ответникът следва да установи собствените си правоизключващи възражения и в частност, осъществяването на юридически факти водещи до спиране и прекъсване на давността.

Между страните са обявени са безспорни и ненуждаещи се от доказване следните факти и обстоятелства:

- че по силата на изп. лист издаден по ч.гр.д. № 11684/2011г. по описа на ВРС ищецът е бил осъден да заплати на ответника процесната сума;

- че за събиране на вземането е било образувано изп.дело № 7371/2011г. по описа на ЧСИ рег. № 838, прекратено на основание чл. 433, ал.1, т.8 ГПК с постановление от 16.03.2020г.;

- че по изп. дело са извършени следните изп. действия- на 01.11.2011г. запор върху вземания на длъжника от БНБ Париба С.А. клон София и запор върху МПС от 15.05.2015г..

От ангажираните по делото писмени доказателства се установява следното:

По заявление на „Интеркарт файненс“ АД за издаване заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ищеца е било образувано ч.гр.д. № 11684/2011г. по описа на ВРС. Заявлението е уважено и е издадена заповед за изпълнение с № 7069/04.08.2011г. с предмет на вземането по нея- 2602,79евро главница дължима по договор за издаване и ползване на международна кредитна карта от 16.07.2009г., 6,15евро лихва за времето от 31.01.2011г. до 04.07.2011г., 23,34евро лихва за времето от 05.07.2011г. до 01.08.2011г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на сезиране на съда- 03.08.2011г. до окончателното изплащане на сумата и 282,97лева разноски по делото. Заповедта за изпълнение е влязла в законна сила и на 05.10.2011г. е издаден изп.лист в полза на заявителя. Въз основа на този изпълнителен лист и по молба на заявителя от 18.10.2011г., ЧСИ рег. № 838 е образувал изп.дело № 7371/2011г.

С молбата и на основание чл. 18 ЗЧСИ е възложено на ЧСИ предприемане на всички необходими изп. действия за принудително изпълнение на задълженията на длъжника, посочени в размер, както следва: 602,79евро, представляваща главница по договор за издаване и ползване на международна кредитна карта от 16.07.2009г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението- 03.08.2011г. до окончателното погасяване на задължението, 6,15евро- лихва за периода 31.01.2011г. до 04.07.2011г., 23,34евро- лихва за времето от 05.07.2011г. до 01.08.2011г. и 287,97лева разноски по делото. По разпореждане на ЧСИ от 18.10.2011г. е изискана справка от СВп, информация от НАП за регистрирани трудови договори. На 26.10.2011г. са изпратени запорни съобщения до работодатели на длъжника- „България трейдинг Груп“ и „Молокс- България“, и двете получени на 05.11.2011г. На 26.10.2011г. са изпратени запорни съобщения до всички банки в страната, получени на 31.10.2011г. С писмо от 23.11.2011г. „Инвестбанк“ АД е уведомила ЧСИ, че откритата при тях банкова сметка ***мер и че по нея лицето получава социални помощи. На 12.07.2012г. са изпратени напомнителни писма до работодателите на длъжника по повод изпълнение на наложения запор върху трудовото му възнаграждение. На 17.04.2015г. е поискана справка за притежавани МПС от длъжника, а на 11.05.2015г. е изпратено запорно съобщение до ОДМВР

Варна, КАТ- Пътна полиция за налагане запор върху МПС, получено на 14.05.2015г.

На 12.12.2018г. е изготвена отново справка СВп за притежавани от длъжника недвижими имоти. С постановление от 16.03.2020г., връчено на взискателя на същата дата, ЧСИ е прекратил изп. производство по изп.дело на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК.

Липсват данни това постановление да е влязло в законна сила.

Предявеният иск е допустим, тъй като същият се основава на факти настъпили след издаване на заповедта за изпълнение, а именно изтекла погасителна давност след издаване на заповедта, като съдът съобрази в случая, че към датата на исковата молба за събиране на спорното вземане е било висящо изп.дело №

7371/2011г. по описа на ЧСИ рег.

№ 838. По допустимостта на производството съдът е взел отношение и в определението си по чл. 140 ГПК, позовавайки се на установена съдебна практика обективирана в определение № 513/ 24.11.2016г. по ч. т. д. № 1660/ 2016г., І ТО, определение № 410 от 20.09.2018г. на ВКС по ч. гр. д. № 3172/2018г., IV ГО, определение № 549 от 29.11.2018 г. на ВКС по ч. гр. д.

№ 4317/2018г., IV ГО и др.

При така установената хронология на фактите по делото, основният спорен между страните по делото въпрос касае протичането на давностния срок за събиране на вземането, вкл. в рамките на изпълнителното производство обуславящ погасяване правото на взискателя да иска принудително събиране на вземането, респ. настъпвали ли са факти обуславящи неговото спиране или прекъсване.

В настоящия случай ищецът се позовава на изтекла погасителна давност, считано от влизане в сила на заповедта за изпълнение. Заповедта за изпълнение е влязла в законна сила на 03.10.2011г., доколкото връчването й е прието за редовно от 16.09.2011г., съобразно отбелязването в деловодната система на ВРС, предвид че делото е унищожено с протокол за унищожаване

№ 2016/20.2.2019г., поради изтекъл срок на съхранение по ПАС. От този момент е започнала да тече давност за събиране на вземането по нея. Понастоящем съществува спор в съдебната практика относно давностния срок, когато вземането е присъдено със заповед за изпълнение, доколкото чл. 117, ал.2 ЗЗД регламентира пет годишен давностен срок относно вземане установено със съдебно решение. И в частност, дали когато е вземането е присъдено със заповед за изпълнение, този срок е поставен в зависимост от характера на вземането по заповедта. Действително, заповедта за изпълнение не се ползва със сила на пресъдено нещо присъща на съдебните решения, съдебните спогодби. Независимо от това обаче, влязлата в сила заповед за изпълнение установява с обвързваща страните сила, че вземането по нея съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражение по чл. 414 ГПК, т.е последици близки и характерни за силата на пресъдено нещо. Затова, настоящият състав приема, че без значение от характера на вземането по заповедта, приложение за присъденото с нея вземане следва да намери общата петгодишна давност, защото с влизането в сила на заповедта за изпълнение се преклудират всички възражения на длъжника относно съществуване на вземането настъпили до този момент, и защитата му би могла да се осъществи единствено по реда на специалните искове по чл. 424 ГПК, позовавайки се на новооткрити и нови доказателства и/или чл. 439 ГПК, позовавайки се на факти настъпили след стабилизиране на заповедта /така и решения по в.т.д. № 18417/2017г. на ВОС и в.т.д. № 585/2019г. на ВОС/.