Решение № 1306 от 20.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1306 гр. Пловдив, 20.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20245330112682 по описа за 2024 година

За да се произнесе, взе предвид следното.

Постъпила е искова молба от В. И. срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД, с която иска от съда да приеме, че договор за заем от 21.02.2022 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД е нищожен поради нарушение на чл. 11 ЗПК и заобикаляне на закона, както и че сключеният договор за предоставяне на поръчителство от същата дата, сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, е нищожен като накърняващ добрите нрави, заобикалящ закона, неравноправен. Иска от съда да осъди първия ответник да заплати 200 лв. - недължимо платена сума по договора заем, а втория ответник да плати 1000 лв. - недължимо платени по договора за поръчителство, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба.

Исковете са намелени по размер в хода на производството, както следва: осъдителният иск срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД – на сумата от 164,68 лв., а осъдителният иск срещу „Файненшъл България“ ЕООД – на сумата от 374,38 лв.

Ответниците са подали отговори на исковата молба. „Изи Асет Мениджмънт“ АД счита иска за неоснователен, счита, че договорът отговаря на изискванията на чл. 11 ЗПК. Твърди, че в процесния случай ГПР включва само лихвата като единствен разход по кредита. Счита за спазен чл. 19 ЗПК и че не следвало да се включва в ГПР възнаграждението за поръчителя. Цитира съдебна практика. Възразява за прекомерност на хонорара на адвоката на ищеца. Вторият ответник - „Файненшъл България“ ЕООД счита за неоснователно твърдението за противоречие с добрите нрави на сключения с него договор, липсвала нееквивалентност на престациите, счита, че за договора е неприложим ЗПК и въпреки връзката между ответниците, същите 1 съставлявали различни правни субекти. Цитира съдебна практика във връзка с неравноправните клаузи, счита, че договорът отговаря на изискванията на закона. Моли за отхвърляне на исковете. В откритото заседание възразява за липса на предпоставките по чл.38 от ЗА.

Като взе предвид доводите на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, съдът прие следното от фактическа и от правна страна.

Предявени са искове: срещу първия ответник - с правно основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК; чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД; срещу втория ответник - с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 и пр. 2 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 143 ЗЗД, както и иск по чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД.

Предявените основания за нищожност по всеки договор, доколкото не се обосновава интерес от кумулативното им разглеждане, нито определена поредност, следва да се разгледат при условията на алтернативност.

За основателността на исковете за нищожност следва да се установи настъпването на следните юридически факти: сключване на договорите и наличието на такива пороци, водещи до тяхната нищожност. По осъдителните искове, които се предявяват наред с установителните, следва да е налице плащане от ищеца на ответника на процесните суми, без за това да е налице валидно правно основание.

Страните не спорят за сключването на процесните договори. От представените от ответниците справки за извършени плащания се установява, че ищецът е платил по договора за заем сума над главницата в размер на 78,38 лв. Не се доказва плащане в по-голям размер. Сумата от 164,68 лв., която се претендира за връщане от ищеца, е всъщност останалата дължима и неплатена сума за възнаградителна лихва по заема. За горницата над сумата от 78,38 лв. до 164,68лв. искът подлежи на отхвърляне поради недоказаност на плащането.

От справката за плащания по договора за гаранция, се установява платена сума за възнаграждение за гаранция в размер на 374,38 лв.

По недействителността на двата договора, съдът намира следното. В уговорения в договора за заем ГПР (годишен процент на разходите) не е включено възнаграждението на поръчителя по договора за предоставяне на поръчителство, което обстоятелство е безспорно по делото. Съдът счита, обратно на доводите на ответниците, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство следва да се включи в ГПР по следните съображения. На първо място, установява се, че съгласно чл.4 от Договора за заем, потребителят се задължава в срок от 3 дни от сключването на договора да предостави обезпечение – две физически лица, отговарящи на редица условия, банкова гаранция или одобрено от заемодателя Дружество- гарант, което предоставя гаранционни сделки. В изпълнение на тази клауза е сключен и вторият от оспорваните договори – Договор за предоставяне на гаранция № ***/21.02.2022г. с „Файненшъл България“ ЕООД. Общо известно е, съгласно обявените данни в Търговския регистър, че първият ответник – заемодател е едноличен собственик на капитала на втория ответника – гарант. Макар 2 формално двете дружества да са отделни юридически лица, посочените погоре обстоятелства водят до извода, че уговорката в чл.4 от Договора за заем и последващото сключване на Договора за предоставяне на гаранция имат единна цел – да набавят допълнителна печалба за „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Краткият срок за предоставяне на обезпечение и условията, на които следва да отговарят останалите обезпечения, водят до единствена възможност за потребителя да се обърне към гарант, одобрен от заемодателя. Одобреният гарант в случая е свързано със заемодателя лице, на чийто капитал заемодателят е едноличен собственик. Посочените факти водят до извода, че двата договора не са отделни и независими, както се стремят да докажат ответниците, а уговорките в първия договор предпоставят сключването на втория и обвързват потребителя да го сключи именно със свързаното лица, предвиждайки неизпълними алтернативи за обезпечение. Тази свързаност между двата договора, както и обстоятелството, че възнаграждението за гаранта икономически се дължи на същото лице, което дава заема и то обезпечава собствените си вземания, води до извод, че възнаграждението за гаранта е разход по кредита и преследва цел, различна от обезпечаване на вземанията, а именно – получаване на допълнително възнаграждение. Като разход по кредита с посочената цел, това възнаграждение следва да е включено в ГПР. Невключването му, обаче, нарушава чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Съдът счита, че законът изисква посочване на ГПР в договора за потребителски кредит не само формално, а такъв процент на разходите, който е реално приложимият между страните по договора. Само така потребителят може в защита на правата си да направи реално сравнение за най-добрите условия за кредитиране на пазара. В противен случай, всеки размер на ГПР, посочен в договора, би изпълнявал изискванията на чл.11,ал.1, т.10 ЗПК.

Посочването на нереален ГПР е равнозначно на липса на посочен ГПР изобщо. На основание чл.22 ЗПК, поради нарушение на чл.11,ал.1, т.10 ЗПК, договорът за заем е недействителен и искът подлежи на уважаване на това основание, а останалите не следва да се разглеждат.

Нищожен поради накърняване на добрите нрави е и договорът за предоставяне на гаранция. С този договор и предвиденото в него възнаграждение се цели прехвърляне върху длъжника на риска, който кредиторът носи, ако не направи правилна оценка на кредитоспособността.

Този риск се покрива от самия длъжник, тъй като на практика кредиторът поръчителства на себе си и събира за това възнаграждение. С това не се постигат целите на поръчителството, а целите на неоснователното обогатяване. Гарантът, ако плати, платеното от него няма да остане в негова тежест, а следва да бъде възстановено от длъжника. Дори да се стигне до плащане от гаранта, на практика това плащане икономически би излязло от имуществото на самия кредитор. Така, реално, при липса на изпълнение от длъжника, загубата на главница и лихва ще се отрази само веднъж в имуществото на свързаните лица, независимо дали като вземане на първия или на втория ответник, но ще се генерира допълнителна печалба в размер на 3 възнаграждението на поръчителя. Така установените обстоятелства водят до извода, че договорът за предоставяне на гаранция излиза извън правилата на добросъвестността, като прехвърля риска от неизпълнение върху самия длъжник, предвиждайки допълнителна печалба за кредитора под формата на възнаграждение за свързания с кредитора гарант. Като накърняващ добрите нрави, този договор също следва да се прогласи за нищожен.

С оглед нищожността на двата договора за заем и за предоставяне на гаранция, получените по тях суми за възнаградителна лихва в размер на 78,38 лв. и за възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция в размер на 374,38 лв., като получени при начална липса на основание и доколкото не се твърди да се дължат на друго основание, подлежат на връщане съответно от първия и от втория ответник и осъдителните искове следва да се уважат до тези размери. За горницата над сумата от 78,38 лв. до 164,68лв. първият иск подлежи на отхвърляне поради недоказаност на плащането При този изход от спора, право на разноски съразмерно на уважените искове и размерите, които се поддържат след оттеглянето, има ищецът, който е доказал разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА. Съдът намира, че са налице предпоставките по чл.38 от ЗА, като се има предвид, че е направен извод, че ищцата не може да заплати таксите и разноските в производството. Следва да се определи общ хонорар по исковете по договора за заем в размер на 568 лева с ДДС и общ хонорар по исковете по договора за гаранция в размер на 499 лева с ДДС. Тези размери отговарят на сложността на делото, при което по осъдителните искове не е осъществена отделна защита, а уважаването им произтича от уважаването на установителните искове и представените от ответниците справки. По съразмерност следва да се присъдят 395,30 лв. за адвокатски хонорар за защита по договора за заем и 342,91 лв. за адвокатски хонорар за защита по договора за гаранция. Всеки от двамата ответници следва да бъде осъден да плати по сметка на съда държавна такса по уважения размер на исковете, а именно по 69,72 лв. по установителния иск и 19,60 лв. по осъдителния иск по договора за заем; 50 лв. по установителния иск и 18,72 лв. по осъдителния иск по договора за гаранция.

Ответникът няма правно на разноски по отхвърлената част от осъдителния иск, нито по оттеглените размери на двата осъдителни иска, с оглед практиката на СЕС, че не следва потребителят да бъде осъждат за разноски при неправилно определяне размера на осъдителен иск по нищожни договорни клаузи.

Така мотивиран, съдът:

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Изи Асет

Мениджмънт“ АД, ЕИК:131576434, с адрес: гр. София, ж.к. „Люлин 7”, бул.

4

„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“ ет.2, офис 40-46, по предявения от В. П. И., ЕГН: **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, че Договор за паричен заем с № ***/21.02.2022г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и В. И., е недействителен, поради нарушаване изискванията за посочване в договора на годишния процент на разходите по кредита.

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:131576434, да плати на В. П. И., ЕГН: **********, по предявения от нея иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, сумата в размер на 78,38 лв , платена от В. И. за възнаградителна лихва по Договор за паричен заем с № ***/21.02.2022г. и получена от „Изи Асет Мениджмънт“ АД без основание, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 22.07.2024г., до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над присъдените 78,38 лв. до първоначално претендираните 164,68лв.

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:131576434, да плати: в полза на Държавата - по бюджета на Съдебната власт, по сметка на РС Пловдив сумата в размер на 89,32 лв. за държавна такса; на адв. М. В. М., ***, с адрес на кантората: *** сумата в размер на 395,30 лв. за адвокатско възнаграждение на основание чл.38 от ЗА.