Решение № 1233 от 16.10.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1233 гр. Пловдив, 16.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Величка П. Белева

Членове:

Надежда Н. Дзивкова Рашкова

Виделина Ст. Куршумова

Стойчева при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно гражданско дело № 20235300501640 по описа за 2023 година

Производство по чл. 258 и следв. от ГПК.

Обжалва се от ответника по спора „ Изи Финанс „ ЕООД, ЕИК 201196810 Решение № 4418/29.12.2022 г. по гр.д. № 4702/2021 г. на РС – Пловдив, с което е прогласен за нищожен сключения между „ Изи Финанс „ ЕООД и Д. В. Д., ЕГН – ********** Договор за потребителски кредит № ***/*** г. и дружеството е осъдено да заплати/върне на Д. на основание чл. 55 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД сумата 362 лв., съставляваща недължимо платени от нея по договора възнаградителна лихва и неустойка, ведно със законната лихва от предявяването на иска, и съответно на този резултат да заплати на Д. направените за производството деловодни разноски в размер на 370 лв., а на процесуалния й представител адвокат С. М. да заплати възнаграждение по чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т.2 от ЗА в размер на 600 лева.

Въззивникът поддържа неправилност на решението, в която насока заявява, че при лежаща върху въззиваемата – ищца доказателствена тежест същата не е установила сключването на твърдяния договор за кредит. С оглед което изводът на съда за наличие на възведеното облигационно отношение между страните е необоснован и формиран в нарушение на съдопроизводствените правила. Представеното ксерокопие на документ на хартиен носител, именуван договор за предоставяне на кредит от разстояние № *** и заверен от адвокат М. не доказвал валидно сключен такъв договор, тъй като в същия липсвали волеизявления на посочените в него страни, както и подписи на тези страни. В тази насока се поддържат още, че дружеството сключва договори за кредит само от разстояние и чрез използване на електронни средства по реда на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, като в 1 много редки случаи договорите му са сключени чрез кредитни посредници и на хартиен носител, но процесния договор не е сключен чрез такъв посредник и на хартиен носител.

Съдът не изследвал спазването на стъпките за сключването на договора по ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, като не съобразил и факта че задължителната предварителна информация по ЗПФУР е елекронна – както и самият договор, като използваното техническото средство позволявало мащабиране на шрифта. Оспорват се и заключенията на назначените по делото експертизи с твърдения, че същите не се основават на обективни данни, а не несигурни и ненадеждни такива. Така заключението на вещото лице М. относно шрифта на текста на договора било изготвено на база представения към исковата молба договор в ксерокопие – което не съставлявало документ, установяващ валидно сключен такъв договор с оглед казаните по горе възражения, като и всеки можел да представи предварително изготвена разпечатка на документ с шрифт под изискуемия се, но същата не съставлява годен обект на експертиза. Заключението на вещото лице К. се основавало на извършената проверка в дружеството на счетоводните отразявания по твърдяния договор относно усвоената главница и извършваните погашения, които записванията обаче не са достоверни, тъй като оригиналните първични счетоводни документи в тази насока са унищожени поради изтекъл срок на съхранение.

По така изложените доводи се иска отмяна на решението и отхвърляне на иска.

Въззивникът „ Изи Финанс „ ЕООД обжалва и постановеното по първоинстанционното дело Определение № 4974/28.04.2023 г. по чл. 248 от ГПК, с което е отхвърлена молбата му за редуциране на присъденото на адвокат М. възнаграждение от 600 лв. на 300 лева. Поддържа се, че предявеният иск е само един, делото не е с фактическа и правна сложност, минимума възнаграждение по иска съгласно чл. 7 ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. е 300 лв. / редакцията й към меродавния момент/.

По така изложените доводи се иска отмяна на определението и уважаване на молбата по чл. 248 ГПК - в случай, че решението бъде потвърдено.

Въззиваемата чрез процесуалния представител адвокат М. е депозирала отговор по чл. 263 от ГПК за неоснователност на въззивната жалба. Поддържа се по делото да е доказано валидно възникнала между страните облигационна връзка по твърдяния договор за кредит. Същият е представен в заверен от адвоката препис, който съдържа волеизявленията и подписите на страните и който е осчетоводен при въззивника – кредитодател съгласно заключението на ССчЕ. Оспорването на истинността на документа - обективиращ договора за кредит, и положените в него подписи като изпълнени от страните , не е заявявано пред първоинстанционния съд с отговора на ИМ и е недопустимо това оспорване да се заявява за пръв път пред въззивната инстанция. От заключението на в.л. М. е установено че големината на шрифта на текста на договора е 9 пункта, поради което правилно районният съд е приел договора за недействителен на това самостоятелно основание. Поддържат се и всички възведени с исковата молба и неразгледани от районния съд доводи, съставляващи също самостоятелни основания за недействителност на облигацията като цяло и отделно на клаузата за възнаградителната лихва на търговеца.

С оглед изложеното се пледира за потвърждаване на решението. Претендира се възнаграждение по чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т.2 от ЗА.

Въззиваемата чрез процесуалния си представител адвокат М. е депозирала отговор за неоснователност и на въззивната частна жалба. Поддържа, че предявените искове са два и като така се дължат две възнаграждения, чийто минимален размер е 300 лв. – съгласно редакцията на чл. 7 ал. 2 от Наредба № 1/9.7.2004 г. към датата на договарянето. С оглед което пледира частната жалба да бъде оставена без уважение и се претендира адвокатско възнаграждение и за производството по частната жалба в размера по чл. 11 от наредбата.

Съдът установи следното:

2

Производството пред районния съд е образувано по предявени от Д. В. Д., ЕГН ********** срещу „ Изи Финанс „ ЕООД, ЕИК 201196810 обективно съединени искове с правно основание чл. 22 ал. 1 от ЗПК, чл. 26 ал. 1 от ЗЗД и чл. 55 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД – за признаване за нищожен на сключения между тях Договор за потребителски кредит № *** от *** г. като цяло, а при условие на евентуалност – да се прогласи за нищожна като противоречаща на добрите нрави клаузата за възнаградителна лихва; за осъждането на ответното дружество да заплати/ върне на ищцата сумата 362 лв., представляваща платени без основание възнаградителна лихва и неустойка по договора.

Исковете се основават на твърдения, че договорът е нищожен на основание чл. 22 ал.

1 от ЗПК вр. чл. 10 ал. 1 от ЗПК / шрифт на договора с големина под 12 / вр. чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК / липса на информация за условията за прилагане на ГЛП по кредита, липса на индекс или референтен лихвен процент, непосочени периоди, условия и процедури за промяна на лихвения процент / вр. чл. 11 ал. 1 т. 9а от ЗПК / липса на информация за методиката на изчисляване на референтния лихвен процент / вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК / непосочване на разходите, на база които е изчислен ГПР / и вр. чл. 11 ал. 2 от ЗПК / непредставяне от кредитора на потребителя на общите условия на кредитора, съставляващи неразделна част от индивидуалния договор/. Поддържа се нищожност на самостоятелно основание на клаузата за възнаградителна лихва – противоречие с добрите нрави поради договарянето й в размер надвишаващ трикратния размер на законната лихва към датата на сключването на договора. Твърди се, че ищцата е изпълнила всички свои задължения по договора към ответника - кредитор, в т.ч. и недължимите се възнаградителна лихва и неустойка в размер на исковата сума.

Ответникът е депозирал отговор за недопустимост и неоснователност на исковете.

Счита, че след като договорът е с изтекъл краен падеж и ищцата доброволно е заплатила всички свои задължения по него, за нея не е налице правен интерес да прогласява облигацията за недействителна и да претендира връщане на доброволно престираното, което представлява и злоупотреба с право. Поддържа, че договорът е такъв по ЗПФУР, сключен е във вид на електронен документ, като така самият договор, както и цялата дължима се от кредитора информация за договора се разчита по електронен път, като всяка компютърна програма може да мащабира шрифта на текста към по голям размер. Цялата дължима информация, в т.ч. и общите условия, са също предоставени по електронен път. Твърди, че нарушение на чл. 11 ал. 1 т.т. 9 и 9а не е налице, тъй като договорения лихвен процент е фиксиран за целия срок на договора. Нямало нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК – ГПР по кредита е под максимално установения размер от чл. 19 ал. 4 от ЗПК и няма разходи, които да не са взети предвид при изчисляването му. Оспорва и възведеното възражение за нищожността на възнаградителната лихва с оглед размера й. В тази насока поддържа, че с приемането на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ГПК и в случаите когато ГПР не надвишава пет пъти размера на законната лихва / какъвто е настоящия случай /, клаузата за възнаградителна лихва в размер над трикратния размер на законната не е нищожна като противоречаща на добрите нрави и съдебната практика в противна насока е вече неактуална и не намира приложение.

Към исковата молба е представен договорът за кредит – на хартиен носител и с ръкописно положени подписи на страните. Съгласно същия на ищцата са предоставени от ответника заемни средства в размер на 500 лв., подлежащи на връщане чрез 8/ осем / равни месечни вноски, ведно с възнаградителна лихва в размер на 40,15% ГЛП, фиксирана за целия срок на договора. Посочено е, че общата подлежаща на връщане сума, съставляваща главница и договорна лихва е 574 лева. Договорено е, че при непредставено обезпечение по чл. 3 от договора / банкова гаранция или двама поръчители / се дължи неустойка в размер на 257, 20 лв. и общата подлежаща на връщане сума и 831,46 лева / главница, възнаградителна лихва, неустойка/. Посочен е ГПР в размер на 48, 44%.

3

Назначена е СТЕ, от чието заключение е установено, че договорът е изписан с шрифт от семейство „ Calibri „ с големина 9 пункта.

Назначената е ССчЕ, от чието заключение е установено, че съгласно записванията в счетоводната система на ответното дружество по договора ищцата е заплатила сумата 862 лв. както следва: 500 лв. – главница, 74, 26 лв. – договорна лихва, 257, 20 лв. – неустойка за недадено обезпечение и 30, 54 лв. – неустойка за забава.

При така установеното съд е прогласил за нищожен на основание чл. 22 ал. 1 вр. чл.

10 ал. 1 от ЗПК процесния договор, съответно евентуалният иск не е разгледан, уважен е и иска по чл. 55 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД с довод, че на основание чл. 23 от ЗПК дължима е само чистата стойност на кредита / предоставената в заем сума /, съответно разликата над нея се явява платена при начална липса на основание.

При извършена служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл.

269, предложение 1 от ГПК, въззивният съд намира че същото е валидно и допустимо. За ищцата е налице правен интерес да прогласи договорът за кредит за недействителен, тъй като това ще рефлектира пряко в нейната правна сфера досежно действителните й задължения по облигацията. Факта, че в случая договорът е с настъпил краен падеж и ищцата е престирала в срок произтичащите за нея от договора плащания, не обосновава извод в противна насока. Успешното провеждане на иска по чл. 22 от ЗПК ще поради за нея правото на иск за връщане на платеното без основание / чл. 23 от ЗПК вр. чл. 55 ал. 1 от ЗЗД /, който иск е в случая и съединен с този по чл. 22 от ЗПК и който не съставлява злоупотреба с права.

По същество, във връзка с възведените във въззивната жалба и отговора й възражения, решението се явява и правилно.

Макар да е поддържал, че договорът е сключен от разстояние, чрез електронна платформа за комуникация и във формата на електронен документ въззивникът не е представил доказателства в тази насока и не оспорил представения към исковата молба договор за кредит на хартиен носител с ръкописно положените в него подписи на страните, нито е поискал представянето му в оригинал. Като така правилно, съдът е приел наличие на възникнало облигационно отношение между страните въз основа на този писмен документ, правилно същият е бил предмет на обследване от назначената СТЕ, която е установила големина на шрифта, на който е изписан под 12 – което е самостоятелно основание за недействителност на договора / чл. 22 вр. чл. 10 ал. 1 от ЗПК/. Правилно е кредитирано и заключението на ССчЕ относно извършените от ищцата плащания по облигацията. То се основава на счетоводните записвания при въззивника - кредитор и довода, че записването е вторичен счетоводен документ, а първичните такива са унищожени поради изтекъл срок на съхранение е без значение. Счетоводните записвания при ответника сами по себе си са годно доказателство за установяване на престираните му плащания и в случая установяват престирани от въззиваемата - ищца плащания по обявения за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК договор за кредит над чистата стойност на кредита / чл. 23 от ЗПК/, които са в общ размер на исковата сума, съответно така платеното е при начална липса на основание и подлежи на връщане от въззивника - кредитор по договора.