Решение № 2712 от 15.04.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е

№ …. гр. София, 15.04.2019г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 5 състав, в публично съдебно заседание на шести юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ДЕСИСЛАВА ЯНЕВА и секретар К.Георгиева, като разгледа докладваното от председателя гражданско дело № 16400 по описа за 2016 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Предявени са от „В.” ООД против Н.С.на Р.Б.и Република

България, представлявана от М.на ф., искове с правно основание чл.49 от ЗЗД, вр. чл.7 от Конституцията и чл.84. ал.3 от ЗЗД. При условията на евентуалност са предявени против Р.Б.искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При условията на евентуалност са предявени против Р.Б.искове с правно основание чл. 59, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Ищецът твърди, че през периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. произвеждал енергия от възобновяеми източници. По силата на сключен договор с „ЕВН Б.Е.” АД продавал произведената енергия от възобновяеми източници по преференциална цена. В началото на 2014г. с параграф 6, т. 2 и 3 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Р.Б.за 2014г. били създадени чл. 35а – 35в и чл. 73 от ЗЕВИ. Чрез цитираните правни норми била въведена такса от 20 %, с която били облагани приходите от електроенергия, произведена от слънчеви и вятърни централи. През периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. ищецът заплатил такса по чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ в размер общо на 72517.86 лв. С решение по дело №1/2014г. на Конституционния съд били обявени за противоконнституционни измененията на ЗЕВИ, които уреждали таксата от 20 %. Държавен орган –

Народното събрание, приело цитираните разпоредби в ЗЕВИ, които противоречали на Конституцията и на правото на Европейския съюз – на 63 от ДФЕС, чл.49 от ДФЕС, чл.107 от ДФЕС, на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009г. и на Директива 2009/72/ЕО. Съгласно чл.22, ал.4 от ЗКС, правоотношенията, породени по време на действие на противоконституционните разпоредби, следвало да бъдат преуредени от Народното събрание, но същото не изпълнило задължението си да приеме нормативен акт, с който да уреди отношенията. Поведението на народните представители, които приели цитираните разпоредби, било противоправно и причинило вреди на ищеца, изразили се в заплащане на такса по чл.35а, ал.2 от ЗЕВИ за периода 01.01.2014г-.09.08.2014г. в размер на 72 517.86лв., поради което моли съда да осъди Народното събрание и Р.Б.разделно да заплатят обезщетение за причинената вреда в размер на 72 517.86лв., както и обезщетение за забава в размер на 19185.53лв. за периода 31.01.2014г.-30.12.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.12.2016г. до окончателното изплащане.

В случай, че съдът не уважи предявения иск с правно основание чл.49 от ЗЗД, моли да бъде разгледан иск против Р.Б.с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за връщане на платената без основание такса за периода 01.01.2014г.- 09.08.2014г., тъй като цитираните разпоредби на чл.35а – чл.35в и чл.73 от ЗЕВИ противоречали на Конституцията още от датата на приемането им, както и на правото на Европейския съюз. Нарушенията на правото на Европейския съюз се изразили в нарушение на чл. 63 от ДФЕС, чл.49 от ДФЕС, чл.107 от ДФЕС, на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009г. и на Директива 2009/72/ЕО. Поради изложените доводи, моли съда да осъди ответника да му заплати сумата от 72 517.86 лв., както и обезщетение за забава в размер на 19 185.53лв. за периода 31.01.2014г.-30.12.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.12.2016г. до окончателното изплащане.

В случай, че съдът не уважи предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, моли да бъде разгледан иск против Р.Б.с правно основание чл. 59, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 72 517.86 лв., представляваща стойността на събрана такса по чл.35а, ал.2 от ЗЕВИ през периода 01.01.2014г.- 09.08.2014г., с която ответникът неоснователно се обогатил за сметка на ищеца, тъй като цитираните разпоредби на чл.35а – чл.35в и чл.73 от ЗЕВИ противоречали на Конституцията още от датата на приемането им, както и на правото на Европейския съюз, поради което липсвало основание за разместване на имуществени блага. Нарушенията на правото на Европейския съюз се изразили в нарушение на чл. 63 от ДФЕС, чл.49 от ДФЕС, чл.107 от ДФЕС, на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009г. и на Директива 2009/72/ЕО. Моли съда да осъди ответника да му заплати сумата от 72 517.86 лв., както и обезщетение за забава в размер на 19 185.53лв. за периода 31.01.2014г.-30.12.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.12.2016г. до окончателното изплащане.

Ответникът Н.С.на Р.Б.оспорва предявените искове, като поддържа следните възражения: решенията на Конституционния съд имали действие занапред, съгласно чл.151, ал.2 от Конституцията; при обявяване на нормите за противоконституционни не били възникнали правни последици, изискващи приемането на акт по чл. 22, ал. 4 от Закона за конституционния съд/ЗКС/; твърди, че таксата за периода 01.01.2014г. - 09.08.2014г. била събрана въз основа на действащи нормативни разпоредби, приети след обсъждане, които преследвали легитимна цел – създаване на подходящи условия за работа на стопанските субекти, като се отчита крайното удовлетворяване на обществените потребности и приоритетно насърчаване на производството и потреблението на електроенергия от ВЕИ; поддържа становището, че в резултат на приетите от НС насърчителните мерки по отношение на производството на електроенергия от ВЕИ се стигнало до рязко увеличение на инвестициите в централи за производство на енергия от ВЕИ в периода 2011-2012 г., като по този начин България достигнала по-рано задължителната национална цел за 2020 г./дял от 16% от брутното потребление на енергия/, заложена в Директива 2009/28/ЕО и ЗЕВИ, а през 2012 г. постигнала дял от 16, 3%, което надхвърлялило с 5,58 процентни пункта индикативната цел за края на 2012 г.; оспорва да са нарушение норми на европейското право. Моли съда да отхвърли предявените искове.

Ответната страна – Д./Република

България/, представлявана от М.на ф., оспорва предявените искове. По отношение на иска с правно основание чл. 49 от ЗЗД ответникът поддържа следните възражения: Д. не била възложител на работа по отношение на Народното събрание; съгласно чл.62 от Конституцията, Народното събрание осъществявало законодателна власт и упражнявало парламентарен контрол, но законодателната инициатива, съгласно чл.84, т.1 от Конституцията, била предоставена на отделните народни представители; не било допуснато нарушение на закона, тъй като таксите за процесния период били събрани на валидно правно основание; Народното събрание не било проявило бездействие при изпълнение на задължението да уреди правните последици от противоконституционен акт, тъй като за него не съществувало задължение за приеме закон, доколкото нямало внесен законопроект от народните представители или МС; оспорва твърденията, че цитираните норми от ЗЕВИ противоречали на правото на Европейския съюз; по отношение на Народното събрание не можело да се установи вина, тъй като се касаело за колективен орган, състоящ се от 240 народни представители;липсвали и останалите елементи от фактическия състав на чл.49, вр чл.45 от ЗЗД. По отношение на исковете с правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.59 от ЗЗД поддържа следните възражения: нормите на чл. 35а – чл. 35в и чл. 73 от ЗЕВИ били обявени за противоконституционни с решение на Конституционния съд от 31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г., което имало действие за в бъдеще, поради което цитираните разопредби били част от обективното право до влизането в сила на решението на КС; при обявяване на нормите за противоконституционни не били възникнали правни последици, изискващи приемането на акт по чл. 22, ал. 4 от Закона за конституционния съд/ЗКС/; хипотезата на чл.22, ал.4 от ЗКС не се отнасяла до отношения, които са се развили и са приключили в периода от приемането на закона до обявяването му за противоконституционен; единствено в дискрецията на законодателния орган било да извърши преценка дали са възникнали последици, които се нуждаят от преуреждане, съществуват ли висящи правоотношения, които се нуждаят от допълнителна регулация; оспорва твърденията, че цитираните текстове от ЗЕВИ противоречали на чл. 63 и чл. 49 от ДФЕС; ищецът – търговско дружество бил регистриран в Република България, проради което разпоредбите на чл. 63 и чл. 49 от ДФЕС били неприложими по отношение на него; чл. 107 от ДФЕС бил неотносим към конкретния случай, тъй като въвеждането на държавна такса не представлявало предоставяне на помощ в полза на определен частноправен субект; Директива 2009/28/ЕО и Директива 2009/72/ЕО били транспонирани на национално равнище в Закона за енергията от възобновяеми източници, Закона за енергетиката и Закона за обществените поръчки; ищецът не бил отправил покана до ответника да възстанови процесните такси; оспорва предявените искове за заплащане на обезщетения за забава. Моли съда да отхвърли исковете. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

По предявените искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД, вр. чл.7 от Конституцията на Р.Б.против Н.С.и Република България:

Ищецът основава иска си на твърдения за причинени имуществени вреди от нарушения на Конституцията и на правото на Европейския съюз, допуснати от държавен орган – Народното събрание на Република България.

Съгласно чл. 7 от Конституцията, Д. отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Част от хипотезите за отговорността на Д. за вреди са уредени в специалния ЗОДОВ, който в чл. 1 и чл.2 разграничава основанията за отговорност, според вида на извършваната дейност. Когато отговорността на Д. не може да бъде реализирана по ЗОДОВ/специалния закон, уреждащ отговорността на Д., при участие в процеса на съответните държавни органи, като нейни процесуални субституиенти/, отговорността за вреди се реализира по чл. 49 от ЗЗД./решение № 133 от 29.06.2016г. по гр.д. № 5002/2014г. на ВКС, трето гр. отделение/.

Съгласно чл. 49 от ЗЗД, този, който е възложил на друго лице работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Касае се за уреден случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от другиго.

За да бъде уважен предявеният иск, трябва да е осъществен следният ФС: 1/правоотношение по възлагане на работа; 2/осъществен ФС по чл.45 от ЗЗД от ФЛ – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи/деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина/, 3/вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работатата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко сързани с нея/така ППВД № 9/1996г./. Във всички случаи на непозволено увреждане, вината се предполага до доказване на противното / чл.45, ал.2 от ЗЗД/. Страните не спорят, а и от представените доказателства се установява, че ищецът през периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници. Между ищеца в качеството на производител и „ЕВН Б.Е.” АД в качеството на купувач е сключен договор № 292/25.01.2012г. за изкупуване на електрическа енергия от независим производител. По силата на договора ищецът произвежда електрическа енергия чрез фотоволтаична електрическа централа, а купувачът изкупува по преференциални цени цялото количество прозведена и доставена от производителя активна електрическа енергия от възобновяеми електрически източници, за което има издадена гаранция за произход, съгласно чл.3 от Наредба № РД-16-1117/14.10.2011г. С параграф 6, т. 2 и т. 3 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Р.Б.за 2014г./отм/ се създава нов член 35а, ал. 1 и ал. 3 в ЗЕВИ, по силата на които за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса от 20 %.