Решение № 229 от 11.04.2025, Районен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 229 гр. Враца, 11.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВРАЦА, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Калина Хр. Христова при участието на секретаря Наталия Мл. Петрова като разгледа докладваното от Калина Хр. Христова Гражданско дело № 20241420102139 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба и уточнителна молба вх. № 13514/04.10.2024 г. от В. П. И., ЕГН **********, чрез адв. Л. Б., против „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406.

В исковата молба се твърди, че между ищцата като кредитополучател и ответното дружество като заемодател бил сключен договор за потребителски кредит № 1320914/26.01.2024 г. за сумата от 3 600 лева, при фиксиран ГЛП 23,33% и ГПР 49,66%. Сочи, че на същата дата била задължена да сключи договор за предоставяне на поръчителство с дружество „М. Б.“ с оглед отпускането на кредита от ответното дружество. В този договор било уговорено възнагражение, платимо с вноските по кредита, като „Фератум България“ ЕООД бил овластен да приема плащанията вместо поръчителя.

Счита, че сключеният договор за потребителски кредит е нищожен, като излага следните доводи:

- Договорът не отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - ГПР е 49,66%, но в него не включено възнаграждението за поръчителя, поради което в договора не е посочен неговият реален размер, което представлява предоставяне на невярна информация с характер на заблуждаваща търговска практика;

- липсва методика за определянето на ГПР, нито е ясно посочено как е формиран посоченият в договора ГПР от 49,66%;

- договорът за поръчителство се явява част от кредитното правоотношение;

1 целта на този договор е да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора;

- дружеството – гарант е предварително избрано от кредитора и е сързано с него дружество.

При всички тези съображения счита, че целият договор за кредит е нищожен.

Иска се постановяване на решение, с което да бъде прогласена нищожността на целия договор за потребителски кредит № 1320914/26.01.2024 г., сключен между ищцата и „Фератум България“ ЕООД, поради противоречието му със ЗЗД и ЗПК.

Предявен е и кумулативен иск да бъде признато за установено по отношение на ответника, че ищцата не му дължи следните суми /надхвърлящи главницата/: 1 260 лева – законна лихва и 2 340 – възнаграждение по гаранционната сделка. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество „Фератум България“ ЕООД, с който предявените искове се оспорват като неоснователни. Оспорва твърдението, че сключването на поръчителство с М. Б.

/Малта/ е задължително условие за сключването на кредитен договор, като потребителят може да избере свой поръчител. Счита, че исковете, касаещи договора за поръчителство, следва да са насочени към М. Б. /Малта/, тъй като „Фератум България“ ЕООД не е страна по това правоотношение. Оспорва твърдението, че се касае за заблуждаваща търговска практика, тъй като е предоставил на потребителя необходимата преддоговорна информация, необходима за взимане на решението за сключване на договора, под формата на СЕФ на посочената от потребителя електронна поща. Счита, че възнаграждението по договора за поръчителство не следва да се включва в ГПР, тъй като тази услуга не е задължителна.

Иска се отхвърляне на предявените искове и присъждане на сторените разноски.

Съдът, като взе предвид становищата и доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа следното:

С доклада, неоспорен от страните, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК са приети за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване по делото обстоятелствата, че между ищцата и ответното дружество е било налице облигационно правоотношение по валидно сключен между договор за потребителски кредит № 1320914/26.01.2024 г. за сумата от 3 600 лева, която ищцата е усвоила.

Горните обстоятелства се установяват и от представеното от ищцата копие от договор за потребителски кредит № 1320914/26.01.2024 г., видно от който кредиторът „Фератум България“ ЕООД предоставя на ищцата сумата от 3 600 лева, с договорно възнаграждение в размер на 1 260 лева при лихвен процент 23,33%, обща сума за връщане 4 860 лева, брой погасителни вноски – 18, ГПР 49,66%.

2

Съгласно чл. 5 от договора, кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от М. Б. /Малта/.

Между страните не се спори, че заемната сума е усвоена от ищцата.

Представен е Погасителен план към Договор за гаранция № 132094, сключен с М. Б. /л. 87 – гръб/, видно от който дължимото на поръчителя възнаграждение в общ размер на 3 816 лева е дължимо на 18 месечни намаляващи вноски.

По делото е прието заключение по ССчЕ, неоспорено от страните, съгласно което размерът на ГПР, като се вземе предвид и дължимото възнаграждение за поръчителство в размер на 3 816 лева, е 94%. Общо платената от ищцата сума по кредита е 1 100 лева, както следва: на 06.02.2024 г. – 800 лева, на 09.04.2024 г. – 100 лева и след образуване на делото на 11.11.2024 г. – 200 лева. Вещото лице сочи, че според подадената й от ответното дружество информация, цялата сума от 1 100 лева е отнесена за погасяване на главницата. Към датата на подаване на исковата молба – 02.07.2024 г. дължимите суми по договора са, както следва: 2 700 лева – главница;

1 260 лева – договорна лихва и 3 816 лева – за възнаграждение за поръчител, като това са сумите без платената в хода на делото на 11.11.2024 г. сума от 200 лева.

Съдът кредитира заключението на вещото лице, което е отговорило обосновано и мотивирано на поставените му задачи.

Други относими доказателства в производството не са ангажирани.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

От В. П. И., ЕГН **********, чрез адв. Л. Б., против „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, са предявени следните кумулативно обективно съединени искове:

1. Иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожност на сключения между страните договор за потребителски кредит № 1320914/26.01.2024 г. поради противоречието му със закона – чл. 11, ал. 1, т. 10, чл. 19, ал. 4 ЗПК.

2. Иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата не му дължи следните суми /надхвърлящи главницата/: 1 260 лева – лихва и 2 340 лева – възнаграждение по гаранционната сделка.

По иска с правно основание по чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. чл. 22 ЗПК:

За основателността на този иск в тежест на ищцата е да докаже, че сключеният между страните договор за потребителски кредит № 1320914/26.01.2024 г. противоречи на закона – чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК.

3

Ищцата е физическо лице и при сключване на договора не е действала в рамките на своя професионална и търговска дейност, предвид което същата има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ответникът е търговец по смисъла на §13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Взаимоотношенията им се основават на сключен договор за кредит, по който на ищцата е предоставена финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП.

След като процесният договор за кредит е с характер на потребителски договор, то и на основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) следва, че освен правилата на ЗПК, които важат за всички договори за потребителски кредит и уреждат императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи, приложими са и правилата на ЗЗП.

Наличието на сключен между страните договор е прието за безспорно между страните по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК.

Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общия размер на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т. 10) и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т. 11) .

Ищцата навежда доводи, че договорът за кредит не отговаря на чл. 11, ал. 1, т.

10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради това, че при изчисляване на посоченото в договора ГПР не е включено възнаграждението за поръчителя, поради което и съответно некоректно е посочена общата дължима по договора сума, а действителното ГПР надвишава максимално допустимото съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Доводите на ищцата са основателни. От заключението на ССчЕ се установи, че в посочения в договора ГПР от 49,66% не е включено възнаграждението по сключения с М. Б. /Малта/ договор за поръчителство, което е в размер на 3 816 лева, а при неговото включване реалният размер на ГПР е 94%.

Съгласно Решение на СЕС от 13.03.2025 г. по дело № C‑337/23, имащо задължителен характер, разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“. В мотивите на т. 92 и т. 93 от решението е посочено, че в хипотезата на договор за кредит, който налага на кредитополучателя задължението да сключи договор за поръчителство, за да получи кредита, осигуряването на поръчителство представлява услуга, свързана с договора за кредит, по смисъла на член 4

3, буква ж) от Директива 2008/48, и доколкото сключването на договора за поръчителство е задължително за самото получаване на кредита, свързаните с този договор разходи са част от „общите разходи по кредита за потребителя“ съгласно тази разпоредба. Следователно съгласно буква и) от същия член те трябва да се вземат предвид при изчисляването на ГПР. СЕС сочи, че член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „ГПР“.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

Ето защо възнаграждението по договора за поръчителство, дължимо на М. Б., е следвало да бъде включено при изчисляване на ГПР, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 от ДРЗПК за общ разход. От изложеното следва, че в уговорения годишен процент на разходи по процесния договор за кредит не са включени всички действителни разходи, поради което е налице противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Неоснователни са възраженията на ответника.

На първо място дружеството твърди, че сключване на договор с М. Б. не е задължително условие, тъй като кредитополучателят може да избере свой поръчител.

В договора не се съдържа подобна възможност за избор от страна на потребителя, а ОУ не бяха представени по делото. Дори и да съществува такава възможност обаче, горните правни изводи не се променят и в случай че от страна на поръчителя бъде избрано поръчителство срещу възнаграждение, то това възнаграждение следва да бъде включено в ГПР като разход по кредита.