Решение № 555 от 27.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 555 гр. София, 27.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20231100513722 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 8397 от 22.05.2023 г. по гр.д. № 34508/2022 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 18286 от 07.11.2023 г. Софийски районен съд, 36 състав признал за установено по предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищецът Г. А.С., ЕГН **********, не дължи на ответника „М.П.М.“ АД, ЕИК ****, сумата в размер на 318 лева, представляваща неустойка за непредставяне на обезпечение по чл. 12, ал. 4 от индивидуален договор за заем № 10154949/26.04.2022 г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 50 лв. – разноски по делото, а на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА – да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ ****, сумата от 480 лева с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие на ищеца.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „М.П.М.“ ЕАД, ЕИК **** (промяната вписана в ТРРЮЛНЦ на 29.02.2024 г.), който го обжалва изцяло. Като се позовава на Тълкувателно решение № 6/15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС относно правомощията на въззивната 1 инстанция при въззивно обжалване, въззивникът поддържа, че съдът следва да извърши цялостна проверка относно правилността на решението. И бланкетната въззивна жалба била годна да породи деволутивен ефект и производството да продължи пред втората инстанция. По тези съображения иска от въззивния съд да провери допустимостта на атакуваното решение, както и да провери изцяло правилността му.

Въззиваемата страна Г. А.С. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника му на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от въззивника адвокатско възнаграждение.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон - т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС.

Атакуваното решение, поправено по реда на чл. 247 ГПК, е валидно и допустимо. Въззивникът бланкетно твърди, че решението е недопустимо, но при извършената служебно проверка въззивният съд не констатира липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за правото на иск и за надлежното му упражняване. Настоящият състав намира, че при постановяване на атакуваното решение не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми.

Както беше посочено по-горе, съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, при проверката на правилността на решението въззивният съд е ограничен до посоченото в жалбата – чл. 269, изр. второ ГПК. Действително, бланкетната въззивна жалба - без изложени конкретни съображения за неправилност на решението, е допустима и има деволутивен ефект, но същата е неефективна, тъй като не 2 позволява друга проверка, освен за валидността, допустимостта на обжалвания акт и спазването на императивни материалноправни норми. Ако във въззивната жалба не са посочени конкретните пороци, обуславящи неправилността на решението, въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди (чл. 271 и чл. 272 ГПК) – така и решение № 670/27.12.2010 г. по гр.д. № 1728/2009 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение № 764/19.01.2011 г. по гр.д. № 1645/2009 г. на ВКС, ІV ГО и др. Тълкувателно решение № 6/15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, на което се позовава въззивникът, касае правомощията на въззивната инстанция в производството по частни жалби и е неприложимо в настоящото производство.

В жалбата не са релевирани никакви конкретни оплаквания за неправилност на атакуваното решение, и предвид извода, че същото е валидно, допустимо и при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд няма правомощието да провери правилността на решението, а следва да го потвърди.

При този изход, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия, който е претендирал присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника му на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА. Съгласно задължителното за националните съдилища решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело C‑438/22, съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1/2004 г. на ВАС и следва да откаже прилагането й, вкл. когато присъжда възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА, тъй като същата нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС. Последователна е практиката на ВКС с оглед цитираното задължително решение на СЕС, че посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения. Те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразяват материалния интерес, фактическата и/или правна сложност на делото, количеството извършена работа.

В случая въззивният съд, съобразявайки материалния интерес от 318 лв., липсата на фактическа и/или правна сложност на делото в настоящата 3 инстанция и извършеното от пълномощника на въззиваемия – подаване на отговор на бланкетна въззивна жалба и подаване на молба със списък по чл.

80 ГПК за проведеното едно открито съдебно заседание, намира, че справедливо е възнаграждение в размер на 200 лв. По мнение на настоящия състав върху възнаграждението по чл. 38 ЗА не се начислява ДДС, като съдът споделя мотивите, изложени в определение № 917 от 02.05.2023 г. на ВКС по ч.гр.д. № 1323/2023 г., IV ГО.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 8397 от 22.05.2023 г., постановено по гр.д. № 34508/2022 г. на Софийски районен съд, 36 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 18286 от 07.11.2023 г.

ОСЪЖДА „М.П.М.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ****, да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, код по БУЛСТАТ ****, на основание чл. 38 ЗА сумата 200 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното производство за предоставена безплатна правна помощ на въззиваемия.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4