Решение № 216 от 28.10.2025, Районен съд - Панагюрище

РЕШЕНИЕ

№ 216 гр. Панагюрище, 28.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Магдалена Г. Татарева Кръстева при участието на секретаря МАРИЯ Г. ТЕРЗИЙСКА като разгледа докладваното от Магдалена Г. Татарева Кръстева Гражданско дело № 20255230100641 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 26, ал. 1 ЗЗД

Производството е образувано въз основа на искова молба подадена от Р. С.

Б. срещу „Креди йес“ ООД, с искане да се прогласи за нищожен договор за паричен заем № 465273 от 14.04.2025 г. сключен между страните по делото, поради противоречие на добрите нрави, под евентуалност заобикаляне на закона чл. 19, ал. 4 ЗПК, противоречащ на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.

В исковата си молба ищецът твърди, че е сключил договор за паричен заем № 465273 от 14.04.2025г. с ответника като му е предоставена в заем сума от 2200 лв. Сочи се, че е уговорен ГПР 62,042% и месечен фиксиран лихвен процент 4,100%. Излага се, че съобразно клаузите на процесния договор била постигната уговорка за заплащане и на неустойка в размер на 1758,11 лв, също разсрочена съобразно погасителните вноски, в случай на непредставяне на обезпечение по договора от страна на длъжника, които обезпечения са конкретно уговорени. Сочи се, че неустойката е включена в погасителния план към Договора за заем и дължима заедно с погасителната вноска за главница и лихва, като общо дължимата сума по договора за заем е 6,400.11 лв. Сочи се, че ищецът не е успял да представи обезпечение, поради което е начислена процесната неустойка. Излага се, че неустойката е разход по кредита, поначало известен на кредитора и предвид практически невъзможните условия за изпълнение за да не бъде начислена тя, то това е в действителност скрита лихва, която е следвало да бъде отразена в ГПР, поради което договорът за кредит се явява недействителен, поради неточно посоченото в него ГПР. В исковата молба се сочи, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като това вземане, макар и именувано „неустойка“ няма характер на такава, то е било изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и 1 характеризиращите я като такава функции. Кредиторът го е именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР.

Кредиторът си е гарантирал, че ще получи това вземане като е създал прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители, банкова гаранция или договорна ипотека в тридневен срок.

Това вземане е допълнителна и гарантирана за Кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка.

Твърди се, че предвидената „неустойка” не изпълнява обезщетителна функция, тъй като тя не зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Неустойката по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението, а се начислява като добавък към погасителните вноски, следователно така, както е уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл. 92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитава негов легитимен интерес, а внася неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежава обезщетителна функция. На следващо място неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излиза извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на кредитополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т. е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга. При наличието на така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва да се приеме, че кредиторът не желае да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП. Сочи се, че не може да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция или поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите са утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване на договора за кредит, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на 2 страните. Изтъква се, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. По този начин неустойката се отклонява още повече от основните си функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП. Излага се, че клаузата за неустойка е неравноправна, тъй като не е индивидуално уговорена, а длъжникът не е имал възможност да влияе върху съдържанието й., в какъвто смисъл е изискването на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Твърди се, че процесната клауза за неустойка, следва да се счита за нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми, в който смисъл се цитира съдебна практика. Сочи се, че съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като в случая процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в документите е налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя.

Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК - „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая е видно, че е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет 3 пъти размера на законната лихва, а в случая размерът е в пъти над допустимото. Действително съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя - да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното, означава да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. При сключване на процесния договор за кредит е налице именно такава хипотеза, тъй като е уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и неустойка за неизпълнението му, които не са взети предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Предвид разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, съгласно която всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна, то в процесния договор имаме явен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като посочения в договора размер на ГПР не съответства на действителния, следователно е нищожен. Излага се, че договорът за заем е недействителен на основание чл.

22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не е посочен действителния годишен процент на разходите. Посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация с характер на заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора, в който смисъл се цитира съдебна практика.

Посочена е и съдебна практика на СЕС, която разяснява кои разходи следва да се включат в ГПР. Моли се за уважаване на предявения иск. Претендират се разноски.

Ответникът е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в който се излага, че исковата молба е неоснователна и недоказана. Сочи се, че „Креди Йес" ООД е одобрил искането за заем за сумата от 2200 лв. на Р. С. Б., в резултат на което, на 17.04.2025г. в гр. Панагюрище между страните - Р. С.

Б., в качеството й на Заемател и „Креди Йес" ООД, в качеството му на Заемодател, е сключен Договор за паричен заем № 465273/17.04.2025г. с изрично и ясно посочени параметри, с които ищецът се е запознал и се е съгласил, запознал се е с таах и е подписал процесния договор и приложенията към него. Твърди се, че съгласно чл. 3, т. 5 от договора ГПР по заема е в размер на 62,042 %. Същият размер е посочен и предоставения на ищецът СЕФ част III. Според законовата разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, 4

ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в лева и във валута, определена с Постановление на Министерския съвет на Република България. С Постановление № 426 на МС от 18.12.2024г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, обн. ДВ бр. 106 от 23.12.2014г., в сила от 01.01,201 !5г. годишния размер на законната лихва по просрочени парични задължения е определен в размер на основния лихвен процент на БНБ, в сила от 01 януари, съответно от 01 юли на текущата година плюс 10 процентни пункта. Отделно от това, съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. Зт.1 отЗПК при изчисляване на ГПР не следва да се включва размерът на неустойката, която по своята същност представлява разход, който потребителят следва да заплати поради неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по договора за заем. Още повече, че в разпоредбата на чл.3.3 от договора ясно и разбираемо е посочено как точно се изчислява ГПР, предвид което твърденията па ищецът в тази връзка са неоснователни, а ГПР по процесния договор за заем е изцяло в императивно определената законодателна рамка. В разпоредбата на чл.З, т.5 от Договора е посочен конкретен размер на ГПР. Същия размер е посочен и в предоставения на Ищецът СЕФ- в част III. Разходи по кредита т.2. Така посочения ГПР е изчислен изцяло съобразно разпоредбата на чл.19 от ЗПК.