Решение № 3035 от 12.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3035 гр. Пловдив, 12.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Руска Ат. Андреева при участието на секретаря Мария Г. Христова като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Гражданско дело № 20255330115608 по описа за 2025 година намира следното:

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Предявен е иск от Д. Д. Д. против „Сити Кеш“ ООД, за признаване на недействителността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от сключения между страните договор за потребителски кредит № *** г., предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение съгласно чл. 5 от договора в размер на 667,44 лева.

Ищецът Д. Д. твърди, че на *** г. е сключил с ответното дружество договор за кредит № ***, по силата на който са му предоставени в собственост заемни средства в размер на 1000 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 44,5% и ГПР 54,58%. Съгласно чл. 6 от договора, заемът следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на съответни условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на това задължение, в чл. 11, ал. 1 от договора е уговорено, че дължи неустойка в размер на 667,44 лева, която той следвало да престира разсрочено заедно с погасителната вноска. Тази неустойка съставлявала всъщност допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Понеже тя се кумулирала към погасителните вноски, водела до скрито оскъпяване на кредита. Била договорена в нарушение за добросъвестност и е излязла извън присъщите й функции. Изложеното водело до недействителност на клаузата на неустойката поради нарушение на закона. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от 1

„Сити Кеш“ ООД, с който се изразява становище за недопустимост на производството поради липса на правен интерес, както и за неоснователност на исковaта претенция. Ответникът не оспорва, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № *** г. при посочените от ищеца условия.

Не оспорва, че неустойката не била включена като разход в ГПР по кредита.

Излага обаче подробни доводи за това, че сключеният между страните договор за потребителски кредит бил действителен и не нарушавал закона.

Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По фактите:

По делото не са спорни обстоятелствата, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № *** г., по силата на който ответникът е предостави на ищеца сума в размер на 1000 лева при фиксиран лихвен процент за година в размер на 44,5% и ГПР 54,58%, както и че между страните постигната договореност съобразно чл. 5 от договора, че задължението по договора следва да бъде обезпечено с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчителство, при неизпълнението на което е уговорено да се дължи сумата в размер на 667,44 лева като неустойка; че неустойката не била включена като разход при изчисляване на посочения в договора ГПР по кредита. Тези обстоятелства документално се установяват и от представените от страните писмени доказателства – договор за кредит, погасителен план, искане за отпускане на кредит, СЕФ за предоставяне на информация по кредита.

По правото:

Като взе предвид характеристиките на процесното съглашение и на страните по него, съдът намира, че се касае до договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК – кредитодателят е небанкова финансова институция, а кредитополучателят е физическо лице, което е сключило договора за задоволяване на свои лични потребности; липсват данни да действало с оглед на професионалната си дейност. Потребителяткредитополучател се ползва от защитата, която императивните норми на закона предоставят.

За да избегне заплащането на уговорената в договора неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, потребителят следва да осигури в кратък срок един от няколко лимитативно изброени варианта на обезпечение. Необходимо е не само това, а и предложеното обезпечение да отговаря на множество други високи изисквания. Предвид изложеното, може да се направи обоснованият извод, че кредитодателят е поставил практически неизпълними за уговорения кратък срок изисквания, които са и икономически неоправдани с оглед сравнително ниската стойност на отпуснатата сума – 1000 лева. От тук следва, че възникването на вземането по неустоечната клауза за финансовата институция–кредитор е предвидимо и очаквано.

2

Правната теория и съдебната практика единодушно приемат, че смисълът на обезпеченията е да се предпази кредиторът от последиците от длъжниковото неизпълнение. От факта, че кредитът е останал необезпечен, за кредитора не могат да произтекат други вреди, освен тези, чието настъпване се „покрива“ от уговарянето на обезпечение по принцип, а именно – дългът да не бъде изпълнен. Като се скрепва с неустойка (при това – значителна по размер с оглед размера на дълга) неизпълнението на задължението на длъжника да предостави обезпечение, се постига единствено фактическо увеличение на размера на дълга. При това положение, макар и формално задължението по чл. 11, ал. 1 от процесния договор за потребителски кредит да е уговорено като неустоечно, всъщност то създава основание за едно допълнително плащане в полза на кредитодателя. То оскъпява кредита и е следвало да се включи в ГПР. Това не е сторено, тоест посоченият в процесния договор за кредит размер на ГПР (54,58%) не отговаря на действителния.

Посочването на различен от действителния ГПР не може да се приеме за изпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Изложеното води до извод за недействителност на договора за кредит съгласно чл. 22 от ЗПК. В този случай кредитът се счита освободен от лихви и такси (чл. 23 от ЗПК).

Ако кредиторът беше включил уговореното като „неусточено“ задължение по чл. 7 от договора в ГПР, каквото е изискването на ЗПК, то щеше да е видно prima facie противоречието на договора с чл. 19, ал. 4 от ЗПК – посоченият в договора размер на ГПР се доближава изключително до лимита, уреден в посочената разпоредба, а размерът на неустоечното задължение възлиза над 50% от главницата. В този случай отново би се активирала защитната разпоредба на чл. 23 от ЗПК и кредиторът не би получил нищо, освен чистата стойност на кредита.

За да избегне тези негативни последици, кредиторът е уговорил формално като неустойка за неизпълнение на задължение, отделно от възнаградителната лихва, едно плащане в своя полза. По този начин са нарушени императивните норми на ЗПК – реалният общ разход по кредита за потребителя надвишава лимита на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

На изложеното основание – противоречие със закона, атакуваната договорна клауза е недействителна. Тя не може да бъде недействителна на повече от едно основание, поради което е безпредметно да се обсъждат останалите доводи на ищеца в тази насока.

По разноските:

С оглед изхода от спора по първоначално предявения иск на Д. Д. следва да се присъдят разноските за производството в размер на 25,56 евро /евровата равностойност на 50 лева/, включващи държавна такса. Към съда е отправено искане да присъди възнаграждение в по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв от процесуалния представител на ищеца. Настоящият състав намира, че съответен на фактическата и правна сложност на делото е хонорар в размер на 200 евро.

Така мотивиран, съдът

3

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл. 11, ал. 1 от сключения между страните „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 200688545, и Д. Д. Д., ЕГН **********, договор за потребителски кредит № *** г., предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение от потребителя в размер на 667,44 лева.

ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 200688545, да заплати на Д. Д. Д., ЕГН **********, сумата от 25,56 евро /двадесет и пет евро и петдесет и шест евроцента/, представляваща съдебно-деловодни разноски за настоящото производство.

ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 200688545, да заплати на адв. С. Н. от АК – *** с личен № ***, с адрес на кантората: ***, сумата от 200 евро /двеста евро/, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатно на ищеца правна помощ и съдействие.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – гр. Пловдив в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: ________/п/_______________ 4