Решение № 3 от 12.01.2023, Районен съд - Кубрат

РЕШЕНИЕ

№3 гр. Кубрат, 12.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КУБРАТ, II - РИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Диана П. Петрова Енева при участието на секретаря Павлина П. Иванова като разгледа докладваното от Диана П. Петрова Енева Гражданско дело № 20223320100592 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по обективно съединени искови претенции, предявени с правно основание в разпоредбата на чл.26, ал. 1 ЗЗД, и чл. 55, ал. 1 ЗЗД, по реда на 124, ал. 1 ГПК.

Ищецът - М. Ш. М., ЕГН ********** с пост./наст. адрес в г**, като твърди, че между него, в качеството клиент – заемател, и ответното дружество - „ПРОФИ КРЕДИТ България” – ЕООД, ЕИК 175074752, адрес – гр. София, е сключен Договор за потребителски кредит № 3015444632/ 19.12.2016 г.; в изпълнение на същия му е дадена в заем сумата 5 000.00 лева, която той се е задължил да върне на заемодателя в срок от 24 месеца, чрез 24 бр. месечни погасителни вноски в размер на 309.11 лева, при погасителен план: 25.01.2017 г. – първа погасителна вноска, до 25.12.2018г. – последна погасително вноска; при ГПР 49.89 %; годишен лихвен процент по заема – 41.17 %, и обща сума, дължима от заемателя – 7 418.64 лева, както и по избран и закупен пакет от допълнителни услуги се е задължил да плати сумата 3750.00 лева, чрез 24 бр. месечни погасителни вноски в размер на 156.25 лева; като общия размер на вноската е 465.36 лева, а общото му задължение – 11 168.64 лева; в изпълнение на задълженията си по същия за периода 25.04.2018 – 17.05.2022 г. е платил по сметка на ответното дружество сумата 8 549.00 лева; и като счита, че постигнатите договорености относно дължимост на възнаградителна лихва при ГПР 49.89 % и годишен лихвен процент по заема – 41.17 %, и клаузата за възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, са недействителни - нищожни, поради противоречието им с закона – чл. 11, ал. 1, т.

10 и чл. 19, ал. 1 ЗПК, добрите нрави и неравноправност във вреда на потребителя, и счита, че при приложение нормата на чл. 22 ЗПК дължи само чистата стойност по кредита – 1 сумата 5 000.00 лева, без да дължи лихва или други разходи по креди, претендира с предявени кумулативно съединени искови претенции: 1/ установяване на нищожност на сключения между него и ответното дружество Договор за потребителски кредит № 3015444632/ 19.12.2016 г. в частта относно клаузата за дължимост на възнаградителна лихва и клаузата за възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, поради противоречието им с закона, добрите нрави и неравноправност във вреда на потребителя; и 2/ осъждане на ответното дружество да му върне недължимо платената от него по договор за потребителски кредит № 3015444632/ 19.12.2016 г. като получена при първоначална липса на основание сума в размер на 3 549.00 лева, ведно с законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 30.05.2022 г., до датата на плащането й. Претендира присъждане на направените разноски по делото, на основание чл. 78, ал.1 ГПК.

Ответното дружество - „ПРОФИ КРЕДИТ България” – ЕООД, ЕИК 175074752, адрес – гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, представлявано заедно от С.Н., Ц.С., Я.Ч., на което са редовно връчени съобщение, ведно с препис от исковата молба и приложените към нея документи, на 19.10.2022 г., изпраща писмен отговор в дадения 1месечен срок, изтичащ на 21.11.2022 г., чрез юриск. Кристина Милчева, пост.с вх. № 3159/ 18.11.2022 г., заявява становище за неоснователност и недоказаност на исковите претенции; твърди, че отношенията си с ищеца по делото във връзка с изпълнението на неговите задължения по процесния договор е разрешил, чрез извънсъдебно споразумение от 19.03.2018 г., постигнато в хода на производството по ч.гр. дело № 709/ 2017 г. и образувано по възражение на длъжника по тяхна инициатива установително производство по гр. дело № 44/ 2018 г. вс. по описа на РС - Кубрат, спряно по съгласие на страните с оглед скл.на спогодба, а в последствие прекратено, тъй като нито една от страните не е поискала възобновяването му в 6-месечния срок; признава извършени от ищеца плащания по договора в размер на 7 549.00 лева и оспорва същите за претендираната от ищеца разлика в размер на 1 000.00 лева; обосновава действителност на твърдяните нищожни клаузи и моли за отхвърляне на исковите претенции като неоснователни и недоказани. Претендира срещу ищеца направените от ответника разноски, вкл. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300.00 лева. Заявява възражение за прекомерност на платеното от ищеца адв. възнаграждение.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното: Между страните не се спори, а и видно от приложения към заявлението Договор за потребителски кредит № 3015444632/ 19.12.2016 г., сключен между ответното дружеството, в качеството на кредитор, и посочения длъжник - ищеца, в качеството на клиент - заемател, в изпълнение на същия му е дадена в заем сумата 5 000.00 лева, която той се е задължил да върне на заемодателя в срок от 24 месеца, чрез 24 бр. месечни погасителни вноски в размер на 309.11 лева, при погасителен план: 25.01.2017 г. – първа погасителна вноска, до 25.12.2018г. – последна погасително вноска; при ГПР 49.89 %; годишен лихвен процент по заема – 41.17 %, и обща сума, дължима от заемателя – 7 418.64 лева, както и по избран и закупен пакет от допълнителни услуги се е задължил да плати сумата 3750.00 лева, чрез 24 бр. месечни погасителни вноски в размер на 156.25 лева; като общия размер на вноската е 465.36 лева, а общото му задължение – 11 168.64 лева.

Ищецът твърди, че в изпълнение на задълженията си по същия за периода 25.04.2018 – 2

17.05.2022 г. е платил по сметка на ответното дружество сумата 8 549.00 лева, но от приложените към исковата молба писмени доказателства – 36 бр.платежни нареждания на л.

30 до л. 65, вкл. от приложеното гр.дело № 28083/ 2022 г. на СРС, се установява, че е платил по сметка на ответното дружество признаваната от него сума 7 549.00 лева, тъй като последното – цитирано в т.40 от приложенията платежно нареждане се отнася за платеното от ищеца в полза на пълномощника му – адв. Р. Д. адв.възнаграждение в размер на 1 000.00 лева.

От приложеното към писмения отговор на ответното дружество Извънсъдебно споразумение от 19.03.2018 г., подписано от страните – отв.дружеството, като кредитор, и ищеца, като клиент – заемател, се установява, че са го сключили за преструктуриране на дълга, който приемат, че към датата на подписването му е в размер на 10 755.93 лв., включващи неизплатената част от кредита, лихви за забава и неустойки по договора; който размер клиентът се е задължил в срок от 30 месеца, считано от датата на подписването му, да плати на кредитора на 30 равни месечни вноски в размер на 358.53 лв. всяка.

Неотносими към предмета на спора са производствата по ч.гр. дело № 709/ 2017 г. на РС – Кубрат и образувано по възражение на длъжника по тяхна инициатива установително производство по гр. дело № 44/ 2018 г. по описа на РС - Кубрат, спряно по съгласие на страните с оглед скл.на спогодба, а в последствие прекратено поради това, че нито една от страните не е поискала възобновяването му в 6-месечния срок, тъй като издадената в полза на отв.дружество заповед за изпълнение е обезсилена, заявените за плащане в заповедното производство негови вземания срещу длъжника не са установени по основание и размер с влязло в законна сила съдебно решение, ползващо се от сила на пресъдено нещо за договорните отношения между страните по процесния договор за потребителски кредит, като вкл. не са установени и възраженията на длъжника по договора, заявени в заповедното производство.

Въз основа на така изложеното от фактическа страна, от правна съдът приема за установено следното: Между страните се установи да е налице облигационно отношение по Договор за потребителски кредит № 3015444632/ 19.12.2016 г., в изпълнение на който на ищеца е дадена в заем сумата 5 000.00 лева, която той се е задължил да върне на ответното дружество – заемател, в срок от 24 месеца, чрез 24 бр. месечни погасителни вноски в размер на 309.11 лева, при погасителен план: 25.01.2017 г. – първа погасителна вноска, до 25.12.2018г. – последна погасително вноска; при ГПР 49.89 %; годишен лихвен процент по заема – 41.17 %, и обща сума, дължима от заемателя – 7 418.64 лева, както и по избран и закупен пакет от допълнителни услуги се е задължил да плати сумата 3 750.00 лева, чрез 24 бр. месечни погасителни вноски в размер на 156.25 лева; като общия размер на вноската е 465.36 лева, а общото му задължение – 11 168.64 лева.

Спорът, повдигнат от ищеца – като страна по договора, се концентрира по това дали са налице твърдените нарушения на чл. 10, ал. 1 ЗПК - за размер на шрифта на договора, чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК - за посочване методиката за изчисляване на референтния лихвен процент, чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК (дали е спазено изискването за наличие на погасителен план към договора, съответно посочване в същия каква част от погасителната вноска 3 представлява главница, каква част лихва и каква част такса за обслужване на кредита), чл.

11, ал. 1, т. 6 ЗПК (за срока на договора), съответно дали Фиксирания годишен лихвен процент от 41.17 % на годишна база представлява нищожна клауза поради накърняване на добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.

Потребителският кредит е самостоятелен договор, предмет на уредба по ЗПК, като съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК потребителски е договорът, въз основа на който кредиторът предоставя потребителски кредит под формата на заем с разсрочено плащане. Чл. 10, ал. 1 ЗПК съдържа изисквания за форма, а съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК общите условия са неразделна част от договора. В конкретния случай процесният договор е в изискуемия по чл.

10, ал. 1 ЗПК шрифт, същият е подписан от ищеца, което не е и спорно, вкл. от приетите и неоспорени общи условия – същите носят подписа на потребителя, налице конкретно посочване на методиката за изчисляване на референтния лихвен процент, а именно същият е във фиксиран размер, налице е погасителен план по договора, в който вноските са описани по падежна дата, размер на вноската и съответно размер на главницата и на лихвата, налице е и посочен ясно краен срок на договора, както и разсрочване на неделимото задължение за плащане на заетата сума по вноски, т. е. съдът приема за установено, че не са налице визираните от ищцата нарушения на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 11, чл. 11, ал. 1, т. 6 ЗПК.

По отношение на фиксирания годишен лихвен процент с оглед твърдението на ищеца, че клаузата е нищожна поради противоречие на добрите нрави, съдът приема, че добрите нрави - не писани, систематизирани и конкретизирани правила, но съществуващи като общи принципи или произтичащи от тях, като за спазването им (вкл. при иск за вземания с възнаградителен или санкционен характер, включително лихви и годишен процент разходи по потребителски кредити) съдът следи служебно (т. 1 и т. 3 на ТР№ 1/09.12.2013 г. по т. д.

№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съответно е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, вкл. и без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства - Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д.

№ 1/2020 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК),

Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, изр. 3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните задължения на страните се нарушават принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на недопускането на неоправдано имуществено разместване, т. е. когато договорната свобода се използва от едната страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от по - неблагоприятното й положение. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В конкретния случай договорът за заем е със срок от 24 месеца(2години), с главница от 5 000.00 лв. и уговорена възнаградителна лихва от 41.17 %, възлизаща на 2 418.64 лв., като дължимата при този ГЛП сума за връщане е определена на 7 418.64 лв. общо. Размерът на уговорената между страните по кредитния договор 4 възнаградителна лихва е свръхпрекомерен, като не е установено по делото да е икономически обоснован. С така уговореното възнаграждение, което се явява половината от предоставената сума, изчислена на годишна база, се създава значително неравновесие между престациите, които си дължат страните, още повече като се има предвид прибавянето към него на сумата 3 750.00 лева, претендирана като допълнително възнаграждение за допълнители услуги, съставляващи всъщност необходимо присъщи задължения на заемодателя по договора. Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил на един тип кредитополучатели да обуслови и по-висок риск вземането да не бъде издължено съобразно уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От друга страна, ответното дружество, като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената при отпускане на заемната сума оценка за финансовото състояние на потребителя. В този смисъл разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат кредиторът да извърши преценка за имуществeното състояние на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, да извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България. Оттук настоящият съдебен състав приема, че договореният лихвен процент от 41.17 % е нищожен поради противоречие с добрите нрави, защото е над три пъти размера на законната лихва, която към момента на сключване на договора е в размер на около 10.00%, и през годините не е отбелязал повишаване, с което не отговаря на изискването за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и води до значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението и то във вреда на кредитополучателя, като е породила задължение в обем, нарушаващ принципа за недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат - водещ до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, изр. 3 ЗЗД, клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, поради което и валидно задължение за плащането на такава по процесния договор за кредит не е възникнало (в т.см.Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, 2- ро г. о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, 2-ро г. о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, 2-ро г. о.; Определение 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, 4-то г. о . ; Решение № 261509 от 04.05.2022 г. по в. гр. д. № 4004/2020 г. на III-в състав на СГС; Решение № 122 от 20.09.2021 г по гр. д № 395/2021 г на Окръжен съд Пазарджик, недопуснато до касационно обжалване с Определение № 527 от 09.06.2022 г. по гр. д. № 151/2022 г. на ВКС, 3-то гр. о.).