Решение № 3639 от 06.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3639 гр. София, 04.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100500290 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 07.09.2021 год., постановено по гр.дело №14973/2020 год. по описа на СРС, ГО, 87 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Топлофикация София” ЕАД срещу Д. К. К. и Т. К. Л. искове с правно основание чл. 79, ал.

1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответниците дължат на ищеца разделно – т.е по 1/2 част от следните суми: 586.74 лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от май 2016 год. до м.април 2018 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ул.“******* абонатен №326270, 75.78 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 14.09.2017 год. до 02.07.2019 год., 46.44 лв. – главница, представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от м.юни 2016 год. до м.април 2018 год. и 10.12 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 30.07.2016 год. до 02.07.2019 год., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 12.07.2019 год. до окончателното им изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №39969/2019 год. по описа на СРС, ГО87 с-в и ответниците са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство в размер на 125 лв. и направените разноски в заповедното производство в размер на 75 лв.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.

1

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците Д. К. К. и Т. К. Л.. Жалбоподателите поддържат, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че между страните е налице облигационно правоотношение, тъй като ответниците били собственици на процесния имот. За това обстоятелство по делото липсвали доказателства, а доказателствената тежест била на ищеца.

Ответниците не дължали лихви, тъй като клаузите на чл. 32, ал. 1 и чл. 33, ал. 4 от Общите условия на ищеца били неравноправни – чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Уговорки в общи условия на търговец, които му позволявали да премества падежа на задължения, които имали характера на периодично плащане, в следващата година, създавало значително неравновесие в отношенията с потребителя и противоречало на принципа на добросъвестността, както и на морала, тъй като удължаването на погасителната давност било забранено с императивната норма на чл. 113 ЗЗД. Ищецът нямал право да определя кога започвала да тече давността, тъй като правилата за давността били императивни. Обвързването на падежа на задължението за плащане с притежаването на специално техническо средство от страна на потребителя /компютър, таблет, смартфон или др. устройство/, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможност за достъп до интернет, го поставяло в значително неравностойно икономическо положение спрямо търговеца. Потребителят не можело да бъде задължен да направи значителни по размер икономически инвестиции за снабдяването с посочените технически средства и отделно от тях да направи допълнителни парични вложения, които да му гарантират достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си спрямо търговеца. В този смисъл и доколкото липсвала отправена от кредитора покана за плащане, ответниците не били изпаднали в забава. Липсвали и доказателства за публикуването на електронната страница на ищеца на месечно дължимите суми или лихви, респ. за датата, на която това било сторено. Сочат освен това, че по делото нямало данни, че ищецът бил предоставил услугата дялово разпределение, поради което и не нямал вземане за нейната стойност. Ето защо молят обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени.

Претендират и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Топлофикация София“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.

Привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивна т а жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

2

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Съгласно разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /редакция Изм. и доп. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, „потребител на топлинна енергия за битови нужди” е това физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си, а според § 2а от ДР на ЗЕ /нов – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.

Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснябдяването; писмената форма не е форма за действителност, а за доказване/ със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топласнабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.

В разглеждания случая по делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото, че двамата ответници са съсобственици /при равни права – виж чл. 30, ал. 2 ЗС/ на процесния апартамент №19, находящ се в гр.София, ул.“*******, поради което се явяват потребители на топлинна енергия за битови нужди, респ. имат качеството на читови клиенти.

3

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.

В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, следва да се приеме, че през исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.

Безспорно е във въззивното производство, а и е установено въз основа на събраните писмени доказателства по делото – индивидуални справки за отопление и топла вода и документи за главен отчет, които са подписани от ответницата Д. К. /като авторството им не е било оспорено и надлежно опровергано в процеса – чл. 180 ГПК/, че през периода от м.май 2016 год. до м.април 2018 год. в процесния имот е била доставяна топлинна енергия, чиято стойност възлиза на 586.74 лв.

Въззивият съд приема, че всички дейности и обществени отношения, свързани с топлоснабдяването, са регулирани от секторното законодателство в областта на енергетиката, което обуславя и особеностите на възникването и осъществяването на услугата по дялово разпределение на топлинната енергия. Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ /в редакция – изм.,ДВ, бр. 74 от 2006 год./, дяловото разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна собственост се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. След изменението на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се възлага само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата "дялово разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на услугата 4 дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал.

1 предлага на клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на услугата дялово разпределение /виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ /отм./.