Решение № 1366 от 25.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1366 гр. Пловдив, 25.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър М. Милев при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Петър М. Милев Гражданско дело № 20245330117055 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по искова молба, подадена от А. Н. Б., ЕГН **********, с адрес в ****************, против „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК:

202513690, със седалище и адрес на управление: гр. София. ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28. „Силвър център“, ет. 2, офис 40-46, с която се иска ответникът да бъде осъден за заплати на ищеца сума в размер на 1 099 лв. на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД като получена без основание от ответника по Договор за предоставяне на гаранция № ******/25.05.2022 г.

В исковата молба се твърди, че ищецът е сключил договор за паричен заем № ****** с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434 за сумата в размер на 1 500 лв. с включени ГПР - 41,37% и фиксиран годишен процент на разходите в размер на 35.00%. На същата дата се сочи, че ищецът е сключил и договор за предоставяне на гаранция със същият № ****** с ответното дружество, като в чл. 3, ал. 1, изр. първо е уговорено възнаграждение на гаранта в размер на 1 099,00лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 54,95лв.

Излага се, че ищецът е изплатил процесната сума по договор за предоставяне на гаранция, но не дължи плащане по нея.

Поддържа се, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора за кредит, както и че кредитодателят, вписвайки в контракта ГПР от 41,37% е заблудил потребителят, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на 1 кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.

Ищецът е на мнение, че уговореното възнаграждение за дружеството гарант е разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите по договора за кредит.

Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, се твърди, че представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП.

Наведени са доводи, че на собствено основание е нищожна и уговорката за заплащане на възнаграждение за гаранта по сключения договор за предоставяне на гаранция с ответника и уговорката за заплащане на възнаграждение за гаранция не е породила правни последици. Изложено е, че договорът за предоставяне на гаранция е лишен от правно основание, противоречи на добрите нрави и внася неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК.

Твърди се, че договорът за предоставяне на гаранция е с акцесорен характер, той може да съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг. Сочи се, че кредитната сделка е нищожна, поради което не е породил правно действие и сключения договор за учредяване на поръчителско правоотношение.

Отправено е искане за присъждане на разноските по делото, като и присъждане на адвокатския хонорар в полза на адвоката при условията на чл.

38, ал. 2 от ЗА.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Файненшъл България“ ЕООД, в който ответникът сочи, че е неоснователен предявения иск. Излага се, че договорът за предоставяне на гаранция е действителен и отговаря на изискванията на закона, принцип на добросъвестността и на добрите нрави. Отправено е искане за присъждане на разноски.

В обобщение, ответникът моли искът да бъде отхвърлен, както и да бъдат присъдени разноски по производството.

Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.

Съдът е разпределил в тежест на ищеца да докаже, че е заплатил търсената сума въз основа на сключения потребителски договор, а в тежест на ответника е разпределено да докаже наличието на валидно правно основание за получаване на процесната сума.

Съдът отделя като безспорни между страните следните факти и обстоятелства: между страните е сключен Договор за предоставяне на гаранция № ******/25.05.2022 г.

По фактите:

Установява се от приобщения доказателствен материал по делото, че между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за 2 паричен заем № ******/25.05.2022 г., както и че между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на гаранция № ******/25.05.2022 г. Не се спори между страните, че паричният заем е реално предоставен на ищеца.

Съгласно договора за кредит кредитодателят се е задължил да предостави на кредитополучателя сума в размер на 1 500 лв., при ГЛП 35%, при ГПР 41,37%, която да бъде върната на 20 двуседмични вноски. Общата сума за връщане по кредита възлиза на 1 721 лв. Съгласно чл. 4 от договора за кредит потребителят се е задължил в тридневен срок от сключване на договора да предостави обезпечение под формата на две физически лица поръчители, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.

Съгласно договора за предоставяне на гаранция ответникът е поел задължение да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на парични задължения) в полза на кредитодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД с цел гарантиране за изпълнението на всички задължения на ищеца по договора за потребителски кредит. Срещу това ищецът се е задължил да заплати на ответника възнаграждение в размер на 1 099 лв.

Ищецът реално е заплатил на ответника 1099 лв. по договора за предоставяне на гаранция.

По действителността на двата договора:

Доколкото ищецът не обосновава интерес от кумулативното разглеждане на възраженията за нищожност на договорите, нито определена поредност, следва да се приеме, че възраженията са предявени в условията на алтернативност.

В уговорения в договора за паричен заем ГПР (годишен процент на разходите) не е включено възнаграждението на поръчителя по договора за предоставяне на гаранция, а само възнаградителната лихва. Съдът счита, обратно на доводите на ответника, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция следва да се включи в ГПР. Независимо че възнаграждението по Договора за предоставяне на гаранция се дължи на друго лице, различно от кредитора, същото е пряко свързано с договора за заем и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и §1, т. 1 от ДР на ЗПК следва да бъде включено при изчисляване на годишния процент на разходите. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Разпоредбата на чл. 19, ал.

4 от ЗПК е създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като по-слабата страна в правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта на същите е да не допуснат той да заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение. В случая, че при сключването на договора за потребителски кредит е предвидено обезпечение под формата на поръчителство, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането му, като по този начин е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. На основание чл. 22 от ЗПК поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 3 от ЗПК договорът за паричен заем е недействителен във връзка с това възражение на ищеца, а останалите не следва да се разглеждат.

С Договора за предоставяне на гаранция и предвиденото в него възнаграждение се цели прехвърляне върху длъжника на риска, който кредиторът носи, ако не направи правилна оценка на кредитоспособността.

Този риск се покрива от самия длъжник, тъй като на практика кредиторът поръчителства на себе си и събира за това възнаграждение. С това не се постигат целите на поръчителството, а целите на неоснователното обогатяване. Поръчителят, ако плати, встъпва в правата на кредитора, и платеното от него няма да остане в негова тежест, а следва да бъде възстановено от длъжника. Дори да се стигне до плащане от поръчителя, на практика това плащане икономически би излязло от имуществото на самия кредитор. Така, реално, при липса на изпълнение от длъжника, загубата на главница и лихва ще се отрази само веднъж в имуществото на свързаните лица, независимо дали като вземане на първия или на втория ответник, но ще се генерира допълнителна печалба в размер на възнаграждението на гаранта.

Така установените обстоятелства водят до извода, че договорът за предоставяне на гаранция излиза извън правилата на добросъвестността, като прехвърля риска от неизпълнение върху самия длъжник, предвиждайки допълнителна печалба за кредитора под формата на възнаграждение за свързания с кредитора гарант. Следователно договорът за предоставяне на гаранция противоречи на добрите нрави и ерго е нищожен.

В гореизложения смисъл е и константната практика на окръжните съдилища: Определение № 1600 от 30.06.2022 г. по в. ч. гр. д. № 1722 / 2022 г. на Окръжен съд – Пловдив; Определение № 1429 от 11.04.2022 г. по в. ч. гр. д. № 720 / 2022 г. на Окръжен съд – Варна; Определение № 260 от 13.04.2022 г. по в. ч. гр. д. № 203 / 2022 г. на Окръжен съд – Перник; Определение № 34 от 24.01.2022 г. по в. ч. гр. д. № 23 / 2022 г. на Окръжен съд – Сливен;

Определение № 269 от 26.04.2022 г. по в. ч. гр. д. № 180 / 2022 г. на Окръжен съд – Ловеч; Определение № 212 от 28.03.2023 г. по в. ч. гр. д. № 128 / 2023 г. на Окръжен съд – Габрово.

Тъй като исковата претенция е по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, съдът се произнася по недействителността на двата договора само в мотивите на решението, като за това обстоятелство не се формира сила на пресъдено нещо между страните.

По основателността на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД:

Не се оспорва от страните, че ответникът е получил сумата от 1 099 лв. по договора за предоставяне на гаранция. Единствено ответникът по делото не успя да докаже действителността на договора за предоставяне на гаранция по изложените по-горе съображения, поради което исковата молба се явява изцяло основателна.

Следователно исковата молба за връщане на дадено без основание е основателна, като ответникът следва да бъде осъден да върне на ищеца търсената сума. Ответникът не успя да докаже в процеса наличието на валидно правно основание за задържане на сумата.

По разноските:

При този изход на делото право на разноски има ищецът. Същият е сторил разноски за заплатените държавна такса в размер на 50 лв.

4

Процесуалният представител на ищеца е отправил претенция по чл. 38, ал. 2 от ЗА да му бъде присъден адвокатски хонорар за оказаната правна помощ на ищеца като негов близък в размер на 400 лв. Поради това аргументите на ответника за липса на предпоставки ищецът да е материално затруднено лице не следва да бъдат разглеждани. Ответникът е отправил възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ищеца, като моли същото да бъде определено според фактическа и правна сложност на делото и дори под минималния размер по Наредбата. Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз и ВКС (Решение по съединени дела C‑224/19 и C‑259/19 на Съда на ЕС и Определение № 366/16.08.2022г. по ч.т.д. № 1085/2022г. на ВКС) съдът не е задължен от минималните размери в наредбата, а следва да извърши цялостна преценка. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приложима в редакцията към датата на сключване на договора за безплатна правна помощ, минималният адвокатски хонорар по иска е в размер от 400 лв. за настоящото дело. Съдът, като има предвид за ориентир минималните размери в Наредба № 1, малкия материален интерес на иска, подаването на писмени молби, ненеобходимостта от провеждане на доказателствени искания за доказване предмета на иска от ищеца предвид разпределената доказателствена тежест и признанието от ответника за получаване на търсената сума в молбата от 14.01.2025 г., което предпостави до голяма степен изхода на спора, както и пасивното процесуално поведение на адвоката на ищеца, изразяващо се в неявяване на единственото проведено открито съдебно заседание, в това число и преценката на делото като такова с ниска правна и фактическа сложност и константната съдебна практика по предмета на делото, счита, че следва да определи 200 лв. адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищеца.