Решение № 66 от 04.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 66 гр. София, 04.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20231100501398 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

С решение № 11226 от 17.10.2022 г. по гр.д.№ 10043 по описа за 2022 г. на СРС, Първо ГО, 48 състав се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „Е.“ АД, ЕИК *******, срещу „Г.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.232, ал.2 ЗЗД, че ответника дължи на ищеца сумата от 11 928 лв., представляваща наемна цена за периода от м.06.2019 г. до м.07.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение 23.12.2021 г. до окончателното плащане; ОТХВЪРЛЯ исковете по реда на чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.232, ал.2 ЗЗД за сумата в размер на 331,98 лв.неплатени консумативи за ел. енергия за периода от м.01.2019 г. до м.07.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение -23.12.2021 г. до окончателното плащане, както и за сумата в размер на 170,40 лв. – годишна такса за външна услуга за поддържка на имота за 2018 г. ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение -23.12.2021 г.

1 до окончателното плащане, не е налице правен интерес от обжалване.

Подадена е въззивна жалба от ответника пред СРС- „Г.Б.“ ЕООД.

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното от СРС, решение. Същото било в разрез със събраните по делото доказателства. Сочи, че представения по делото договор за наем от 01.03.2008 г. на който ищеца основавал иска си, не бил подписан от дружеството – ответник /въззивника/.

Този факт бил забелязан от СРС и съдът го посочил в мотивите си. СРС бил тълкувал превратно представения приемо-предавателен протокол и доказване автентичността на подписа на наемателя, но не и този на наемодателя и достигнал до грешния извод, че ищцовата претенция обхваща период през който страните били обвързани от действащ договор за наем. Позовава се на съдебно-графологическа експертиза и съдебно-счетоводната такава. С оглед така събраните доказателства изводите на СРС за наличие на облигационно отношение по договор за наем били неправилни. А от свидетелските показания изобщо не се установило кое е ползваното помещение, нито периода през който е ползвано, а предположението на свидетеля, че „М.“ е собственик на дружеството се опровергавало категорично от доказателствата.

При това положение нито се установило някакво правоотношение между страните, нито какви били условията по него.

Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС- „Е.“ АД, в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното от СРС, решение. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения при обсъждане на доказателствата по делото. Следвало да се има предвид, че въззивника не оспорвал ползването на помещението. Налице било наемно правоотношение за периода от 01.03.2018 г. до 31.07.2020 г. От представените по делото писмени доказателства, както и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установило, че за периода м.03.2018 г. до м.05.2019 г. ответникът /въззивник/ бил извършил плащания по договора за наем, макар и не в срок, на дължимия наем и консумирана ел. енергия. Платените суми кореспондирали със съдържанието на писмения договор, който не бил 2 подписан от страна на въззивника. От събраните по делото писмени и гласни доказателства се установило, че ответника е страна по процесното наемно правоотношение. Обстоятелството, че дружеството-ответник не било заприходило фактурите водело единствено до извода, че счетоводството му е водено нередовно. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза /основно и допълнително/ се установило, че дружеството – ищец е отразило фактурите в счетоводството си; констатирало било, че дружеството –ответник е осчетоводило и декларирало по ЗДДС, както и бил ползван данъчен кредит за четири от фактурите, а именно: за наем за м.04.2018 г., м.05.2018 г.,м.09.2018 г. и за м.10.2018 г. Правилно СРС бил приел, че договора за наем е неформален договор. Предоставянето на помещението от ищеца на ответника било доказано от показанията на свидетеля С.Я., които правилно били кредитирани от СРС като логични и последователни; същите кореспондирали на останалия доказателствен материал. Претендират се разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 01.11.2022 г.

Въззивната жалба е подадена на 16.11.2022 г.

Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

В частта в която с решението, постановено от СРС и което се обжалва, предявеният срещу въззивника /ответник/ иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.232, ал.2 ЗЗД, е бил уважен за сумата от 11 928 лв., представляваща наемна цена за периода от м.06.2019 г. до м.07.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение -23.12.2021 г. до окончателното плащане, налице е правен интерес от обжалване в тази му част. Въззивната жалба е допустима.

В частта в която предявеният срещу въззивника /ответник/ иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.232, ал.2 ЗЗД е бил отхвърлен за сумата в размер на 331,98 лв.- неплатени консумативи за ел. енергия за периода от м.01.2019 г. до м.07.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение -23.12.2021 г. до окончателното плащане, както и за сумата в размер на 170,40 лв. – годишна такса за външна услуга за поддържка на имота за 2018 г. ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за 3 изпълнение -23.12.2021 г. до окончателното плащане, не е налице правен интерес от обжалване. В тази част въззивната жалба е недопустима и като такава ще следва да бъде оставена без разглеждане.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното решение е постановено в допустим процес и е валидно:

Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 73908 по описа за 2021 г. на СРС, 48 състав, е връчена на длъжника на 21.01.2022 г.

Възражението по чл.414 ГПК е подадено на 25.01.2022 г., т.е. в срок.

За указанията по чл.415, ал.1 ГПК заявителят е бил уведомен на 21.03.2022 г.

Исковата молба е предявена на 25.02.2022 г.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е посочил, че по делото е представен договор за наем от 01.03.2018 г. относно складово помещение с площ от 142 кв.м. с адрес в гр.София, ул.“******* за срок от 3 години. Ответникът бил оспорил подписването на договора. Действително, в договора за наем липсвал подпис и печат относно „наемател“. Съгласно константната съдебна практика, обаче, договорът за наем бил неформален.

Същественото било наличие на съгласие за сключването на такъв договор.

Ирелевантно за сключването му било дали вещта е предадена. Последното било релевантно само относно дължимостта на наемната цена. Относно определянето на наемната цена СРС се е позовал на представените по делото фактури и приходни касови бонове с издател ищцовото дружество и получател ответника. Въз основа на заключенията на съдебно-счетоводната експертиза /основно и допълнително/ съдът е приел, че процесните фактури били надлежно осчетоводени в счетоводството на ищеца, както и били декларирани от него по реда на ЗДДС; платен бил ДДС. При извършената проверка в счетоводството на ответника вещото лице било констатирало, че 4 ответното дружество е осчетоводило и декларирало по ЗДДС, респ. било ползвало данъчен кредит /ДК/ по четири от фактурите, съответно с дати на издаване 02.04.2018 г., 14.05.2018 г., 04.09.2018 г. и 03.10.2018 г. като било отбелязано, че са платени в брой. Като се е позовал на чл.301 ТЗ, както и, че по-голяма част от фактурите били подписани от представител на ответното дружество, СРС е достигнал до извода, че издадените фактури с основание наем на процесния имот, всяка на стойност 852 лв. с ДДС, били плащани от ответното дружество макар и със забава, доказват липсата на противопоставяне от страна на ответника по така сключения договор за наем.

При съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства се установявало възникването на облигационно отношение по договор за наем, както и конкретните параметри на същия. Предоставянето на помещението от ищеца на ответника се доказвало от показанията на свидетеля Я.. Затова за наемателя възниквало задължение да плати наемната цена. Относно действието на договора във времето и твърдението на ищеца, че договора за наем е прекратен на 01.08.2020 г. и представения по делото предавателен протокол за връщане на вещта, СРС се е позовал на заключението на съдебнографическата експертиза, от която се установявало, че подписа за предал не бил положен от лицето М.В.. Тъй като се касаело до срочен договор, то приложими били правилата на чл.20 а, ал.2 ЗЗД. В случая с оглед успешното оспорване от страна на ответника на приемо-предавателния протокол за връщане на ключовете от освободеното складово помещение и предвид срочността на договора, СРС е приел, че съгласие за прекратяване на съглашението не е било постигнато. Това означавало, че ответника дължи наемна цена за периода, предмет на иска и през който период страните били обвързани от договор за наем. Ответникът не бил доказал плащане на наемните вноски за периода след м.05.2019 г. и затова искът бил основателен за периода от м.06.2019 г. до м.07.2020 г.

/В частта в която претенцията за заплащане на консумативни разходи е отхвърлена, както вече посочихме по-горе, въззивната жалба е недопустима и настоящата инстанция не ще обсъжда първоинстанционното решение/.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

Спорно между страните е с оглед своевременно въведените с отговора 5 по исковата молба от страна на ответника, възражения, налице ли е договорна връзка между страните по спора по договор за наем за процесния период м.06.2019 г.- м.07.2020 г.

Действително, представеният от ищеца договор за наем с дата на сключване от 01.03.2018 г. не съдържа подпис за наемател, виж л.19 от делото пред СРС.

Правилно, обаче, както е приел и СРС, договора за наем е неформален договор, т.е. писмената форма не е изискуема за неговата действителност.

Същевременно, обаче, по делото /пред СРС/ са събрани писмени и гласни доказателства, съдържащи индиция за сключване на такъв договор, както и за неговите параметри, вкл. размер на наемната цена /852 лв./.

Доказано е предаването на вещта от ищеца на ответника.

Въззивната инстанция намира тезата на ответника за нелогична и несъответстваща на събраните по делото писмени доказателства, заключенията на съдебно-счетоводната експертиза, установяващи, че от страна на ответника са правени плащания на наемна цена в размер на 852 лв., което изрично е посочено във фактурите, както и, че същият е начислил ДДС и съответно ползвал ДК по четири броя от фактурите /виж допълнителното заключение на л.127 по делото пред СРС/, при липса на облигационна връзка между страните по договор за наем.

Следва да отбележим, че заключенията на съдебно-счетоводната експертиза не са оспорени от нито една от страните.

Освен това по делото са представени на л.84 – л. 115 /пред СРС/ приходни касови ордери /ПКО/ за заплащане на „наем склад“ като номерата на фактурите и датите на издаването им са изрично посочени в ПКО.