Определение № 5638 от 03.12.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5638 гр. София, 03.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Бисера Максимова Касационно гражданско дело № 20258002101748 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [община], представлявана от кмета на общината К. К., действащ чрез пълномощника си адвокат Д. С., срещу въззивно решение № 466 от 16.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 743/2024 год. по описа на Окръжен съд - Пазарджик, с което се потвърждава решение № 289/25.07.2024 г., постановено по гр. д. № 464/2024 г. по описа на РС – Велинград, с което е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 36, ал. 3 ЗА, че [община], ЕИК[ЕИК], дължи на адвокат Г. Х. Б. - АК П., сума в размер на 10 305,08 лв. /десет хиляди триста и пет лева и осем стотинки/ дължимо адвокатско възнаграждение за извършване на правни действия в полза на [община] по ч. гр. д. № 1072/2013 г. по описа на Районен съд Велинград, определено с решение № 142/13.03.2024 год. на Адвокатски съвет - П. по протокол № 7/13.03.2024 год., ведно със законната лихва за периода от 26.03.2024 год. до изплащане на вземането, за което е издадена Заповед № 207/27.03.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 373/2024 г. по описа на Районен съд-Велинград.

1

Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно и необосновано.

По изложени в касационната жалба съображения моли за неговата отмяна.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи основание за допускане на въззивното решение на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като поставя следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакването в жалбата, че първоинстанционният съд не е анализирал събраните доказателства?

По този въпрос твърди, че решението на въззивният съд противоречи на практиката на ВКС, изразена в определение № 350/15.02.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 75/2024 г., второ т. о., ТК и практиката на апелативните съдилища, изразена в определение № 3127 от 04.12.2024 г. по в. ч. гр. д. № 3220/2024 г. на Апелативен съд - София, определение № 402 от 26.11.2024 г. по в. ч. т. д. № 581/2024 г. на Апелативен съд - П. и решение № 924 от 10.08.2024 г. по в. гр. д.

№ 861/ 2024 г. на Апелативен съд - София.

Касаторът поставя въпроса поради твърдението му, че въззивният съд не е обсъдил довода му за размера на справедливото адвокатско възнаграждение като не е съобразил решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС.

2. Длъжен ли е въззивният съд да основе изводите си при обсъждане на всички, а не на избрани доказателства, доводи, становища и възражения, като обсъди всички относими и допустими доказателства, съобразно наведените от страните доводи и възражения?

Сочи следната съдебна практика - решение № 50169 от 02.12.2022 г. по гр. д. № 2939/2021 г. на ВКС, III г.о., ТР №1/2001 г по т. д. №1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 127/2011 г. по гр. д № 1321/2009 г., IV г. о. на ВКС, решение № 212/2012 г. на II отделение на ТК, решение № 223 по гр. д. № 1006/2012 г., IV г.о., решение № 338 по гр. д.

№ 1383/2011 г., IV г. о. на ВКС, решение № 98/2020 г. на първо отделение, ТК на ВКС, решение № 22/2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на ВКС, решение № 97/2014 г. на IV г. о на ВКС.

3. Как се определя размерът възнаграждение по дадено дело? на справедливото адвокатско

Сочи се противоречие с решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС.

2

Постъпил е отговор на касационната жалба от ответната страна Г. Х. Б., действащ чрез адвокат С. И. С. от АК – П., в който се изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски в производството.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С постановения от него съдебен акт въззивният съд е приел, че видно от материалите по приложеното ч. гр. д. № 373/2024 г. по описа на РСВелинград се установява издаването на Заповед за изпълнение на парично задължение №207/27.03.2024 г., с която е разпоредено [община] да заплати на Г. Х. Б. сумата от 10 305,08 лв. адвокатско възнаграждение, определено на основание чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата, ведно със законната лихва за периода от 26.03.2024 г. до изплащане на вземането; че срещу заповедта за изпълнение длъжникът [община] е възразил и на кредитора са дадени указания за предявяване на установителен иск, предявен в срок по чл. 415, ал.

4 ГПК. Съдът е приел, че не е спорно между страните, като в тази връзка са и представени по делото доказателства, че на 04.02.2019 г. ответникът [община] е упълномощил ищеца адвокат Г. Х. Б. от АК - П. да го представлява по ч. гр. д. № 1072/2013 г. по описа на Районен съд - Велинград, за което е съставено пълномощно в писмена форма; процесуалното представителство е до приключване на делото във всички инстанции и за извършване на всякакви съдопроизводствени действия, включително и тези по чл. 34, ал. 1, ал. 3 и ал. 4 ГПК.

Въззивният съд е установил, че по силата на учредената представителна власт пълномощникът е депозирал молба по ч. гр. д. № 1072/2013 г. по описа на РС - Велинград, с която е поискал да бъдат обезсилени издадените заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист на РСВелинград в полза на „Е. Т.“ Е. - клон София, като издадени срещу 3 неправосубектна страна; че по тази молба заповедният съд се е произнесъл с разпореждане по ч. гр. д. №1072/2013 г., с което на молителя са дадени указания за отстраняване на констатирани нередовности; че в изпълнение на тези указания на съда адвокат Б. своевременно е предприел процесуални действия, че съдът е оставил молбата без разглеждане; че адвокат Б. е обжалвал разпореждането, което е отменено от окръжния съд и на първоинстанционния съд са дадени указания да се произнесе по подадената молба за обезсилване на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист.

Съдът е посочил, че видно от определение № 596/11.07.2019 г. по ч. гр. д. № 1072/2013 г. по описа на РС- Велинград, молбата за обезсилване на аповедта за незабавно изпълнение е оставена без уважение, което определение е обжалвано от процесуалния представител на ответника пред ОС Пазарджик с частна жалба, която е върната на основание чл. 275, ал. 2, във вр. чл. 262, ал. 2 ГПК с разпореждане №1726/25.09.2019 г. по ч. гр. д. №1072/2013 г. по описа на РС - Велинград. Съдът е установил, че срещу това разпореждането е подадена частна жалба вх. №5027/10.10.2019 г., оттеглена от кмета на общината след постигнато между [община] и Е.-Т. Е. споразумение от 10.12.2019 г., с § 1 от което е предвидено задължение на [община] да оттегли подадените жалби с произтичащите от това последици. Окръжен съд – Пазарджик е приел за безспорно установено между страните, че между [община] и адвокат Б. няма сключен писмен договор за правна защита и съдействие, в който при условията на чл. 36, ал. 1 и ал. 2 от Закона за адвокатурата да има уговорен размер на възнаграждението, както и че е видно от решение №142/13.03.2024 г., обективирано в протокол №7/13.03.2024 г., на адвокат Г. Б. от АК - П., на основание чл. 36, ал. 3 от ЗА е определено адвокатско възнаграждение в размер на 10 305,08 лв. с ДДС, за извършване на правни действия по ч. гр. д. №1072/2013 г. по описа на РС - Велинград.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е изложил съображения, че договорът за правна помощ е специален вид договор за поръчка, за който се прилагат специалните правила на ЗАдв. като дължимостта на адвокатско възнаграждение е безусловно и за всяка инстанция, че единствената допустима от закона хипотеза на лишаване на адвоката от правото му на възнаграждение се съдържа в нормата на чл. 35, ал.

4 от ЗАдв, когато съдебното производство бъде прекратено по вина на 4 адвоката без възможност същото да продължи, каквато хипотеза в случая въззивният съд е приел, че не е налице. Въззивният съд е посочил, че в случая производството по делото е прекратено по волята на ответника доверител и затова на ищеца се дължи възнаграждение за извършените правни действия по делото.

Въззивният съд е посочил още, че съгласно чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата при липса на договор, определящ размера на възнаграждението, определянето се извършва на основа на Наредбата за установяване на минималните размер на адвокатските възнаграждения и липсващата воля по договарянето на възнаграждение може да бъде заместена само от адвокатския съвет по реда на чл. 36, ал. 3 ЗАдв. Съдът е констатирал, че не е спорно, че до приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция процесното възнаграждение не е заплатено.

Въззивният съд е обсъдил възраженията, изложени във въззивната жалба, които се ограничават до това, че се дължи възнаграждение за реално извършени от адвоката действия, но дотолкова доколкото същите отговарят на изискванията на закона и са в интерес на [община]. Съдът е приел, че в конкретния казус не е спорно, че е налице процесуално представителство по посочените по- горе дела и че адвокат Б. въз основа на дадените му пълномощни до тяхното приключване е изпълнил качествено и в срок всички процесуални действия, съобразно правилата на ГПК. Съдът е посочил, че не са налице доказателства в насока на противното, както и не са налице такива, които да установяват наличие на пропуснати процесуални срокове; неизпълнени указания, които биха съответно довели реално до накърняване на законните интереси на [община] по посочените дела.

Съдът не е споделил и довода, че падежът на плащане на дължимо адвокатско възнаграждение, когато не е уговорен такъв, не може да се обвързва с извършване на първото процесуално действие, а с изпълнение на поръчката, доколкото се дължи възнаграждение при пълно изпълнение на възложеното по дадения мандат. Това, че в един по-късен момент от страна на упълномощителя [община] са оттеглени частните жалби, поради постигнато споразумение, според въззивния съд не може да бъде основание за освобождаване на общината от задължението да заплати претендираното в случая адвокатско възнаграждение, тъй като тези действия по оттегляне 5 реално не са в субективната сфера на действие на пълномощника и това да се третира в негов ущърб. Съдът е посочил, че не се установява да е направено възражение за давност с въззивната жалба, което е основание да не се коментира в случая, но за пълнота е посочил, че няма изтекла давност на претендираното вземане, за което е приложима общата 5-годишна погасителна давност /чл. 110 от ЗЗД/.

Съдът е посочил, че не следва да се приема за основателно и възражението, наведено с въззивната жалба за прекомерност на определеното от Адвокатския съвет - П. адвокатско възнаграждение, тъй като е изложил съображения, че съдебната практика приема, че възнаграждението за адвокат, определено с решение на Адвокатския съвет по чл. 36, ал. 3 от ГПК, може да се редуцира като прекомерно и необосновано в хипотеза, когато страната /ответник/ е направила изрично възражение в тази насока с отговора на исковата молба по чл. 131 от ГПК и са налице условията на закона.

Посочил е, че в случая в отговора на исковата молба няма изложени от [община] такива доводи. Няма и довод за неговата прекомерност, доколкото в отговора на исковата молба не се оспорва от ответника [община] начинът и механизмът на определяне на адвокатското възнаграждение от адвокатския съвет, като се признава от Общината действието на НМРАВ в отношенията между страните /представител и представляван/, тоест [община] не е оспорила като прекомерен или като необоснован нито размера на определеното възнаграждение, нито начина и методиката на определянето му по Наредбата, а е оспорила най-вече това дали предприетите от представителя й процесуални действия са били в интерес на общината, дали са извършени реално и доколко същите отговарят на изискванията на закона и в крайна сметка каква е ползата от тях за представлявания. Съдът е посочил, че такъв довод за прекомерност и необоснованост на размера на възнаграждението не е въведен и с подаденото възражение срещу ЗНИ и ИЛ по реда на чл. 414 от ГПК и в самото заповедно производство от общината длъжник, поради което такова възражение е преклудирано по смисъла на чл. 133 от ГПК и не може да бъде обсъждано, тъй като не е своевременно заявено.