Решение № 260014 от 19.08.2020, Окръжен съд - Шумен
- Съд
- Окръжен съд - Шумен
- Дело
- Въззивно гражданско дело 164/2020
- Вид
- Решение № 260014
- Подписан
- 19.08.2020
- Състав
- ТЕОДОРА ЕНЧЕВА ДИМИТРОВА, АЗАДУХИ ОВАНЕС КАРАГЬОЗЯН, СОНЯ АНГЕЛОВА СТЕФАНОВА
Цитирани разпоредби
- чл.131 · Граждански процесуален кодекс
- чл.133 · Граждански процесуален кодекс
- чл.193 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл.263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.414 · Граждански процесуален кодекс
- чл.417 · Граждански процесуален кодекс
- чл.422, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.422, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.79, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.99, ал.3 · Закон за задълженията и договорите
- чл.146 · Закон за защита на потребителите
- чл.99, ал.2 · Търговски закон
Р Е
Ш Е Н
И Е № 260014 гр.
Шумен, 19.08.2020 г.
Шуменски окръжен съд, в открито заседание на двадесет и четвърти юли две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: А. Карагоьзян
ЧЛЕНОВЕ: 1. Т. Димитрова
2. мл.с. С Стефанова при секретаря С. Методиева, като разгледа докладваното от съдия – докладчика гр.д. № 164 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на Н.Т.Д., чрез пълномощника адв. Д. С. от ШАК срещу решение № 1039/01.11.2019 г. по гр.д. № 752/2019 г. по описа на ШРС, в частта, в която е осъден да заплати на „ ОТП Факторинг България „ ЕАД, гр. С.сумите от 2 630.78 лева – дължима главница по договор за кредит за текущо потребление от 12.06.2007 г., ведно със законната лихва от 28.12.2018 г. до окончателното й плащане; 50.96 лева – неплатена договорна лихва за периода 27.12.2015 г. – 12.05.2017 г.; 224.72 лева – начислена наказателна лихва за периода 27.12.2015 г. – 12.05.2017 г. и 582.97 лева – деловодни разноски.
Жалбоподателят намира решението за недопустимо, неправилно и постановено в нарушение на процесуалните и материално правните норми, по съображения, подробно изложени в жалбата, с оглед на което моли въззивният съд да го отмени в обжалваната част и постанови друго, с което да отхвърли предявените искови претенции в пълен размер, като му присъди и извършените по делото разноски за две инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият „ ОТП Факторинг България „ ЕАД, гр. С., представлявано от юрисконсулт М. В.депозира отговор жалбата, в който я оспорва като неоснователна и моли за оставянето й без уважение, като му бъдат присъдени извършените във въззивното производство разноски и юрисконсултско възнаграждение в размер на 200.00 лева.
Въззивната жалба е подадена в срок, от и срещу надлежно легитимирани лица, редовна и допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна, поради следното:
Гр.д. №
752/2019 г. по описа на ШРС е образувано по искова молба на въззиваемия срещу жалбоподателя, в която ищецът е навел твърдения, че на 12.06.2007 г. между „ Банка ДСК „ ЕАД и ответника е бил сключен договор за кредит за текущо потребление, за сума в размер на 5 000.00 лева. Уговореният лихвен процент е бил 7.45% при ГПР 9.78 %. Договорът е бил сключен за срок от 120 месеца, с падежна дата на издължаване на месечните вноски 27-мо число на месеца. На 29.11.2012 г., на основание чл.19.2 от ОУ, неразделна част от договора, банката е приела остатъка от дълга за предсрочно изискуем, за което кредитополучателят не е бил уведомен. На 23.07.2013 г. банката е подала заявление по чл.417 от ГПК, въз основа на което се е снабдила със заповед за изпълнение № 453/28.03.2013 г., издадена по ч.гр.д. № 858/2013 г. по описа на ШРС срещу длъжника, за неизплатените по договора задължения, а именно:
3 030.06 лева – главница и 469.76 лева – лихва за просрочие, вкл. такса закъснение за периода 29.11.2012 г. – 26.03.2013 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата от 27.03.2013 г. до окончателното й плащане и за съдебно деловодни разноски в размер на 314.99 лева. На 03.07.2013 г., по силата на договор за покупко-продажба на вземания / договор за цесия /, банката е прехвърлила на ищеца вземането си срещу ответника, произтичащо от договор за кредит за текущо потребление от 12.06.2007 г., ведно с всичките му принадлежности, привилегии, изтекли лихви и обезпечения. Въз основа на изрично пълномощно от банката, на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД ищецът е изпратил от името на цедента писмо до длъжника, което не е било получено от него. В тази връзка, моли, ако съдът приеме, че не е налице надлежно съобщаване на ответника, същият да се счита уведомен за извършената цесия с исковата молба. На 23.11.2018 г. ищецът е бил уведомен от заповедния съд, че следва да предяви установителен иск за вземанията си.
Позовавайки се на изложените факти и тълкуването по т.10.б от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ищецът е поискал съдът да постанови решение, с което да признае за установено, че по отношение на Н.Т.Д. съществуват вземания в полза на цесионера по договор за покпуко-продажба на вземания от 03.07.2013 г. - „ ОТП Факторинг България „ ЕАД, за които срещу него, в качеството му на кредитополучател е издадена заповед незабавно изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 858/2013 г. на ШРС, в полза на „ банка ДСК “ ЕАД, заявител /цедент/, произтичащи от договор за кредит за текущо потребление от 12.06.2007 г., включващи 3 030.06 лева – главница и 469.76 лева – лихва за просрочие / наказателна лихва на основание т.19.2 от ОУ към договора за кредит, с вкл. такса закъснение / за периода 29.11.2012 г. – 26.03.2013 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата от 27.03.2013 г. до окончателното й плащане. При условията на евентуалност, в случай, че производството по установителния иск бъде прекратено като недопустимо, или искът бъде отхвърлен, поради неуведомяване на кредитополучателя за изискуемостта на задължението преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, т.е. поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост на вземането, е поискал съдът да пиреме, че задължението е с настъпил краен падеж на 12.05.2017 г. и осъди ответника да му заплати сумите от 2 686.82 лева – неизплатена главница за периода 27.12.2013 г. – 12.05.2017 г., която сума представлява сбор от вн. № 67 до вн. № 120 по погасителния план, 57.02 лева – неплатена договорна лихва за периода 27.12.2015 г. – 12.05.2017 г., която представлява сбор от договорените лихви по вн. от № 103 до № 120 по погасителния план и 233.10 лева – наказателна лихва на основание т.19.1. от ОУ към договор за кредит за текущо потребление от 12.06.2007 г., за периода от 27.12.2015 г. до 12.05.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на дълга. Ищецът е поискал съдът да се произнесе и относно разноските в заповедното производство, както и да му бъдат присъдени сторените в исковото такова.
В срока по чл.131 от ГПК, ответникът е депозирал отговор, в който е навел възражения за нищожност на договора за цесия, поради липса на предмет – ликвидни и изискеуми задължения, както и за неравноправност на клаузите по параграф 2 от договора и противоречие с чл.146 от ЗЗП, тъй като всички точки към параграф 2 от договора са с неясни и неточни клаузи със зачерквания, което води до невъзможност за индивидуализиране на вземането. На следващо място е заявил, че не е уведомен за извършената цесия и е оспорил подписа на представеното уведомление, твърдейки, че е подписано от трето лице, което не е управител на ищцовото дружество. На трето място е възразил, че пълномощното от „ Банка ДСК „ не е с нотариална заверка на подписа, поради което е нищожно и е оспорил достоверността на датата на издаването му. Въз основа на изложеното е изразил становище, че исковата претенция е недопустима, поради липса на процесуална легитимация на ищеца да заведе иск и отсъствие на доказателства за предсрочна изискуемост на вземанията, което е предпоставка от външна страна за уважаване на иска по чл.422, ал.1 от ГПК, както и поради недопустимост да се предявяват евентуални осъдителни искове в специалното производство по чл.422, ал.2 от ГПК.
В молба
– уточнение към отговора рег. № 11240/20.06.2019 г., ответникът е навел и възражение за нищожност на договора за кредит, поради липса на предмет и пълна симулация. Доколкото обаче молбата е подадена след изтичане на срока за отговор по чл.131 от ГПК, който се брои от датата на връчване препис от исковата молба на ответника – 09.04.2019 г. посочените възражения не следва да се вземат предвид, поради преклузия по чл.133 от ГПК.
В първото по делото заседание ищецът е оспорил подписа, положен на възражение по чл.414 от ГПК по ч.гр.д. № 858/2013 г. на ШРС, с оглед на което с протоколно определение от 02.07.2019 г. е открито производство по чл.193 от ГПК по оспорване на истинността му. С протоколно определение от същата дата първоинстанционният съд е оставил без уважение исканията на ответника за откриване на производство по оспорване на подписи и датата на изготвяне на пълномощното по чл.99, ал.3 от ЗЗД и на уведомлението за цесия.
Първоинстанционният съд е квалифицирал главните искове по чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.4, вр. ал.1, т.2 от ГПК, а предявените при условията на евентуалност осъдителни искове – по чл.79, ал.1 от ЗЗД.
С решението си, съдът е оставил без уважение предявените искове за признаване за установено в отношенията между страните, че Н.Т.Д. дължи на „ ОТП Факторинг България ” ЕАД, гp. С., в качеството на цесионер по договор с „ Банка ДСК ” ЕАД, гр. С.сумата от 3 030.06 лева – главница, за погасяване на задължение за връщане на кредит по договор за кредит от 12.06.2007 г., 469.76 лева – лихва за просрочие, включително такса закъснение от 29.11.2012 г. до 26.03.2013 г. и законна лихва от 27.03.2013 г. до изплащане на вземането, както и разходите по заповедното и тези в съдебното производство, като неоснователни и недоказани; осъдил е Н.Т.Д., да заплати на „ ОТП Факторинг България „ ЕАД, гp. С., в качеството на цесионер по договор с „ Банка ДСК ” ЕАД, гр. С.сумата от 2 630.78 лева – дължима и невърната главница по договор за кредит за текущо потребление от 12.06.2007 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.12.2018 г. до изплащане на вземането, сумата от 50.96 лева – неплатена договорна лихва, за периода от 27.12.2015 г. до 12.05.2017 г. и сумата от 224.72 лева – начислена наказателна лихва за периода от 27.12.2015 г. до 12.05.2017 г..
Със същото решение съдът е отхвърлил осъдетелните искове за главница - за разликата до пълния предявен размер от 2 686.82 лева, за договорна лихва - за разликата до пълния предявен размер от 57.02 лева и за начислена наказателна лихва за периода 27.12.2015 г. до 12.05.2017 г. - за разликата до пълния предявен размер от 233.10 лева, като неоснователни и е осъдил ответника да запати на ищеца деловодни разноски в размер на 582.97 лева, а ищеца на ответника – деловодни разноски в размер на 35.10 лева, съобразно уважената и отхвърлена част от исковите претенции.
Решението се обжалва от ответника по исковете в осъдителната му част.
При проверка по реда на чл.269 от ГПК, въззивният съд установи, че решението е валидно и допустимо в обжалваната част.
Според настоящата инстанция правната квалификация на предявените осъдителни искове е чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ, вр. чл.99, ал.2, вр. чл.79 и чл.92 от