Определение № 2387 от 28.07.2026, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2387 гр. София, 28.07.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на двадесет и седми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петя Алексиева

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Иванка Иванова като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно частно гражданско дело № 20261000501841 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 274 – 279 вр. чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 75358/03.06.2026 г. на ищеца „АРТ07“ ЕООД, ЕИК 109610785, чрез процесуален представител адв. В. М. от САК, срещу определение рег. № 2434 от 01.06.2026 г. по т.д. № 1568/2025 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-17, с което на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е спряно производството по същото дело до приключване на т.д. № 24/2026 г. по описа на Окръжен съд - Перник, което е образувано след препращането на т.д. № 7/2026 г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил от Софийски апелативен съд, с окончателен съдебен акт.

Частният жалбоподател поддържа, че атакуваното определение е незаконосъобразно. Твърди, че липсвало редовно висящо преюдициално производство, тъй като исковата молба, с която ответникът предявил искове по чл. 307 ТЗ, била нередовна, като с разпореждане от 29.05.2026 г. ОС – Перник я оставил без движение за внасяне на дължимата държавна такса, с предупреждение, че при неизпълнение производството ще бъде прекратено.

Това означавало, че към момента на постановяване на атакуваното определение преюдициалното дело не било във фаза на редовно разглеждане, а с несигурен процесуален статут и заплашено от прекратяване. Евентуално поддържа, че дори при „редовно преюдициално дело“, спирането отново се явявало незаконосъобразно. Ответникът пропуснал в срока по чл. 131 ГПК да 1 направи възражение за стопанска непоносимост с отговора на исковата молба, вместо което инициирал отделно производство месеци по-късно с единствената цел да предизвика спиране. Това представлявало недопустимо заобикаляне на процесуалните преклузии по чл. 133 ГПК, във връзка с което частният жалбоподател се позовава на мотивите на определение № 342 от 03.02.2026 г. по възз. ч. гр. д. № 256/2026 г. на Апелативен съд – София. В същия смисъл била и задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 5 от 14.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г., ОСГТК на ВКС, според което иск, чиито правен интерес се извежда единствено от възможността да се поправи процесуален пропуск в друг висящ процес, е недопустим и не представлява основание за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. За да е налице преюдициалност, необходимо било страната да е въвела своевременно в процеса възражение относно това право или правоотношение, което е предмет на другото производство. В случая с отговора на исковата молба ответникът не заявил възражение за стопанска непоносимост, поради което била настъпила процесуална преклузия и същата не можело и не следвало да се преодолее чрез предявяване на нов иск в отделно производство.

Твърди още, че била налице злоупотреба с процесуални права от страна на ответника, в нарушение на чл. 3 ГПК предвид последователността на действията му – предявяване на иск по чл. 307 ТЗ месеци след началото на настоящия процес, съчетано с последващо невнасяне на дължимата държавна такса, което недвусмислено сочело, че ответникът няма сериозно намерение да води този процес, а цели единствено забавяне на делото по чл. 19, ал. 3 ГПК. Поддържа и че липсвала същинска преюдициална връзка, която да налага спиране. Предмет на настоящото дело било съществуването на валиден предварителен договор и правото на купувача да иска обявяването му за окончателен. Предметът на другото дело бил евентуална промяна в размера на една от насрещните престации – цената. Двете производства имали различен предмет и различни правопораждащи факти, поради което липсвала преюдициална връзка между тях. Поради това моли съда да отмени атакуваното определение и да върне делото на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия.

Ответникът по частната жалба – „ГРИЙНЛАЙФ ИЗТОК“ ЕООД, ЕИК 205525623, чрез процесуален представител адв. М. А. от САК е депозирал отговор по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК, с който оспорва частната 2 жалба. Позовава се на разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г., ОСГТК на ВКС и твърди, че в случая преюдициалност на спора по чл. 307 ТЗ е налице. Поддържа и да не е настъпила процесуална преклузия за предявяване на иск по чл. 307 ТЗ, като се позовава на определение по в.ч.гр.д. № 989/2026 г. на САС. Причина за предявяване на претенциите в отделно производство била, че искът с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД се разглежда по реда на особеното исково производство, уредено в чл. 362 – 364 ГПК. Моли съда да потвърди атакуваното определение.

СОФИЙСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, като взе предвид данните по делото, и съобразно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 6/15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, намира следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

Разгледана по същество, настоящият въззивен състав я намира за неоснователна.

Предмет на т.д. № 1568/2025 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-17, състав са искове с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, предявени от „АРТ-07“ ЕООД, ЕИК 109610785, срещу „ГРИЙНЛАЙФ ИЗТОК“ ЕООД,

ЕИК 205525623, за обявяване за окончателни на два предварителни договора от 12.03.2020 г. за покупко-продажба на недвижими имоти и строителство.

Предмет на искова молба вх. № на Окръжен съд - Кюстендил 1121/06.03.2026 г., по която е било образувано т.д. № 24/2026 г. по описа на Окръжен съд – Перник (след изпращане от САС по реда на чл. 23, ал. 3 ГПК на т.д. № 7/2026 г. на Окръжен съд - Кюстендил), са главни искове с правно основание чл. 307 ТЗ, предявени от „ГРИЙНЛАЙФ ИЗТОК“ ЕООД, ЕИК 205525623, срещу „АРТ-07“ ЕООД, ЕИК 109610785, с които се претендира изменение на цената по сключените два предварителни договора в посока нейното увеличение, и евентуални искове по чл. 266, ал. 2 ЗЗД.

Съгласно чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, съдът спира производството, когато в същия или в друг се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора.

3

Съгласно разясненията в мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г., ОСГТК на ВКС и цитираните в тълкувателното решение ТР № 2/19.11.2014 г. по т.д. № 2/2014 г. и ТР № 8/07.05.2014 г. по т.д. № 8/2013 г. на ОСГТК, основанието за спиране п о чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения; В тълкувателните мотиви по т. 5 на ТР № 7/31.07.2017 г. по т.д. № 7/2014 г. на ОСГТК тази зависимост е обяснена и със съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение. От това е заключено, че връзката между делата, която има предвид чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК императивно задължава съда да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора. Необходимостта от съдебна преценка за наличие на преюдициална връзка и акт на съда, постановяващ спирането на обусловеното делото, не променя абсолютния характер на пречката и императивността на процесуалното правило. Съдът е длъжен да спре делото, при това независимо дали страните са поискали, или са се противопоставили на спирането. Поради това наличието на обуславящо дело, без значение какъв е видът му (гражданско, административно, наказателно дело) и кога е образувано (преди или след обусловеното дело), актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск с оглед разпоредбите на чл. 297 - чл.

298, чл. 300, чл. 302 ГПК, е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка 4 за упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело.

В случая посочената връзка на обусловеност между двете дела безспорно е налице. Въпросът за цената на недвижимите имоти – предмет на двата предварителни договора за покупко-продажба, и настъпили ли са драстични изменения в обстановката, при която цената е договаряна, които да налагат изменение в посока увеличението й, е предмет на разглеждане в производството, образувано по исковете с правно основание чл. 307 ТЗ.

Предвид характера на особеното исково производство по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, към момента на приключване на устните състезания съдът ще следва да извърши преценка за съдържанието на сключените договори и техните съществени елементи (вещ и цена), за изпълнение на задълженията на страните по него и за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ответника. Следователно съдът ще е задължен да съобрази силата на пресъдено нещо на решението по исковете по чл. 307 ТЗ и евентуално внесеното с него изменение в предварителните договори относно цената, явяваща се съществен елемент от съдържанието на тези договори. Поради това производството по исковете по чл. 307 ТЗ е преюдициално по отношение на производството по исковете по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Друг извод не следва от цитираните в жалбата съдебни решения по дела на САС, по които са били предявени насрещни искове по чл. 307 ТЗ.

Несъстоятелни са доводите в частната въззивна жалба, че не било налице „редовно висящо производство“. Делото е висящо от подаване на исковата молба в съда до приключването му с влязъл в сила съдебен акт. В случая не се твърди производството по исковете по чл. 307 ТЗ да е прекратено с влязъл в сила съдебен акт, а обстоятелството, че исковата молба е оставена без движение за отстраняване на нередовностите й е ирелевантно за извода, че е налице висящо дело – арг. и от чл. 129, ал. 5 ГПК.

Настоящият състав намира за неоснователни и доводите в частната жалба, че правото на „ГРИЙНЛАЙФ ИЗТОК“ ЕООД да предяви исковете по чл. 307 ТЗ било преклудирано по силата на чл. 133 ГПК (в случая по силата на чл. 370 ГПК), като не споделя мотивите на цитираното в жалбата определение № 342 от 03.02.2026 г. по възз. ч. гр. д. № 256/2026 г. на Апелативен съд София.

5

Действително, с отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.

367, ал. 1 ГПК, ответникът по исковете по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не е релевирал възражение за стопанска непоносимост по смисъла на чл. 307 ТЗ. Настоящият състав намира обаче, че по силата на чл. 133 вр. чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, респ. по силата на чл. 370 вр. чл. 367, ал. 2, т. 5 ГПК, се преклудират възраженията на ответника срещу иска – правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи и правоотлагащи (т.е. възражения, които изключват изобщо правото на ищеца или отлагат изискуемостта му), както и тези, с които предявява свои права срещу ищеца. Същевременно потестативното право по чл. 307 ГПК може да бъде предявено само с конститутивен иск, а не с възражение, като при това с иска за стопанска непоносимост не се отрича изобщо правото на ищеца по обусловения иск, нито се отлага изискуемостта му. С иска по чл. 307 ТЗ по дефиниция се признава наличието на договорно правоотношение между страните, но се иска от съда да постанови правна промяна, като измени или прекрати договора (изцяло или отчасти), когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, и запазването на договора при първоначалните условия противоречи на справедливостта и добросъвестността.

Разпечатката съдържа 29 от 43 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/9dd1e2a6-7b8d-46e9-a46e-310437b25066