Определение № 3002 от 16.10.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3002 гр. София, 12.10.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Даниела С.а Касационно гражданско дело № 20238002100959 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Еко Садина“ ООД, чрез адв. Р. К., срещу въззивно решение № 141 от 08.12.2022 г. по в. гр. д. № 249/2022 г. на Окръжен съд – Търговище, в частта с която е потвърдено решение № 198 от 10.08.2022 г. по гр. д. № 259/2022 г. на Районен съд – Попово и „Еко Садина“ ООД е осъдено да заплати на П. С. М. сумата 5060,24 лв., представляваща дължими и неизплатени трудови възнаграждения, след приспадане на законовите удръжки за м.06.2020 г., м.08.2020 г., м.09.2020 г., м.11.2020 г., м.12.2020 г., м.01.2021 г., м.02.2021 г., м.03.2021 г., м.07.2021 г. и м.08.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.04.2022 г. до окончателното изплащане на задължението; в частта, с която като краен резултат „Еко Садина“ ООД е осъдено да заплати на П. С. М. сумата 622,86лв. обезщетение за забава за периода от падежа на всяко плащане на трудово възнаграждение до завеждане на иска, както и в частта за разноските.

Въззивното решение в останалите части като необжалвано е влязло в сила.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „При наличие на конкретизация по размер на иска от ищеца чрез посочване на претендираната сума, изрично съгласие с доклада по делото от страна на ищеца, липса на правни действия по изменение на размера на иска по смисъла на ГПК и преклудиране на това право на последния, допустимо ли е изправяне с решението по същество на делото на аритметична грешка на ищеца от съда в ущърб на ответника, дори и тя да е лесно 1 установима?“; 2/ „При даване на неясни и уклончиви отговори /обяснения на страната/ на поставени въпроси по смисъла на чл. 176, ал. 3 ГПК, какви са възможните действия на въззивния съд при съвкупна преценка на гласните /цитираните обяснения на страната/ и писмени доказателства /подписаната от самия ищец молба, в която признава за частичното изплащане на възнаграждението за м. юни 2020 г./ в тяхната цялост и непротиворечивост, както и допустимо ли е извършването на повече от едно от посочените действия: - да извърши собствено разследване, изясняване на съответните различия между писмено и гласно волеизявление; - съответно да върне делото на първоинстанционния съд за изясняване на реалната фактическа обстановка; - да изключи съответно отхвърли исковата претенция за съответния период /в случая м. юни 2020 г./ с оглед разпоредбата на чл. 176, ал. 3 ГПК; - и да уведоми прокуратурата на Република България за извършено престъпление по чл. 290 НК?“; 3/ „Допустимо ли е диспозитивното прилагане на разпоредбата на чл. 176, ал. 3 ГПК от съда или задължително ли следва при наличие на писмени доказателства, които да противоречат с гласните такива, да бъде приложена тази разпоредба?“.

Ответникът П. С. М., чрез адв. Р. Р., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

В обжалваното решение въззивният съд е установил, че пред Районен съд – Попово, ищецът е предявил в условията на кумулативно обективно съединяване два иска: иск за заплащане на трудово възнаграждение за определен период с правно основание в разпоредбата на чл.

128, т. 2 от КТ и иск за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск с правно основание в разпоредбата на чл. 224 от КТ, съединени с искове за забава за минало време за определен период. От фактическа страна съдът е съобразил, че на 26.06.2017 г. ищецът е постъпил на работа в ответното дружество по силата на сключен между страните трудов договор № 2/23.06.2017 г. със срок на изпитване на длъжността „общ работник, смесено растениевъдно и животновъдно стопанство“, с ТВ в размер на 460 лева при 8-часов работен ден и основен платен годишен отпуск в размер на 20 дни. Отбелязано е, че с две последващи допълнителни споразумения трудовото възнаграждение на ищеца от 01.01.2020 г. е било увеличено на 610 лева, а от 01.01.2021 г. – на 650 лева. На 08.08.2021 г. ищецът е подал молба да бъде освободен от работа, която е уважена като със Заповед № 31 от 09.08.2021 г. трудовото му правоотношение е прекратено по взаимно съгласие, считано от 09.08.2021 г. Констатирано е, че с исковата молба ищецът претендира да бъде осъден ответникът да му заплати незаплатените трудови възнаграждения за месец юни 2020 г.; за периода от месец август 2020 г. до месец март 2021 г. и за месец юли 2021 г. до 09.08.2021 г.

– т. е. да му бъде изплатено ТВ за 10 пълни месеца и съответния брой дни от м. август 2021 г.

От назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, съдът е установил, че за по2 голяма част от претендирания период ответното дружество изобщо не е представило ведомости или други писмени документи за получено от ищеца трудово възнаграждение.

Съобразено е, че са представени три ведомости за изплащане на работна заплата, на които подпис за получаване на начислената сума за трудово възнаграждение от страна на ищеца няма. Въззивният състав е констатирал, че ищецът претендира следните суми: 1. За м. юни 2020 г. - 479. 03 лв.; 2. За м. август 2020 г. - 481. 87 лв.; 3. За м. септември 2020 г. - 481. 87 лв.; 4. За м. октомври 2020 г. - 481. 87 лв.; 5. за м. ноември 2020 г. - 481. 87 лв.; 6. За м. декември 2020 г. - 481. 87. лв.; 7. За м. януари 2021 година - 478. 27 лв; 8. За м. февруари 2021 г. -512. 91 лв.; 9. За м. март 2021- 512. 91 лв.; 10. За м. юли 2021 г. - 516. 49 лв.; 11. За м. август 2021 - 151. 28 лв. Посочено е, че след като се сборуват месечните искови претенции общата претендирана сума възлиза на 5, 060.24 лв., макар да е посочена обща сума в размер на 5 026.34 лв., което според съда е резултат на аритметична грешка.

Въззивната инстанция е посочила още, че според заключението на вещото лице по месеци на ищеца не са заплатени суми за трудово възнаграждение, както следва: 1. За м. юни 2020 г. 479. 03 лв.; 2. За м. август 2020 г. - 481. 87 лв.; 3. За м. септември 2020 г. - 481. 87 лв.; 4. За м. октомври 2020 г. - 481. 87 лв.; 5. за м. ноември 2020 г. - 481. 87 лв.; 6. За м. декември 2020 г.

- 481. 87. лв.; 7. За м. януари 2021 година - 512. 91 лв.; 8. За м. февруари 2021 г. - 512. 91 лв.;

9. За м. март 2021- 512. 91 лв.; 10. За м. юли 2021 г. - 516. 49 лв.; 11. За м. август 2021 - 117.

38 лв. Отчетено е, че разлика в претендираните от ищеца и отразените от вещото лице като неплатени суми има за м. януари 2021 година и за м. август 2021 година. Изчислено е, че след като се сборуват така посочените по месеци суми общата незаплатена сума възлиза на 5, 060. 98 лева.

По така предявения иск за заплащане на неплатено трудово възнаграждение, съдът е приел, че предявеният иск, конкретизиран по размер от ищеца чрез посочване на чистата сума за ТВ за всеки отделен месец, който е с цена в размер на 5, 060. 24 лева. Установил е, че допуснатата грешка в изчислението при сборуване на отделните суми по месеци е видима и лесно установима. В тази връзка е прието, че обжалваното съдебно решение не е постановено извън направеното искане, поради което е валидно и допустимо.

Въззивният състав е съобразил също така, че съгласно чл. 270, ал. 3 от КТ трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя – на негови близки. Посочил е, че по писмено искане на работника или служителя трудовото му възнаграждение се превежда на влог в посочената от него банка. С оглед регламентирания начин на изплащане на трудово възнаграждение, съдът е намерил, че не са допустими свидетелски показания за установяване на факта на получаването му. Отчетено е, че със своето определение за насрочване на делото съдът е оставил без уважение искането на ответника за допускане до разпит като свидетел служител на ответното дружество, за който се твърди, че по негов спомен, е изплатил на ищеца за м. юни 2020 година сумата от 390 лева. В съдебно заседание ищецът е заявил, че за въпросния месец юни 2020 година не е получавал трудово възнаграждение. Признал е, че е подписал молбата от 11.08.2021 г., касаеща изплащане на трудовото му възнаграждение по банкова сметка, но е заявил, че не е изписал той текста в 3 молбата. При тези данни, съдът е приел, че след като ответникът не представя доказателства – подписани от ищеца ведомости или извършени от страна на работодателя преводи по банковата сметка на ищеца, то предявеният иск за заплащане за трудово възнаграждение за процесния период е основателен и следва да се уважи изцяло.

Посочено е още, че ищецът е претендирал лихва за забава върху всяко едно неплатено месечно възнаграждение до датата на подаване на исковата молба в съда – 11.04.2022 година. Въззивната инстанция е установила, че съгласно подписания между страните трудов договор трудовото възнаграждение е дължимо на 25-то число на следващия месец.

Констатирано е, че с последващите допълнителни споразумения се променя само ТВ на ищеца, но не и други условия на трудовия договор. Ето защо при изчисляване на размера на дължимата законна лихва за забава, съдът е изхождал от това, че началният момент на забава е 25-то число на следващия месец. При това положение размерът на законните лихви за забава върху всяко едно дължимо, но незаплатено месечно ТВ, е изчислен, както следва: законната лихва върху неизплатеното ТВ за м. юни 2020 година върху сумата от 470. 03 лева възлиза на 83. 29 лева; законната лихва върху неизплатеното ТВ за м. август 2020 година върху сумата от 481. 87 лева възлиза на 75. 50 лева; законната лихва върху неизплатеното ТВ за м. септември 2020 година върху сумата от 481. 87 лева възлиза на 71. 48 лева; законната лихва върху неизплатеното ТВ за м. октомври 2020 година върху сумата от 481. 87 лева възлиза на 67. ЗЗ лева; законната лихва върху неизплатеното ТВ за м. ноември 2020 година върху сумата от 481. 87 лева възлиза на 63. 32 лева; законната лихва върху неизплатеното ТВ за м. декември 2020 година върху сумата от 481. 87 лева възлиза на 59. 16 лева; законната лихва върху неизплатеното ТВ за м. януари 2021 година върху сумата от 512. 91 лева /реално незаплатената сума/ възлиза на 58. 56 лева; законната лихва върху неизплатеното ТВ за м. февруари 2021 година върху сумата от 512. 91 лева възлиза на 54. 57 лева; законната лихва върху неизплатеното ТВ за м. март 2021 година върху сумата от 512.

91 лева възлиза на 50. 16 лева; законната лихва върху неизплатеното ТВ за м. юли 2021 година върху сумата от 516. 49 лева възлиза на ЗЗ лева; законната лихва върху неизплатеното ТВ за м. август 2021 година върху реално незаплатената сума от 117. 38 лева възлиза на 6. 49 лева. Посочено е, че общата сума, която ответникът дължи за забава, възлиза на 622. 86 лева.

В обжалваното решение е отбелязано, че ищецът е предявил и втори иск с правно основание в разпоредбата на чл. 224 от КТ – за незаплатено обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2018, 2019, 2020, 2021 година. Посочено е, че видно от трудовото досие на ищеца, същият е ползвал 20 дни платен годишен отпуск за 2018 година. Претенцията му е намерена за основателна за останалия период. Установено е, че видно от заключението на вещото лице ищецът има право на обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 52 дни, който възлиза на сума в размер на 1573. 24 лв. За основателна е приета претенцията на ищеца за забавено плащане на това обезщетение, като е пояснено, че работодателят изпада в забава от датата на прекратяване на трудовото правоотношение, а не от датата, на която по принцип е прието изплащане на трудовите възнаграждения. В тази връзка предявеният иск по чл. 86 от ЗЗД е намерен за основателен в размер на 83. 91 лева.