Решение № 670 от 07.10.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 670 гр. София, 07.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ани Захариева

Членове:

Аделина Иванова

Мила П. Лазарова при участието на секретаря Алина К. Тодорова в присъствието на прокурора Н. Ст. Н. като разгледа докладваното от Аделина Иванова Въззивно частно наказателно дело № 20261100605161 по описа за 2026 година Производството се разглежда по реда и условията на гл.21 НПК.

На 08.06.2026г., СРС 132-ри състав с определение по НОХД № 3988/25г. е оставил без уважение искането на осъдения К. Г. Т. за групиране на наложени му наказания по НОХД с №№ 11730/23г. и 3988/25г., и двете по описа на СРС. Първостепенният съд приема, че липсват основание за групиране на наказанията, тъй като престъпленията по двете горепосочени дела не са извършени в условията на реална съвкупност.

Против определението е подадена частна жалба от адв.Ч., упълномощен защитник на осъдения, с отправено искане за неговата отмяна и постановяване на ново такова, с което да се допусне кумулиране на наказанията.В жалбата не се релевират никакви конкретни правни аргументи за неправилност на атакувания съдебен акт, а единственият отразен довод се изразява в това, че осъденият „би следвало да бъде освободен, тъй като вече е изтърпял наказанието си и по двете присъди“.

Депозираната частна жалба се явява процесуално допустима – подадена е в срока по чл.319 ал.1 НПК; спазени са изискванията на процесуалния закон както за нейната форма и съдържание, така и за движението й съгл.чл.321 НПК, а атакуваното определение е от категорията актове, подлежащи на проверка по реда на глава XXІ НПК

1

Разгледана по същество, частната жалба се явява неоснователна.

В хода на съдебните прения всяка една от процесните страни излага доводи в подкрепа на защитаваната теза – съответно участващият по делото прокурор изразява становище за законосъобразност на атакувания първоинстанционен съдебен акт и отправя искане за неговото потвърждаване, а защитата преповтаря изложените в постъпилата частна жалба доводи и при представени нови писмени доказателства твърди, че две отделни наказания се търпят в рамките на един и същи времеви период и „очевидно е правена някаква кумулация“ и то между наказания, наложени по дела, различни от тези, визирани в първоначалната молба за групиране.

По същество на процесния спор и в предоставената последна дума самото осъдено лице Т. поддържа становището на своя защитник.

Настоящият съд, след като обсъди доводите в процесната жалба, както и тези, изложени от процесните страни в хода на съдебните прения, и след като в рамките на своите законови правомощия провери изцяло правилността на атакуваното определение отбелязва следното:

Първостепенният съд е сезиран с молба на осъдения за групиране на наказания по изрично конкретизирани дела, а именно по НОХД с №№ 11730/23г. и 3988/25г. по описа на СРС.

На база приобщените писмени доказателства, служебно проверени от въззивния съд, се установява изграден правилен извод за липса на материалните предпоставки от фактическия състав на чл.25 ал.1 вр. чл.23 ал.1 НК и с основание е отказано кумулиране на наказанията, наложени на осъдения Т., тъй като действително наказанията касаят престъпления, които не са извършени в условията на реална съвкупност.В тази вр. съотносимите по делото факти са коректно и изчерпателно отразени от СРС, в частност не се установяват грешки при посочване на датите на престъпленията и съответно датите на влизане в законна сила на съдебните актове, поради което настоящият съд препраща към мотивите на проверяваното определение и приема за излишно тяхното преповтаряне. Доколкото обаче в хода на въззивното производство се представиха от защитата нови доказателства, то единственото обстоятелство, което следва изрично да се изтъкне, е свързано с първото постановено по отношение на Т. осъждане – по НОХД № 2906/21г. на СРС е одобрено споразумение, съгласно което лицето е признато за виновно в извършено на 26.04.20г. престъпление по чл.144 ал.3 НК и му е наложено наказание ЛСВ за срок от 9 месеца, изпълнението на което наказание на осн. чл.66 НК е отложено за срок от 3 години; съдебният акт е постановен на 25.02.21г. и съгл. чл.382 ал.9 НПК, същият е окончателен, респ. влязъл е в законна сила на посочената дата 25.02.21г., от която дата тече и изпитателният срок и в рамките на този срок е извършено престъплението по второто дело № 11730/23г.В последствие в производство по реда на чл.306 ал.1 т.3 НПК и с нарочно определение на СРС на осн. чл.68 ал1 НК е приведено в изпълнение наказанието ЛСВ от 9 месеца по това дело с определен първоначален общ режим на изтърпяване.

2

От събраните доказателства е видно, че наложените общо 3 наказания на осъдения Т. не подлежат на групиране. Законосъобразно първостепенният съд е преценил, че с оглед данните за датите, на които са извършени деянията по горецитирани дела и датите, на които са влезли в сила съдебните актове, не са налични предпоставките на чл.25 ал.1 вр. чл.23 ал.1 НК за определяне на едно общо наказание.В тази насока дори липсва спор между процесните страни.Както вече се отбеляза по-горе, в подадената въззивна жалба защитата не релевира никакви конкретни правни аргументи за неправилност на съдебния акт, а единственият отразен довод се изразява в това, че осъденият „би следвало да бъде освободен, тъй като вече е изтърпял наказанието си и по двете присъди“, а в с.з. се твърди, че „очевидно е правена някаква кумулация“, тъй като две отделни наказания се търпят в рамките на един и същи времеви период.Този довод не касае правилното приложение на материалния закон, а е по-скоро такъв от практическа страна и не подлежи на разрешение от страна на съда.Следва дебело да се подчертае, че групирането на наказания се допуска от съд, а видно от приложеното по делото свидетелство за съдимост, такъв съдебен акт не е постановяван, респ. „очевидно“ не е постановявана кумулация на наказания. От друга страна настоящият съд отбелязва, че действително в така представените две справки от Затвора се наблюдава известно припокриване на периода на изтърпяване на наказания, наложени на осъдения по две отделни дела – едната справка отразява съдебния акт по НОХД № 3988/25г. с наложено наказание ЛСВ от 1 година и 7 месеца при първоначален строг режим на изтърпяване и за начало на наказанието се сочи 29.04.25г.; а в другата справка е отразено наказанието по НОХД № 2906/21г. и то след привеждането му в изпълнение по чл.68 ал.1 НК и отново за начален момент се сочи същата дата 29.04.25г., като обаче изрично фигурира и забележката (удобно пренебрегната от защитата), че след изтичане на наказанието на 27.01.26г., лицето не се освобождава, тъй като предстои изтърпяване на наказанието по НОХД 3988/25г.Тук от значение е моментът на изготвяне на двете справки и дали към датата на първата справка затворническата администрация вече е била получила за изпълнение съдебното определение за привеждане на осн. чл.68 НК в изпълнение на наказание ЛСВ. Отново се подчертава, че горното е въпрос, свързан с практическото изпълнение на наказанията, а не е правен въпрос, даващ основание за отмяна на обжалваното определение.

Законосъобразно СРС е отчел липсата на законови предпоставки за групиране на наказания, поради което проверяваното определение следва да бъде потвърдено.

С оглед на всичко гореизложено, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение от 08.06.2026г., постановено по НОХД № 3988/2025г. по описа на СРС, Н.О., 132-ри състав.

3

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4