Определение № 3222 от 03.12.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3222 гр. София, 02.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20248002901655 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на насрещните страни по спора – ищеца Г. П. Г. и ответниците – П. А. М., Н. А. И. – И., И. А. И. и И. А. И., против решение № 126/30.04.2024 г. по в.т.д. № 319/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което след частични потвърждаване и отмяна на решение № 149/29.03.2023 г. по т.д. № 609/2022 г. на Окръжен съд - Варна , ответниците са осъдени на основание чл. 534 ТЗ да заплатят на ищеца сума от по 30 000 лева всеки от тях, с която неоснователно са се обогатили след погасяване по давност на исковете по запис на заповед, издаден на 24.08.2017 г. от наследодателя им А. И. М., починал на 22.12.2017 г., с падеж – 31.12.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 12.09.2022 г., до окончателното й плащане, и е отхвърлена претенцията от по 5 142,07 лева от всеки - законна лихва върху главницата за периода от 01.01.2021 г. до 09.09.2022 г.

С касационната жалба на ищеца Г. П. Г. се атакува въззивното решение в отхвърлителната част като неправилно – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се изводът на апелативния съд, че ответниците не са изпаднали в забава за дължимата главница, поради което не дължат мораторна лихва.

Релевира се, че при неоснователно обогатяване в резултат на прескрибиран менителничен ефект изискуемостта настъпва от деня на обедняването, т.е. от момента на загубване правата за предявяване на менителничните искове.

Уточнява се, че падежът настъпва на дата, уговорена в самата менителница (запис на заповед) и е известна на издателя, поради което, ако това вземане не 1 бъде платено в срока по чл. 531, ал. 1 ТЗ, възниква неоснователно обогатяване. Изтъква се, че след като това обстоятелство е предварително известно на издателя, не е необходимо до него или до неговите правоприемници да се отправя изрична покана. Претендира се да бъде отменено обжалваното решение и да бъде уважен предявеният от ищеца иск за законната лихва върху главницата от 01.01.2021 г. до 09.09.2022 г., както и да му бъдат присъдени разноските за всички инстанции.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава на чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК – за точното прилагане на закона и за развитие на правото, по следния поставен от ищеца въпрос: “От кой момент изпада в забава ответникът по иск с правно основание чл. 534 ТЗ за неоснователно обогатяване в резултат на погасяване на менителничните искове по давност – от датата на поканата от ищеца или от датата на погасяване на менителничните искове?”.

Подадена е и касационна жалба от ответниците – П. А. М., Н. А. И. – И., И. А. И. и И. А. И., срещу въззивното решение в осъдителната част, като се въвеждат оплаквания за неговата недопустимост и съответно неправилност поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т.3, предл. 1 и 2 ГПК. Счита се, че обжалваният съдебен акт е недопустим, тъй като е допуснато неправомерно изменение на първоначално предявен иск по чл. 538 ТЗ (пряк иск за плащане на вземането по запис на заповед) в такъв по чл. 534 ТЗ (менителнично неоснователно обогатяване), с мотива, че първоначално предявените искове са погасени по давност предвид релевираното от ответниците в отговора на исковата молба възражение в този смисъл. Допълва се, че така направеното изменение на иска не отговаря на предпоставките по чл. 214, ал. 1 ГПК – същото не е уместно с оглед защитата на ответниците и води до едновременно изменение на основанието и искането до съда. Изразява се несъгласие с приетото от въззивната инстанция, че оспорването на записа на заповед в заседанието, в което е представен оригиналът, е преклудирано. Сочи се, че още с отговора на исковата молба е заявено искане по чл. 190, ал. 1 ГПК за представяне на оригинала на менителничния ефект и при представянето му в съдебно заседание пред първата инстанция ответниците са оспорили подписа на техния наследодател като издател на документа, но въпреки това е оставено без уважение искането им за допускане на съдебно-графологична експертиза. Според касаторите ответници, този пропуск не е поправен и от въззивния съд, който като е приел, че оспорването на автентичността на процесния запис на заповед е преклудирано, е оставил без уважение поддържаното във въззивното производство искане за СГЕ. Релевира се, че апелативният съд неправилно е приел за преклудирано и депозираното във връзка с доклада по делото писмено доказателство – епикриза на А. И. М., установяваща причината за настъпилата на 22.12.2017 г. смърт на наследодателя – онкологично заболяване, за което той е знаел към датата на издаване на 2 процесния запис на заповед (24.08.2017 г.). Акцентира се, че в обжалваното решение неправилно е прието, че наследниците на издателя по менителничния ефект са пасивно легитимирани да отговарят по специалния иск по чл. 534, ал.

1 ТЗ. Оспорва се и заключението на втората инстанция, че независимо че ценната книга се издава заради конкретни отношения между издателя и поемателя, ищецът не е длъжен да го въвежда в процеса, тъй като каузалното правоотношение не е елемент от фактическия състав на иска по чл. 534, ал. 1 ТЗ. Уточнява се, че по този начин е отречено правото на наследниците на издателя да поискат поемателят да посочи каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден ефектът, тъй като едва след това наследниците биха могли да направят всички възражения срещу иска, с които е разполагал техният наследодател. Според касаторите ответници, въззивният съд е игнорирал твърденията на самия ищец, въведени в съдебното заседание от 10.03.2023 г. пред ОС – Варна, за наличието на каузални правоотношения между него и наследодателя им, и неправилно е приел липса на такова в случая. Счита се, че след като Г. Г. не е установил защо е бил подписан процесният запис на заповед, въпреки че е бил задължен по реда на чл. 176, ал. 1 ГПК, то следвало да се приеме, че ефектът има дарствен характер, а доколкото дарението се отнася до бъдещо имущество, то е нищожно. Иска се да бъде обезсилено като недопустимо въззивното решение, съответно да бъде отменено като неправилно и делото да бъде върнато за ново разглеждане на апелативния съд, а в случай, че бъде разгледан спорът по същество – да бъдат отхвърлени изцяло предявените осъдителни искове. Претендират се разноските по делото за трите съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите ответници въвеждат доводи за допуск до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт.

Извършването на касационна проверка се претендира и в хипотезата по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК, във връзка с която са поставени следните въпроси:

1 . “Преклудирано ли е оспорването на запис на заповед, направено в заседанието, в което е представен оригиналът на записа на заповед?”.

По това питане се твърди противоречие на въззивното решение със задължителната практика на касацията – т. 1 от Тълкувателно решение от 14.11.2012 г. по тълк. дело № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и формираната такава – решение № 154/30.11.2016 г. по т.д. № 957/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 84/01.08.2016 г. по т.д. № 3761/2014 г. на ВКС, I т.о., и определение № 50458/08.11.2022 г. по гр.д. № 1591/2022 г. на I г.о.

2 . “Преклудирано ли е представянето на писмено доказателство, направено във връзка с приетия доклад по делото?”.

По същия се поддържа отклонение от практиката на касационната инстанция, обективирана в решение № 94/05.11.2020 г. по т.д. № 2009/2019 г. на ВКС, II т.о., и решение № 112/10.09.2012 г. по т.д.№ 359/2011 г., II т.о.

3. “Пасивно легитимирани по специалния иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ ли са 3 наследниците на издателя на менителничния ефект?”.

По третия въпрос се релевира отстъпление от формираната практика на ВКС – решение № 12/02.06.2016 г. по т.д. № 3788/2014 г. на I т.о., и решение № 599/17.03.2006 г. по т.д. № 664/2004 г. на I т.о.

4. “Подлежи ли на изследване в производството по иска по чл. 534, ал. 1 ТЗ връзката между менителничния ефект и каузалното правоотношение между страните?”.

По това питане се сочи, че е налице противоречие с константната практика на касацията, намерила израз в решение № 131/30.08.2017 г. по т.д.

№ 557/2016 г. на ВКС, I т.о., и решение № 175/20.11.2017 г. по т.д. № 466/2017 г. на ВКС, II т.о.

5. “Носи ли страната, която е въвела твърдения за наличието на каузално правоотношение, по повод на което е издаден запис на заповед, тежестта за доказване на каузалното правоотношение, респ. и последиците от недоказването му?”.

Позовават се на отклонение на обжалваното въззивно решение от задължителната практика на касацията – т. 17 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК всяка от страните възразява по основателността на искането за достъп до касация на насрещната страна и оспорва жалбата й като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационните жалби са допустими – подадени са от легитимирано лице, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в срока по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди и отмени частично първоинстанционното решение, е приел, че са предявени в условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ и чл. 86 ЗЗД, като с оглед възражението на ответниците за погасяване по давност на прекия менителничен иск в допълнителната искова молба ищецът е изменил иска си в такъв за заплащане на сумата на основание менителнично неоснователно обогатяване. Като несъстоятелно е преценено възражението на ответниците, че така приетото от първоинстанционния съд изменение на иска е недопустимо, тъй като в разглеждания случай първоначално предявеният иск се основава на обстоятелства, свързани със съществуването на вземане по един редовен от външна страна запис на заповед (едностранна абстрактна сделка), докато с изменението на иска се въвеждат факти относно дължимо вземане по облигационно отношение, произтичащо от менителнично неоснователно обогатяване. Съставът на апелативния съд е разяснил, че видът 4 обаче на търсената защита не се променя, доколкото и в двата случая се иска ответниците да бъдат осъдени да заплатят сумата по менителничния ефект.

Обобщил е, че не е налице едновременно изменение както на основанието на иска, така и на вида на исковата защита, поради което е приел, че се касае до изменение на иска, а не до предявяването на нов иск. Обосновал е, че изменението е предприето в предвидения за това срок по чл. 214, ал. 1 ГПК – в допълнителната искова молба.

Апелативният съд е намерил, че в случая се касае за валиден запис на заповед, който не е оспорен по предвидения за това ред и в срока по чл.367, ал.

1 ГПК. Счел е, че в отговора на исковата молба ответниците твърдят, че не им е известно техният наследодател А. М. да е издавал запис на заповед в полза на ищеца 4 месеца преди смъртта си и релевират възражение за изтекла в тяхна полза погасителна давност. В допълнителния отговор твърдят, че ищецът с нищо не е допринесъл за увеличаване на имуществото на техния наследодател, а доколкото не твърди да е давал каквито и да е суми на наследодателя им, нито представя доказателства за това, не е налице обогатяване, което да бъде компенсирано по реда на чл. 534, ал. 1 ТЗ.

Преценил е, че се оспорва съществуването на записа на заповед изобщо в правния мир, както и се възразява, че между издателя и ищеца като поемател не съществува правоотношение, което да е причина за издаването му, т.е. релевирано е общо възражение на длъжника - в случая наследниците на М., че последният не е поемал задължение по ценната книга. Първото възражение е намерено за неоснователно, тъй като в съдебното заседание от 14.02.2023 г. ищецът е представил оригинала на процесния запис на заповед и съдът е констатирал идентичност с приложеното към исковата молба негово копие. Не е споделено и второто възражение с мотивите, че през целия процес, вкл. и пред въззивната инстанция, ищецът се позовава на абстрактния характер на менителничния ефект, от който черпи правата си, като въпреки усилията на ответниците в тази насока, не сочи каузално правоотношение между него и издателя, което да бъде гарантирано със същия. Въззивният съд е преценил, че след като нито ищецът, нито ответниците твърдят наличието на конкретно каузално правоотношение, по повод на което е издаден процесният запис на заповед, такова правоотношение остава извън предмета на доказване.