Решение № 3010 от 29.06.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3010 гр. Пловдив, 29.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20235330104094 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Н. Р. Ч. , с ЕГН:

**********, с адрес: с. ..., ул. „...“ № ...срещу „КРЕДИ ЙЕС” ООД, с ЕИК:

BG200688545, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул.

„Лозарска“ № 12, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 8, вр. чл. 6 от Договор за паричен заем № ...г., сключен между страните, предвиждаща заплащането на неустойка в размер от 178, 01 лв. при непредоставяне на обезпечение на вземанията на кредитора по договора, тъй като с включването на горепосочената сума, годишният процент на разходите по договора е повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, както и поради противоречието й с добрите нрави.

Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за паричен заем № ...г., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца паричен заем в размер от 300 лева. Поддържа се, че в клаузата на чл. 8 от договора била уговорена и неустойка, при неизпълнение на вменено на потребителя задължение за предоставяне на обезпечение. Изтъква се, че дължимата по договора неустойка не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Кредиторът не е включил този 1 разход в ГПР по договора, като по този начин е нарушена разпоредбата на чл.

19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна води до нищожност на клаузата на чл. 8 от Договора. Сочи се и че по своето същество неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора. Изтъква се и че предвидената в чл. 8 от договора неустойка е прекомерна, съпоставено с чистата стойност на предоставения финансов ресурс и поради това е противоречаща на добрите нрави. Предвид изложеното, моли се да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 8 от договора за кредит. Претендират се и разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Креди Йес” ООД, със становище за неоснователност на предявения иск. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Поддържа се, че законът не поставя изискаване при договаряне на неустойка да се посочва кои вреди се компенсират чрез нея. Изтъква се, че в конкретния случай, кредиторът е оценил кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по договора, то следва да се предостави обезпечение от длъжника. Поддържа се, че вземането за неустойка не следва да е включва при формиране на ГПР по договора, доколкото същото е условно и би възникнало единствено при неизпълнение на поетото задължение от страна на длъжника. Тоест, ако длъжникът бе действал добросъвестно и бе осигурил обезпечение в договорения срок, то не би възникнало и вземането за неустойка. Не счита и че размерът на неустоечното задължение е прекомерен. Поддържа се, че страните сами определят размера на дължимата неустойка при неизпълнение на договорно задължение и с полагането на подписа си в договора за кредит, ищецът се е съгласил с условията, при които ответното дружество предоставя кредитно финансиране. Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с установителен иск за установяване недействителността на клаузата за неустойка, поради противоречието й с добрите нрави, поради установяването й при заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК и в нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.

По предявените установителни искове съдът дължи произнасяне по релевираните от ищеца основания за недействителност на посочената клауза на основанията, изложени в исковата молба – по реда, установен в петитума на исковата молба, с което е отправено искане до съда за установяване недействителността на клаузата за неустойка на няколко самостоятелни основания.

От събраните по делото доказателства се установява, че между страните е сключен договор за заем № ... г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 300 лв. срещу насрещното задължение на последния – кредитополучател, да върне сумата от общо 325, 99 лева на 21 2 седмични вноски, всяка в размер от 15, 52 лева с падеж на първата вноска на .... и падеж на последната вноска на .... Към договора е представен и погасителен план, обективиран в приложение, неразделна част от договора.

Установен е месечен лихвен процент от 3, 340 % и годишен процент на разходите от 49, 028%.

В клаузата на чл. 6 от Договора страните са уговорили, че заемателят поема задължение да представи обезпечение на договора – гарант, отговарящ на условията, установени в чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия и още едно от следните обезпечения: ипотека върху недвижим имот съгласно чл. 10, ал. 2, т.

3 от Общите условия, особен залог върху движимо имущество съгласно чл.

10, ал. 2, т. 2 от Общите условия, банкова гаранция съгласно чл. 10, ал. 2, т. 4 от Общите условия и ценна книга, издадена в полза на заемодателя.

В клаузата на чл. 8 от Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на това задължение в размер на сумата от 178, 01 лв., която се заплаща разсрочено съобразно погасителния план към договора.

Договорът между страните е сключен при отнапред установени от кредитодателя Общи условия, като страните не спорят, че последните са неразделна част от условията на договора. С разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от Общите условия са посочени условията, на които следва да отговарят обезпеченията, като е установено, че за гарант следва да бъдат осигурени две физически лица, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да има нетен размер на осигурителния доход над 1 000 лв., съгласно справочните данни на НОИ, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател по договор за заем сключен със заемодателя, да няма незаплатени осигуровки за последните две години, да няма кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ.

Установено е, че залогът следва да е върху движима вещ – на стойност два пъти по-висока от общата стойност на плащанията по договора за заем, включващи главница и лихва, а ипотека – да е първа по ред.

Следва да се пристъпи към разглеждане на първото, посочено от ищеца основание за недействителност на клаузата за неустойка, а именно – поради установяването й в противоречие с добрите нрави.

В клаузата на чл. 8, ал. 1 от Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение на договора в размер на сумата от 178, 01 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.

По своята правна природа неустойката представлява форма на договорна отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто размер е предварително определен от страните.

Поначало функциите на установена между страните неустоечна клауза са обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В този смисъл съдът съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на което е прието, че като клауза, уговорена в договора, 3 неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). В посоченото решение е прието, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Посочено е, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.

В настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения от заемодателя начин в чл. 6, ал. 1 от Договора във вр. с чл. 10 от Общите условия. Следователно задължението за заплащане на неустойка е уговорено като обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора.

Така установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката може да има и санкционен характер.

В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.

Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, чиято стойност е по-висока от установеното договорно възнаграждение, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това задължение всъщност съставлява скрито под формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя, т.е. последното е установено в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Този извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено 4 допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено това задължение, тъй като договора е предвидено неустойката да се заплаща на вноски подобно на главницата и възнаградителната лихва.

По така изложените съображения клаузата, установяваща задължение за заплащане на неустойка, с което задължение разходите по кредита се увеличават, чрез добавяне на допълнително възнаграждение за кредитора, е нищожна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави.

Предвид гореизложеното, съдът намира, че предявеният иск за установяване недействителността на клаузата на чл. 8, ал. 1 Договора, поради установяването й в противоречие с добрите нрави е основателен, поради което не следва да се пристъпва към разглеждане на останалите посочени от ищеца основания за недействителност на тази клауза.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че сочените от ищеца основания по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК са такива, водещи до недействителност на договора за кредит по смисъла на чл. 22 ЗПК и не представляват самостоятелно основание за недействителност на конкретни клаузи от договора.