Разпореждане № 260936 от 24.03.2025, Софийски градски съд

РАЗПОРЕЖДАНЕ гр. София, 24.03.2025 г.

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, в закрито заседание, в състав:

СЪДИЯ: ЦВЕТА ЖЕЛЯЗКОВА като разгледа докладваното от съдия Желязкова частно гражданско дело № 15713/2018 г. по описа на Софийски градски съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

С определение 260450/03.02.2025 г. е върната частна жалба, вх. номер 310345/22.04.2021 г. срещу определение 263789/25.02.2021 година.

Съобщението за определението е връчено лично на упълномощения процесуален представител на страната на 24.02.2025 година.

На 07.03.2025 г. по делото е постъпило заявление от адв. Н.Н. с искане да се продължат всички процесуални срокове, като основният аргумент е получаването в относително кратък отрязък от време от упълномощения адвокат на съобщения по стотици дела, както и е направено ново искане за предоставяне на правна помощ.

С разпореждане от 10.03.2025 г. съдията – докладчик е оставил без уважение искането за продължаване на сроковете, тъй като се касае за срокове за подаване на частна жалба, които не подлежат на продължаване.

Относно молбата за предоставяне на правна помощ е посочено, че е бланкетно, повтаря вече правени искания, без излагане на нови доводи, както и не отговаря на указанията на съда, дадени с разпореждането от 03.02.2025 година.

Рапзоредено е прилагане на молбата по делото.

На 11.03.2025 г. по делото са постъпили два документа с подател адв. Недялка Миланова като пълномощник на адв.Н.Н. – заявление за предоставяне на правна помощ, мотивирано с персоналния съдебен състав – заявление, вх. номер 264303/11.03.2025 г., както и документ, озаглавен частна жалба, който видно от отбелязването на служители в служба „регистратура“ при СГС не съдържа документ – частна жалба –четири страници, без приложения.

Съдът констатира, че се касае за четири страници, без подпис и печат на жалбоподателя или неговия процесуален представител.

В изпълнение на задълженията му да администрира постъпили по делото заявления, частни жалби и друго документи по делото, съдията –докладчик констатира, че заявление, вх. номер 264303/11.03.2025 г., на първо място не отговаря на изискванията на чл. 100а от ГПК, доколкото в същото се съдържат квалификации, адресирани към членове на съдебния състав, които надхвърлят очакваната в едно демократично общество здравословна критика и анализ на съдебния актове на съдиите.

Произнасянето по конкретни дела на членове на състава е въздигнато от страната в квалификации, засягащи необосновани с конкретни данни и факти, относно презумирани връзки на членове на състава с различни структури,внушения за

„участието на съдиите в „зловещо „активно мероприятие“ ….при което им е „възложено зловещо злодеяние чрез зловеща антибългарска и антиевропейска злоупотреба с власт“…….Излагат се твърдения за обвързаност на членове на съдебния състав с „разузнавателни служби на ислямистки организации, ислямистки структури и мафиотски структури“

Същевременно в това заявление се прави ново искане за предоставяне на правна помощ. Само по себе си това поредно искане, видно от данните по настоящото дело следва да се разглежда като „злоупотреба с право“ по смисъла на чл. 3 от ГПК.

За да прецени необходимите последващи действия по делото, съдията – докладчик отбелязва следното:

Злоупотребата с право е нормативно уредена в чл.57,ал.2 от Конституцията, чл.8,ал.2 от ЗЗД, чл.289 от ТЗ и чл.3 от ГПК. В по-старата коментарна литература у нас се поддържа, че при злоупотребата едно право се упражнява без интерес и без основателни мотиви, без видима и действителна полза, упражняване с изключителното намерение (или цел) да се навреди другиму. Според други автори злоупотребата с право е съзнателно превратно упражняване на субективно право. В по-новите учебни курсове се обосновава едно по-разширено разбиране на понятието злоупотреба с право, свързано не само с увреждането на чужди блага, но и с извличането на полза от превратното упражняване на права. В най-новата съдебна практика злоупотребата с права се определя като противоправна, като недобросъвестно упражняване на право – за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал.

2 ЗЗД), когато е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за която то се използва. Спорен момент при изясняване правната същност на това явление е дали при злоупотребата е необходимо намерение за увреждане и противоправно поведение, респективно – настъпване на вреди или не. По тези спорни въпроси се поддържат различни становища, които могат да се отнесат към т.нар. „обективна“ или към „субективната“ теория.

Според последната, която се обосновава с чл. 289 ТЗ, се забранява упражняването на права, породени от търговски сделки, ако то се извършва с намерение да се увреди другата страна. Приема се, че в търговското право злоупотребата изисква доказване на animus nocendi, упражняването на правата да е насочено съзнателно към увреждане на насрещната страна, да е “шиканьозно”, водещият мотив да е намерението за увреждане. Според обективната теория, широко застъпена в цивилистичната ни доктрина, гражданският закон (чл. 8, ал. 2 ЗЗД) не поставя никъде изискване за вина и намерение за увреждане, а само това – правото да не се упражнява по предназначение. Достатъчно е обективното несъответствие между упражняването на правото и неговата социална функция (да задоволява само онези интереси, които правото признава за достойни за защита). Изтъква се още, че за да е налице злоупотреба с право, е достатъчно обективно да са нарушени чужди права и несъответствие с обществения интерес, без да се търси непременно намерение за увреждане. Независимо от теориите относно правната същност на злоупотребата с права правната теория и съдебната практика е единна по отношение на последицата от злоупотребата с право – съдът не дължи защита на превратно упражняваното субективно право.

В практиката си ЕСПЧ почива на разбирането за злоупотреба с право/жалба, така както изхожда от общата теория на правото – като вредоносното упражняване на право за цели, различни от тези, за които е предназначено (така дело 56551/11 Mihailo PETROVIĆ срещу Сърбия и 10 други жалбоподатели).

Националните съдилища се обръщат към практиката на

ЕСПЧ не само по делата, по които решенията на ЕСПЧ са задължителни за държавите –членки – чл. 46 от ЕКЗПЧ, а и като ориентир за начина на тълкуване и прилагане на нормите на вътрешното и международното право по начин, по който се гарантират правата, специално защитени съгласно Конвенцията. Поради това и позоваването на разбирането на създадения за гарантиране на действителната защита на правата, регламентирани в ЕКЗПЧ Европейски съд по правата на човека, за основни понятия, е начин националната практика да се съотнесе с най-високите стандарти.

Правото на всяка страна да търси защита на твърдени накърнени права и законни интереси по най-добрия за нейните интереси начин. На страните е гарантирано правото по чл. 6 от ЕКЗПЧ – право на всяко лице, което се обръща към съд от държава, ратифицирала ЕКЗПЧ, на справедливо и публично гледане на делото на в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.

Това право се разглежда в контекста на задълженията на всяка страна да упражнява правата си с цел задоволяване на собствените интереси, без обаче тези интереси да надхвърлят и препятстват нормалното функциониране на обществото, в частност на съдебната система на държавата чрез адресирането с огромен брой сигнали, искания, жалби, които водят до ангажиране на ресурс от съдилищата, при която същите са препятствани да изпълняват възложените им Конституцията на Република България и Закона за съдебна власт функция – да защитават правата и законните интереси на гражданите – чл. 117 от КРБ.

Съотнесени към конкретния случай, посочените принципи, сочат на следните изводи:

По аргументите в практиката на ЕСПЧ (Съд и Комисия)

- жалба 28970/1995 Nicolas Philis срещу

Гръция; жалба 14102/02 Bekauri срещу Грузия и др., адресирането на съда в рамките на ограничен отрязък от време със стотици искове, жалби, вкл. и адресирането на съда по висящи дела с многобройни идентични искания – в случая поредни искания за предоставяне на правна помощ, при условие че същността на производство към момента е именно преценка дали на ищеца – адвокат, представляван от адвокат следва да се предостави правна помощ под формата на процесуално представителство (частна жалбата, вх. номер 310345/22.04.2021 г. е по повод определение 263789/25.02.2021 г., с което е оставено без уважение искането за предоставяне на правна помощ) покрива критериите да се приеме, че е налице злоупотреба с правото на жалба от страна на ищеца – частен жалбоподател.

Не само, че съдът се сезира с многобройни идентични искания по едно и също дело, но и страната показва устойчиво поведение да подава частни жалби, които страдат от пороци, които не се отстраняват в срок, а при дадени указания се подава искане за продължаване на срока по чл. 63 от ГПК (а самите пороци са свързани с основните изисквания за редовност на частната жалба – да са подадени във пълен обем всички страници, да носят подписа на жалбоподателя или неговият процесуален представител, да са представени доказателства за внесена държавна такса по съответната жалба – частна жалба 92922/17.07.2019 г. , частна жалба 310345/22.04.2021 г., частна жалба, вх. номер 264299/11.03.2025 г.), след което отново се подават частни жалби, които също следва да се администрират като нередовни, отново се подава искане по чл.

63 от ГПК и т.н. (подобно поведение на страната е изследвано и в определение 13/10.01.2019 г. по ч. гр. дело 3677/2017 г. III ГО на ВКС)

Както е посочил и ВКС в определение 761/30.11.2012 г. по ч.т.дело 497/2012 г. създаването на подобна верига от нередовни частни жалби сочи на извод на злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 от ГПК.

В допълнение, използването на изрази в подаваните заявления до съда, насочени към създаване на необосновани (не са изложени никакви конкретни данни) внушения относно професионалните качества, личния морал и ценности на членове на съдебния състав, вкл. и доколкото съдържа и изявления, насочени към внушения за извършване на деяния от съдии, които съставляват престъпление по смисъла на НК, по аргументите и в определение № 2882 от 5.11.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 2328/2024 г., II ТО, ТК, води до освобождаване на Съда от задължение да се произнасян по подобни молби и искания.

Видно от заглавната страница на постъпилите по настоящото дело многобройни молби, искания, заявления, частни жалби, частният жалбоподател – ищец адресира тези изявления и до редица национални органи, международни органи, посланици и пр. Това поведение може да се съотнесе към хипотезата по решение по допустимостта по дело no. 67208/01 на Milan ŘEHÁK срещу Чешката Република. В цитираното решение ЕСПЧ сочи, че в стремежа си да осигури възможно най-широко разпространение на своите обвинения и обиди, жалбоподателят доказва решимостта си да накърни и опетни репутацията на самата институция на Европейския съд по правата на човека, нейните членове и персонал. Съдът (ЕСПЧ) „припомня, че по принцип една жалба може да бъде отхвърлена като злоупотреба съгласно член 35 § 3 от Конвенцията само ако съзнателно се основава на неверни факти, дори ако използва обиден език (вж. Duringer и други и Grunge срещу Франция (реш.), № 61164/00 и 18589/02; Върбанов срещу България, решение от 5 октомври 2000 г., № 31365/96, § 36, ЕСПЧ 2000-X, решение от 16 септември 1996 г., Доклади от присъди и решения 1996-IV, стр. 1210 и 1211, §§ 53 и 54). В настоящия случай обаче Съдът е на мнение, че твърденията на жалбоподателя са недопустими, надхвърлят границите на нормалната критика, макар и неуместни, и представляват неуважение към съда. Подобно поведение на жалбоподателя – дори да се предположи, че първоначалната му жалба няма да се счита за явно необоснована – е в противоречие с целта на правото на индивидуална жалба, както е предвидено в членове 34 и 35 от Конвенцията. Няма никакво съмнение, че това представлява злоупотреба с правото на жалба по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията.“ СГС намира, че в настоящия случай използваните в описаните документи, постъпили от ищеца – частен жалбоподател или неговия процесуален представител по ч.т.дело 15713/2018 г. на СГС изрази, разкриват подобна характеристика, като характеристиката, посочена и от ЕСПЧ.