Решение № 903 от 11.07.2025, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 903 гр. Пловдив, 11.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Николай К. Стоянов

Иванка П. Гоцева при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова като разгледа докладваното от Иванка П. Гоцева Въззивно гражданско дело № 20255300501285 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Н. И. А. – ищца в първоинстанционното производство, чрез адв. Е. И., против решение № 839/26.02.2025г., постановено по гр. дело № 7999/2023г. на Районен съд Пловдив, VIII гр.с., в частта, с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя първоначален установителен иск за прогласяване нищожността на сключения с ответника „Фератум България“ ЕООД договор за потребителски кредит № ***/05.04.2022г., в частта, с която е уважен единият от главните насрещни искове - този за договорна лихва в размер на 1400 лв., както и в частта, с която е присъдена законната лихва върху главницата от 4000 лв. от подаване на насрещната искова молба - 26.07.2023г., до окончателното й изплащане. Жалбоподателката обжалва решението в посочените части с доводи за неговата неправилност. Счита, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че доколкото ГПР по отпуснатия на ищцата кредит е под 50%, сключеният между страните договор се явява действителен и не противоречи на императивните разпоредби на ЗЗП и ЗПК, а оттук и че първоначалният иск се явява неоснователен и недоказан и като такъв следва да се отхвърли. Оспорва и извода на районния съд, че доколкото претендираните от ответника размери съвпадат с установените от ССчЕ действително дължими, предявените от него против ищцата насрещни главни обективно кумулативно съединени искове се явяват доказани по основание и по размер. В жалбата се твърди, че условие за усвояване на договора за кредит е сключването на договор за гаранция/поръчителство.

1

Сочи, че уговореното за поръчителя възнаграждение има характера на скрита възнаградителна лихва, но не е включено в годишния процент на разходите.

По този начин е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР по кредита, а посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действителния такъв. Това несъответствие представлявало нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което от своя страна, на основание чл. 22 ЗПК, води до недействителност на договора за кредит. По изложените съображения моли въззивния съд да отмени решението в обжалваните му части.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от „Фератум България“ ЕООД, чрез пълномощника юрк. Г. Г., в който оспорва подадената въззивна жалба по подробно изложени съображения, а решението в обжалваните части намира за правилно и законосъобразно. Счита, че посоченият в договора за кредит размер на ГПР е в съответствие с изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като не е по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута към момента на сключването на договора. Възнаграждението за предоставената от „Фератум Банк“ /сега „Мултитюд Банк“/ услуга за гаранция не е включено в размера на ГПР, тъй като тази услуга се предоставя от трето лице по силата на отделно облигационно правоотношение – договор за гаранция, по който кредиторът „Фератум България“ ЕООД не е страна. Тази услуга не била и задължителна за сключването на договора за кредит. Отделно от това, потребителят е разполагал с правото по чл. 29 ЗПК, предвидено и в чл. 9 от договора за кредит, да се откаже от сключения договор в 14-дневен срок, без да дава обяснения за това и без да дължи обезщетение и неустойки.

Твърди, че след като не е упражнил правото си да се откаже от договора в предвидения в закона срок, можело да се предположи, че той е разбрал и приел договорните клаузи. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваните части, а въззивната жалба - оставена без уважение като неоснователна. Претендира разноски.

Настоящият съдебен състав на ОС - Пловдив, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, внесена е дължимата държавна такса, поради което жалбата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Производството пред първата инстанция е образувано по предявен от Н.

И. А., чрез пълномощника й адв. Е. И. от АК – Пловдив, срещу „Фератум България“ ЕООД, ЕИК: ***, установителен иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр.чл.22 ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за потребителски кредит № ***/05.04.2022г.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Фератум България“ ЕООД, който е предявил главни насрещни обективно съединени искове с правно основание чл. 240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД вр.чл.9 от ЗПК, вр.чл.6 ЗПФУР за осъждане на Н. И. А. да 2 заплати на дружеството сумата от 4000 лв. - непогасена главница и сумата от 1400 лв. - договорна лихва по договор за потребителски кредит № ***/05.04.2022г., ведно със законната лихва върху тези суми от датата на подаване на насрещните искове до окончателното им изплащане. В условията на евентуалност е предявен и насрещен иск с правно основание чл. 23 ЗПК вр.чл.22 ЗПК за осъждане на Н. И. А. да заплати на дружеството сумата от 4000 лв., представляваща чистата стойност на кредита ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещния иск до окончателното й изплащане.

Ответникът моли за уважаване на главните насрещни искове, а при условията на евентуалност, в случай, че договорът за кредит бъде обявен за недействителен, моли да му бъде присъдена чистата стойност на кредита.

С първоинстанционното решение Районен съд - Пловдив, VIII гр.с., е отхвърлил предявения от жалбоподателя против „Фератум България“ ЕООД първоначален установителен иск за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за предоставяне на потребителски кредит № ***/05.04.2022г., като неоснователен и недоказан. Със същото решение първостепенният съд е уважил главните насрещни искове и е осъдил жалбоподателя Н. И. А. да заплати на „Фератум България“ ЕООД сумата от 4 000 лева - главница, дължима по сключения между страните договор за предоставяне на потребителски кредит № ***/05.04.2022г. и сумата от 1 400 лева - договорна лихва, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на насрещната искова молба - 26.07.2023г., до окончателното й изплащане, както и направените в производството разноски в размер на 5 136 лева.

За да постанови решението ПРС е кредитирал заключението на приетата ССчЕ, което установило, че действително между страните е сключен (от разстояние) договор за кредит № ****/05.04.2022г., с който ответникът е предоставил на ищцата сумата от 4 000 лева, платима на 18 вноски, с договорна лихва в размер на 1 400 лева, като ГПР по кредита включвал единствено посочената договорна лихва и е в размер на 49, 66 %. Установено е също, че ищцата не е извършила нито едно плащане за погасяване на задълженията й по договора за главница и договорна лихва. При тези факти и доколкото ГПР по договора за кредит бил под 50%, ПРС е приел, че същият е действителен и не противоречи на императивните разпоредби на ЗЗП и ЗПК, а оттук - че първоначалният установителен иск се явява неоснователен и недоказан и като такъв следва да се отхвърли. Приел е също, че предявените насрещни главни обективно съединени искове се явяват доказани по основание и по размер, поради което ги е уважил изцяло, ведно със законната лихва върху главницата от 26.07.2023г. – датата на подаване на насрещната искова молба, до окончателното им изплащане.

При извършената служебна проверка на атакуваното решение, съобразно правомощията си по чл. 269, изр. 1 от ГПК, въззивният съд намери, че същото е валидно и допустимо в обжалваните части, а по същество е частично неправилно.

По делото няма спор, а и се установява от приложените писмени доказателства, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № *** от 05.04.2022г., в който е посочен лихвен процент по заема - 35,00 %, годишен процент на разходите - 49,66 %, брой месечни погасителни вноски 3 18, падежна дата на първа погасителна вноска - 05.05.2022г. и на последна вноска - 27.09.2023г., общ размер на договорната лихва - 1400 лв. В чл. 5 от договора е предвидено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Фератум банк“ в полза на дружеството. По делото е представен и сключен между „Фератум банк“- Малта, като гарант, и ищцата Н. И. А., като клиент, договор за гаранция (поръчителство), с който гарантът се е задължил да обезпечи изпълнението на задълженията й, произтичащи от договор за потребителски кредит № ***от 05.04.2022г., сключен с „Фератум България“ ЕООД, срещу заплащане на такса за предоставяне на гаранцията в общ размер на 3960 лв., платима на 18 месечни вноски. От заключенията на приетите в първоинстанционното производство ССчЕ и допълнителна ССчЕ, изготвени от вещото лице М. М., се установява, че в посочения в договора за потребителски кредит ГПР от 49,66 % е включена само договорната лихва, като при включване в него и на таксата за предоставяне на гаранция същият би бил 66,00 % на годишна база.

Наведените във въззивната жалба доводи за недействителност на договора за кредит са основателни.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Процесният договор за кредит формално отговаря на изискването на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, доколкото в него е налице посочване на годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита.

В случая по делото се установява, че в посочения в договора ГПР не е включена дължимата от кредитополучателя такса за предоставяне на гаранция /поръчителство/, дължима на „Фератум банк“. Независимо че посочените разходи се дължат на друго лице, което е различно от кредитодателя, същите са пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал.1 от ЗПК и § 1, т.1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляване на ГПР. В тази връзка въззивната инстанция намира за неоснователни доводите в отговора на въззивната жалба на „Фератум България“ ЕООД, че тъй като сключването на договора за гаранция не било задължително условие за сключване на договора за кредит, то таксата 4 за гаранцията не следвало да се включва в ГПР. В представения договор за кредит изрично е посочено, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Фератум банк“, поради което следва да се приеме, че наличието на такова съставлява условие за сключването му и без него договорът не би бил сключен. Поради това евентуалните разходи на кредитополучателя за заплащане на гаранция е следвало да бъдат взети предвид при изчисляване на ГПР по кредита.