Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 312 от 25.02.2022, Окръжен съд - Варна

Съд
Окръжен съд - Варна
Дело
Търговско дело 1161/2020
Вид
Определение № 312
Подписан
25.02.2022
В сила
25.02.2022
Състав
Елина Пламенова Карагьозова

Цитирани разпоредби

  • чл. 127, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 128 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.146 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.146, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.183, ал.1, изр. второ · Граждански процесуален кодекс
  • чл.186 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.193 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 267 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 367 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.372, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.373, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.404, ал.1, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.433, ал.1, т. 8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 439 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.116, б. "в" · Закон за задълженията и договорите
  • чл.51 · Закон за международния търговски арбитраж

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 312 гр. Варна, 25.02.2022 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА в закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Елина Пл. Карагьозова като разгледа докладваното от Елина Пл. Карагьозова Търговско дело № 20203100901161 по описа за 2020 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба от „Вики 2005“ЕООД с ЕИК 103920873 със седалище и адрес на управление гр.Варна, ж.к.“Вл.Варненчик“ бл.11, вх,1, ет.

4, ап.10 срещу „Си-Транс“ЕООД с ЕИК 103916259 със седалище и адрес на гр.Варна, ж.к.“Вл.Варненчик“, бл.401, вх.3, ет. 7, ап.52.

При служебна проверка относно допустимостта на производството съдът констатира, че исковата молба отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК и чл. 128 ГПК, а предявените искове са допустими.

Очертаните в исковата молба параметри на исковата претенция сочат на нейната процесуална допустимост, доколкото за ищеца е налице правен интерес от отричане съществуването на правото на принудително изпълнение обосновано с твърдения за погасяването му по давност считано от последно извършеното същинско изпълнително действие. С отрицателния установителен иск по чл. 439 ГПК се предоставя право на защита на длъжника в хода на висящ изпълнителния процес да оспори вземането и оттам материалноправната незаконосъобразност на изпълнението, когато то се основава на обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене. Предмет на иска действително е субективното материално право, но само с оглед проверка възможността последното да бъде принудително изпълнено поради настъпили след постановяване на изпълнителното основание правопогасяващи факти. В случая искът е основан на твърдения за погасяване на вземането по изпълнителния лист поради изтекла след издаването му давност, поради което отправеното до съда искане се квалифицира именно като предявен иск по чл.439 от ГПК за недължимост на вземането по изпълнителния поради погасяване на правото на принудително изпълнение. С оглед изложеното поддържаните от ответника възражения за недопустимост на иска се явяват неоснователни.

Образуваното арб. дело №331/2020г. на Арбитражен съд Варна, имащо за предмет положителен установителен иск за дължимост на процесните суми, се явява второ заведено, доколкото е образувано на 27.11.2020г., поради което не са налице предпоставките на чл.126 от ГПК за прекратяване на настоящото производство, както се поддържа от ответника.

Предвид естеството на предявените искове производството по делото следва да се разгледа по реда на глава тридесет и втора от ГПК – „Производство по търговски спорове”.

С оглед надлежно извършената двустранна размяна на книжа съдът намира, че на основание чл. 267 от ГПК производството по делото следва да бъде насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание с призоваване на страните, на които да се съобщи проект за доклад по делото. Съдът следва да се произнесе по доказателствените искания, като допусне доказателствата, които са относими, допустими и необходими и да определи размер и срок за внасянето на разноски за събиране на доказателства.

Мотивиран от изложеното съдът намира, че следва да се премине към разглеждане на 1 делото, поради което

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ответника за прекратяване производството по делото и за оставяне на исковата молба без движение.

НАМИРА исковата молба, с която е сезиран, за редовна, а предявения с нея иск за процесуално допустим.

ПОСТАНОВЯВА разглеждане на делото по реда на глава тридесет и втора от ГПК „Производство по търговски спорове“.

НАСРОЧВА производството по делото в открито съдебно заседание на 29.04.2022 г. от 15.30 часа, за която дата и час да се призоват страните като им се връчи копие от настоящото определение, а на ищеца – и копие от отговора на допълнителна искова молба и молба №7641/21.04.2021г. и на ответника – копие от молба №8222/28.04.2021г.

ИЗГОТВЯ проект за доклад на делото:

Производството образувано по предявен от „Вики 2005“ЕООД с ЕИК 103920873 със седалище и адрес на управление гр.Варна, ж.к.“Вл.Варненчик“ бл.11, вх,1, ет. 4, ап.10 срещу „Си-Транс“ЕООД с ЕИК 103916259 със седалище и адрес на гр.Варна, ж.к.“Вл.Варненчик“, бл.401, вх.3, ет. 7, ап.52, иск с правно основание чл.439 от ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение на сумата от 71131.58 лева, формирана както следва: 52 199.19 лева, представляваща сбор от неизплатени задължения по фактура №*г. на стойност 3141.67 лв., фактура №001980/ 30.05.2009г. на стойност 4044.12 лв., фактура №0*****/05.06.2009г. на стойност 6810.77 лв., фактура №******/17.06.2009г. на стойност 5110.02 лв., фактура №******/26.06.2009г. на стойност 10524.20 лв., фактура №******/ 30.06.2009г. на стойност 3279.20 лв., фактура №002021/04.07.2009г. на стойност 4510.81 лв., фактура №******/10.07.2009г. на стойност 3950.82 лв., фактура №******/17.07.2009г. на стойност 7957.28 лв. и фактура №*******/ 24.07.2009г. на стойност 2871.10 лв., ведно със законната лихва считано от 08.07.2011г. до окончателно изплащане на сумата; 11 194.69 лева, представляваща мораторна лихва, считано от датата на падежа на всяко вземане по гореописаните фактури до датата на завеждане на исковата молба - 07.07.2011г.; 7 736.90 лева, представляваща направените по арбитражното производство разноски, които са предмет на принудително изпълнение по изп. дело №20188950400479 по описа на ЧСИ Людмил Станев, рег. № 895 на КЧСИ с район на действие ВОС, образувано въз основа на изпълнителен лист от 01.11.2011г. по т.д.

№4083/2011г. по описа на СГС, издаден на основание чл.406, вр. чл.404, ал.1, т. 1 от ГПК, вр. чл.51 ЗМТА, въз основа на Решение от 29.09.2011г. по в.а.д. №1/2011г. на Арбитражен съд – град Варна.

В исковата молба се твърди, че срещу ищеца е издаден изпълнителен лист в полза на ответника въз основа на влязло в сила арбитражно решение. Въз основа на издадения изпълнителен лист е образувано изп.д. №20117150400610 по описа на ЧСИ Миглена Пашова. Впоследствие производството е продължено последователно от ЧСИ Надежда Денчева под №20158070401372 и от ЧСИ Людмил Станев под №20178950401950. С разпореждане на ЧСИ от 14.12.2017г., влязло в сила на 28.12.2017г. изпълнителното дело е прекратено на основание чл.433, ал.1, т. 8 от ГПК. С молба от 26.03.2018г. на взискателя е инициирано ново изпълнително производство образувано при ЧСИ Людмил Станев под №20188950400479. Единствените извършени същински изпълнителни действия по образуваните изпълнителни дела се свеждат до наложена възбрана вх.рег. №28284/ 02.12.2011г. и извършен на 15.02.2013г. опис на имот по искане на взискателя от 11.01.2013г. Последното изпълнително действие, прекъсващо давността на основание чл.116, б. „в” ЗЗД, е извършено на 15.02.2013г., след което е започнала да тече нова петгодишна давност, която към датата на образуване на новото изпълнително дело е изтекла, 2 поради липса на предприети в този период изпълнителни действия. Счита, че молба №2252/10.04.2013г. не прекъсва давността, тъй като искането е направено под условие, което не се е осъществило, а именно откриване на имущество на длъжника. Поддържа, че правото на принудително изпълнение се е погасило по давност поради изтичане на повече от пет години от последно извършеното изпълнително действие.

Ответникът, по реда на чл. 367 ГПК, оспорва иска като недопустим и неоснователен.

Счита за недопустимо да се отрича съществуването на процесуални права. По същество прави граматическо тълкуване на т. 10 от ТР № 2/2013г. на ВКС по тълк.д. № 2/2013г., за да обоснове тезата си, че давността се прекъсва в две алтернативни хипотези – поискано или предприето изпълнително действие. Счита, че молбата за прилагане на изпълнителен способ е израз на активно поведение и представлява предприемане на изпълнително действие по почин на кредитора. Тази молба прекъсва давността и в случаите, когато е кумулативно съединена с искане за проучване на имуществото на длъжника, какъвто е случаят с молба №2252/10.04.2013г. Твърди, че след извършения на 15.02.2013г. опис страните са сключили извънсъдебно споразумение от 27.02.2013г., съдържащо признание на длъжника, в изпълнение на което ответникът е извършил доброволно плащане на 27.03.2013г. в размер на 1500 лева. По тази причина ответникът не е депозирал молби за извършване на изпълнителни действия в периода след 15.02.2013. до 10.04.2014г., когато е поискал налагане на запор и възбрана. Искане за извършване на изпълнително действие взискателят е направил и с молба от 30.12.2014г. Тъй като това е последно поисканото от взискателя изпълнително действие, от този момент е започнала да тече нова давност, която е следвало да изтече на 30.12.2019г. Новото изпълнително дело №20188950400479 е образувано на 26.03.2018г., като с наложената по него възбрана давността е прекъсната преди да е изтекла.

В условията на евентуалност счита давността прекъсната на 27.02.2013г. със сключване на споразумението, съдържащо изричното признание на дълга и уговорка за разсрочването му на вноски с краен срок 27.07.2017г. От този момент задължението е станало изискуемо и е започнал да тече новият давностен срок, който е прекъснат преди да е изтекъл с наложените възбрани, поискани от взискателя на 26.03.2018г. Поддържа на следващо място, че дори горното да не бъде споделено, съгласно ПП 3/1980 г. на Пленума на ВС давността се счита прекъсната до 26.06.2015г., когато същото е отменено с ТР 2/2013г. на ВКС.

В срока по чл.372, ал.1 от ГПК е депозирана допълнителна искова молба от ищеца, в която излага становище, че предмет на иска по чл.439 от ГПК е съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение, а не на самото вземане. Счита, че давността се прекъсва единствено с извършването на успешни изпълнителни способи, а не само с искането на взискателя за извършването на такива. Признава факта, че споразумението от 27.02.2013 г. е прекъснало давността, но оспорва истинността на представения от ответника екземпляр на документа, като твърди материална подправка, изразяваща се в подмяна на първа страница. Твърди, че е използвана оригинална втора страница на истинското споразумение, което е разпечатано на две отделни страници, в момент различен и следващ датата на полагането на подписите, като на празна страница е разпечатан текст с различно съдържание от този, за който страните са изразили воля да се съгласят при подписването. За подправката свидетелства това, че първата и втората страници са разпечатани с различен шрифт, с различно отстояние от краищата на хартиения лист, разпрашеността и качеството тонера е коренно различна. Макар че подписите, положени на втората страница, са автентични, волята на страните не е била да се съгласят с клаузите отразени във фалшификата. Поддържа, че по т.д. № 1340/2018г. на ВОС ответникът е представил същото писмено доказателство, но с различен текст, според който в т.6 е предвидена предсрочна изискуемост на вземанията в резултат от неплащане. Твърди, че предсрочната изискуемост е настъпила на 27.03.2013г. с нарушаване на задължението за заплащане на сумата от 2000 лв. От този момент е започнала да тече нова давност, която е изтекла на 27.03.2018г., преди да е предприето каквото и да било изпълнително действие срещу длъжника, годно да я прекъсне.

В депозирания в срока по чл.373, ал.1 от ГПК отговор на допълнителна искова молба ответникът твърди, че успешното прилагане на способа не е от значение за прекъсването на давността, тъй като е в зависимост от наличието или липсата на имущество на длъжника, а не от активността на кредитора, като черпи аргументи от т.5 на ТР 3/2015г. относно значението на изпращането на запорно съобщение. Твърди, че между страните към 27.02.2013г. са подписани две споразумения с един и същи предмет. За действителната воля на страните следва да се направи преценка не само от текста на представените споразумения, но и от тяхното поведение преди, по време и след сключването им.

3

Поддържа, че действителната воля на страните е била да изпълняват задълженията си, обективирани в представеното от него споразумение, което се потвърждава от действията на страните по неговото изпълнение. Изискуемостта на задължението следва да се преценява съгласно съдържащите се в него уговорки. Дори да се приеме, че давностният срок е започнал да тече през м.април 2013г., същият е прекъснат на 26.03.2018г. с посочване на изпълнителен способ и налагане на възбрана. Излага, че плащания по споразумението ищецът е извършил на 27.03.3013 и 18.10.2013г., с които давността е била прекъсната и е започнала да тече нова считано от м.11.2013г.