Решение № 78 от 12.03.2025, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 78 гр. Пловдив, 12.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вера Ив. Иванова

Членове:

Катя Ст. Пенчева

Тодор Илк. Хаджиев при участието на секретаря Мила Д. Тошева като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно търговско дело № 20245001000595 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение №67/08.08.2024г., постановено по т.д. №132/2023г. по описа на окръжен съд Х., е прието за установено, на основание чл.422 ал.1 от ГПК, че съществува вземането на „Ф.К.“ ООД, ЕИК********, гр. Х., против И. П.

А., ЕГН **********, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №733/29.06.2022г. по частно гражданско дело №1594/2022г. на Районен съд Х. въз основа на документ по чл. 417 ГПК - запис на заповед от 25.01.2019г. с падеж 13.11.2022г. относно 33 745.12лв. - главница, 1 302.94лв. лихва за забава за периода 14.02.2022г. до 26.06.2022г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението - 27.06.2022г., до окончателното изплащане на сумата.

Отхвърлен е предявеният от „Ф.К.“ ООД, ЕИК ******** против И. П.

А., ЕГН ********** иск по чл.422 ал.1 от ГПК, с който се иска признаване 1 съществуването на вземането на дружеството от ответника за горницата над 33 745.12лв. до пълния предявен размер от 51 600лв. - главница и за горницата над 1 302.94лв. до пълния предявен размер от 1 920.67лв. - лихва за забава за периода 14.02.2022г. до 26.06.2022г. по заповед за изпълнение на парично задължение №733/29.06.2022г. по частно гражданско дело №1594/2022г. на Районен съд[1]Х. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК - запис на заповед от 25.01.2019г. с падеж 13.02.2022г.

И. П. А., ЕГН ********** е осъден да заплати на „Ф.К.“ ООД, ЕИК******** сумата от 700.97лв. разноски в заповедното производство и 4 551.22лв. разноски в исковото производство.

„Ф.К.“ ООД, ЕИК ******** е осъдено да заплати на И. П. А., ЕГН ********** сумата от 1 863.80лв. разноски в исковото производство.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство – „Ф.К.“ ООД. Въззивната жалба, според отправеното към въззивния съд искане, е срещу тази част от решението, с която установителният иск е отхвърлен за сумата над 33 745.12лв. до 49 588,44лв. Въведено е оплакване, че решението в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, и необосновано, тъй като е постановено в несъответствие със събраните по делото доказателства.

Изложени са съображения, свеждащи се до несъгласие с приетото от първостепенния съд, че записът на заповед обезпечава само главницата по каузалното правоотношение. Коментирани са доказателствата по делото, включително и клаузи от договор за кредит, като доводите се свеждат до тълкуване на клаузата на чл.4 от договора за кредит. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което установителният иск да бъде уважен до размера на сумата от 49 588,44лв., ведно със съответната законна лихва. С въззивната жалба не са заявени доказателствени искания. Жалбоподателят претендира сторените по делото разноски.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата страна – И. П. А.. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, оспорва въззивната жалба. Претендират се сторените по делото разноски.

Въззивната жалба е допустима, като депозирана в законоустановения 2 срок от надлежна страна и с предписаното от закона съдържание.

Апелативният съд, след като съобрази оплакванията, изложени в жалбата и доводите на страните, с оглед разпоредбите на чл.269 и чл.271 от ГПК и след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено следното:

Обжалваното решение е постановено по предявен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.535 от ТЗ.

Ищецът в първоинстанционното производство, жалбоподател в настоящето – „Ф.К.“ ООД, е изложила фактически обстоятелства за успешно проведено заповедно производство по реда на гл.37 от ГПК, като издадената Заповед за изпълнение №733/29.06.2022г. по частно гражданско дело №1594/2022г. на Районен съд Х. въз основа на документ по чл. 417 ГПК запис на заповед от 25.01.2019г. с падеж 13.11.2022г., е била в срок възразена.

С цитираната Заповед ответникът е осъден да заплати на заявителя в заповедното производство, настоящ ищец и жалбоподател, сума в размер на 51 600лв. – главница и 1 920лв. законна лихва върху главницата за периода 14.02. – 26.06.2022г., произтичащи от издаден от ответника запис на заповед от 25.09.2019г. за сумата от 51 600лв., с падеж на 13.02.2022г. Позовава се на строго формалния и абстрактен характер на записа на заповед и се твърди, че въпреки настъпилият падеж, длъжникът не изплатил сумата. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че съществува вземането в размер: - 51 600лв. главница, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението по чл.

417 ГПК - 27.06.2022г. до окончателното изплащане на вземането, както и законната лихва в размер на 1 920.67лв. върху исковата сума, за периода от 14.02.2022г. до 26.06.2022г.

С депозирания при първоинстанционното разглеждане на делото писмен отговор ответникът е оспорил предявения иск. Въвел е възражение, че между страните по делото е налично договорно съглашение за парична сума /без да е конкретизирано то/, но то е обезпечено с поръчинелство на трети лица.

С допълнителната искова молба ищецът пояснява, че действително между страните е налице договорно правоотношение, произтичащо от договор за кредит от 09.08.2016г. и подписани два анекса към него, за които сочи, че са приложени в заповедното производство.

3

При така посочените твърдения и възражения на страните в първоинстанционното производство, въззивната инстанция намира за установено следното:

Искът по чл.422 от ГПК е средство за защита на кредитора на признатото му в заповедното производство вземане, чрез което да установи съществуването му. Заповедта за незабавно изпълнение в настоящия случай по ч.гр.д. №1594/2022г. на Районен съд Х., е издадена на изпълнителното основание по чл.417 т.10 от ГПК – запис на заповед.

По своята правна природа записът на заповед е абстрактна, формална, едностранна сделка с менителничен ефект. Законодателят поставя строги изисквания по отношение на формата на тези видове актове, тъй като същите имат интензивно участие в гражданския оборот и правната сигурност изисква да имат достатъчна определеност. Тези императивни изисквания са материализирани в разпоредбата на чл.535 от ТЗ, на които формални императивни изисквания отговаря процесният запис на заповед от 25.01.2019г.

Менителничният ефект, обективиран в същия, е следният: издателят И. П. А. неотменимо и безусловно се задължава, без протест и разноски, без никакви възражения, без такси и удръжки от какъвто и да е било характер срещу представянето на записа на заповед да заплати на поемателя „Ф.К.“ ООД или на негова заповед сумата 51 600лв. Посочен е падеж на паричното задължение - 13.02.2022г.

Въпреки абстрактния характер на записа на заповед като сделка, за която наличието на основание не е елемент от фактическия й състав, този абстрактен характер не изключва поемането на паричното задължение по ефекта да е с определена цел, произтичаща от други каузални правоотношения. Записът на заповед може да създава алтернативност на вземанията /задължение с право на избор по смисъла на чл.130 от ЗЗД/.

Записът на заповед може да се издаде с цел да новира каузално задължение, превръщайки го в абстрактно. Записът на заповед може да бъде издаден, за да обезпечи, гарантира едно възникнало или бъдещо задължение по каузална сделка.

Ето защо, когато изпълнителното основание е ценна книга на заповед, какъвто е записът на заповед, изясняването на обективната истина в производството по чл.422 от ГПК не се свежда само до проверка 4 действителността на формата на записа на заповед, тъй като в този случай биха се повторили само действията на съда, издал заповедта за изпълнение, което на практика обезсмисля провеждането на исковото производство.

Елемент от това производство е и изследване на правопораждащите вземането факти с оглед изразените от страните защитни тези, респективно съществуването или несъществуването на вземането. Както е прието в ТР №4 от 18.06.2014г. на ВКС по тълк. д. №4/2013г., ОСГТК, при въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респективно - несъществуването на вземането по запис на заповед.

Според съвпадащите тези на страните в настоящия случай, процесният запис на заповед обезпечава изпълнението по договорно правоотношение, произтичащо от договор за кредит от 09.08.2016г., сключен между ищеца „Ф.К.“ ООД – кредитор и ответника – И. П. А. – кредитополучател. Според очертания в чл.1 от договора предмет на договора, кредиторът се задължава да предаде в собственост на кредитополучателя сумата от 43 000лв., наричана по-нататък кредит, а кредитополучателят се задължава да върне кредита и дължимите лихви по реда и съгласно условията на договора. В чл.3 е уговорен срокът, до който следва да се върне паричната сума – 09.02.2017г., а в чл.5 е уговорено възнаграждението за ползване на паричната сума – 8% годишно. С клаузата на чл.4 ал.4 от договора е предвидено, че за гарантиране на отпуснатия кредит кредитополучателят издава и депозира при кредитора запис на заповед, платим без протест за 120% от размера на кредита, одобрен от кредитора и падеж: три дни след изтичане на срока на договора. С анекс №1/20.01.2017г. и анекс №2/25.01.2019г. страните променят чл.3 от договора за кредит, като е продължен срокът за връщане на паричната сума /„кредитът се предоставя за срок до…“/ съответно - до 09.11.2019г. и до 09.11.2022г.

Анекс №1/20.01.2017г. и анекс №2/25.01.2019г. съдържат идентични с клаузата на чл.4 ал.4 от договора клаузи, а именно „за гарантиране на отпуснатия кредит кредитополучателят издава и депозира при кредитора запис на заповед, платим без протест за 120% от размера на кредита и падеж: три дни след изтичане на /продължения/ срок“. /Според хронологичността на договора и двата анекса, съпоставимо с датата на издаване на процесния запис 5 на заповед, същият е издаден при подписване на анекс №2/25.01.2019г./.

За целите на изследване на правопораждащите вземането по записа на заповед факти /а имено развитието на правоотношенията, съответно – изпълнение на задълженията, произтичащи от договор за кредит от 09.08.2016г./, при първоинстанционното разглеждане на делото е допусната съдебносчетоводна експертиза и допълнителна такава.

Съгласно заключението на вещото лице и разясненията, дадени в съдебно заседание, сумата от 43 000лв. е получена от И. П. А. чрез банков превод по посочена банкова сметка в договора. Счетоводното отчитане на договора за кредит от 09.08.2016г. от страна на „Ф.К.“ ООД е организирано правилно, водено е редовно и е отразявана всяко операция по движение на суми. Идентична е ситуацията със счетоводното водене и на анекс №1 и анекс №2 към договора /като кредиторът спира да начислява лихвата по чл.5 от договора на 03.01.2018г./. Допълнителната съдебносчетоводна експертиза съдържа констатация, че за погасяване на процесния кредит от страна на И. П.

А. са постъпили общо суми от 9 654.88лв. /като всички вноски са постъпвали касово на място в дружествокто кредитор, за които се е съставял приходен касов ордер и сумите са осчетоводени по сметка 4596, с аналитичен номер 436 И. П. А., която отразява всяко движение по кредита/. При ищеца се водят счетоводно погасени по процесния кредит 9 654.88лв., от които 9 254.88лв. главница и 400лв. договорна лихва. Главницата от 43 000лв. е останала непогасена за сумата от 33 745.12лв., а счетоводно се водят непогасени дължими лихви от 4 315.76лв., съобразно спирането на начисляването им от кредоитора на 03.01.2018г. /Вещото лице е посочило и размер на договорната лихва за целия период на действие на договора - 16 243.32лв./ Решаващите мотиви на окръжния съд за уважаване установителния иск до размера на сумата от 33 745.12лв. и отхвърлянето му до размера на претендираната за установяване сума – 51 600лв., съответно, според предмета на въззивното производство - 49 588,44лв., се основават на извод, че обект на заповедното производство, обусловило и исковия процес, е само главницата, респективно - неизплатеният остатък от същата, с оглед клаузата на чл.4 ал.4 от договора. Даденото от окръжния съд тълкуване на процесната клауза, цитирана по – горе, е правилно и се възприема изцяло от въззивната инстанция. Не се възприема даденото от жалбоподателя тълкуване на тази 6 клауза, а именно, че волята на страните е записът на заповед да обезпечава, освен главницата, така и лихвите и разноските, произтичащи от договора от 09.08.2016г. Както е посочено във въззивната жалба, обективираната воля на страните в клаузата на чл.4 ал.4 от договора, следва да се тълкува систематично с останалите клаузи на договора. Вярно е, че за предоставената услуга – ползване на предоставени парични средства, е уговорено възнаграждение – въазнаградителна лихва – чл.5 от договора, като клаузата на чл.4 ал.1 от договора действително предвижда като задължение на кредитополучаттеля – връщане на главницата и дължимите лихви. Това обаче не променя извода, че записът на заповед, който е предмет на заповедното и исковото производство /а предмет на исковото производство не е изпълнението по договорното правоотношение/ обезпечава само изпълнението на задължението за връщане на главницата от предоставената парична сума. Този извод се налага именно при систематичното тълкуване на клаузите на договора и конкретно с очертания в чл.1 предмет на договора. В тази клауза изрично е посочено, че кредиторът се задължава да предаде в собственост на кредитополучателя сумата от 43 000лв., наричана по-нататък кредит, а кредитополучателят се задължава да върне кредита и дължимите лихви. Предвиденото в чл.4.ал.4 от договора лично обезпечение /запис на заповед/ е именно за „отпуснатия кредит“ – т.е. – за предоставената парична сума /43 000лв./. В договора за кредит, както и в анекс №1/20.01.2017г. и анекс №2/25.01.2019г. не се съдържа съвпадение на насрещните волеизявления на страните ценната книга да обезпечава всички задължения на кредитополучателя, съответно – вземания на кредитора, произтичащи от договора за кредит. /В този случай би следвало клаузите от договора да съдържат израза „за гарантиране вземанията“ на кредитора или „за гарантиране задължения на кредитополучателя за погасяване главница и дължими лихви“ – каквото разграничение е направено в чл.1 от договора, а именно „кредитополучателят се задължава да върне кредита и дължимите лихви“/.Аргумент в насока, че записът на заповед обезпечава само задължението на кредитополучателя по каузалната сделка, е не само употребеният в чл.4 ал.4 от договора израз „за гарантиране на отпуснатия кредит“, но и фактът, че аритметичното пресмятане на 120% от предоставения кредит /43 000лв./ е именно сумата – предмет на менителничното задължение – 51 600лв. От друга страна понятието „кредит“ в икономически смисъл, 7 означава осигуряване на финанси и парични средства, на „активи“, при което една страна дава реални или виртуални парични средства на друга страна, при което кредитираното лице възстановява този „заем“ в бъдещето. Според дадената дефиниция на съществителното „кредит“ във финансовия речник, това е „вид договор за заем, при който заемодателят се съгласява да предостави разполагаемостта върху определен актив най-често за конкретен период от време на кредитирания индивид или институция, а от своя страна, заемополучателят се съгласява да върне размера на кредита /главницата/, а и обикновено и размера на начислената върху нея лихва. Определението за понятието „кредит“ в Речника на българския език е „икономически отношения, които възникват при предоставяне на стойност от едни лица /банки или др./ за временно ползване със срок за връщане, обикновено – срещу лихва, като „кредит“ са самите средства, отпуснати по този начин.