Определение № 525 от 19.06.2026, Окръжен съд - Пазарджик

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 525 гр. Пазарджик, 19.06.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Венцислав Ст. Маратилов

Димитър П. Бозаджиев като разгледа докладваното от Венцислав Ст. Маратилов Въззивно частно гражданско дело № 20265200500199 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл.248 ал.3 във връзка с ал.1 от Гражданския процесуален кодекс.

Обжалва се определение на Велинградски районен съд ,рег.№62 от 22.01.2026г. постановено по гр.д.№20255210100960 по описа на същия съд за 2025, с което е оставено без уважение искането за изменение на решение №5 от 07.01.2026г. по гр.д.№960/2025г. по описа на РС-Велинград съгласно молба с вх.№151 от 12.01.2026г. от адв.В. П., АК-Смолян ,пълномощник на ищцата С. И. М..

В частната жалба подадена в срока по чл.275 ал.1 от ГПК от ищцата в производството пред първата инстанция С. М. чрез процесуалния си представител адв. В. П., с вх.№659 от 03.02.2026г. се излагат доводи за необоснованост и немотивираност на обжалваното определение. Твърди се, че съобразно разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за възнаграждение за адвокатска работа за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете. И че в случая са предявени три главни и три акцесорни иска, за два от които възнаграждението се определя по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата, а за останалите четири по чл. 7, ал. 2 , т. 1 от Наредбата. Смята, че намаляването на адвокатското възнаграждение е в пряко противоречие с принципа на предвидимост и правна сигурност, / цитира Решение по дело ”Й. Й. и други срещу България” - жалба „№ 23530/02 - §47-53 и Решение по дело ”Ч. - И. срещу България” - жалба 53071/08 - §38, 39, 40/ тъй като страната не може предварително да предвиди, че при надлежно сключен договор и реално 1 платено възнаграждение ще й бъде отказано присъждането му единствено поради липсата на законово неизискуема разбивка по искове и че такова определение в акта на съда, относно разноските би бил очевидно неправилен акт по смисъла на чл. 280, ал.2, предл. З от ГПК и би нарушавал принципите за добросъвестност, залегнали в императивната норма на чл.3 от ГПК.

Акцентира, че в случая са предявени шест обективно кумулативно съединени иска - три главни и три акцесорни, при категорична практиката на Върховния касационен съд (ВКС) при определяне на адвокатското възнаграждение при кумулативно съединени искове. Цитира определение № 388/16.08.2022 г. по ч. т. д. № 1840/2021 г. на ВКС, П т. о. с което се давало отговор на следния въпрос, а именно: , Как се определя материалният интерес за изчисляване на Дължимото адвокатско възнаграждение при обективно кумулативно съединените искове и как в тази хипотеза се осъществява преценката на съда при направено възражение за прекомерност? “, който гласял, че „При обективно кумулативно съединените искове под материален интерес по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредба №1 от 09.07.2004г. законодателят е имал предвид цената на всеки един от тях, а не техния сбор. И че адвокатското възнаграждение се определя относно това дали отговаря на предвидения в Наредба №1/09.07.2004 г. съобразно материалния интерес, като под материален интерес се взема предвид цената на всеки обективно съединен иск поотделно и се определя за всеки от така съединените искове поотделно минимално възнаграждение. след което вече определените минимални възнаграждения се събират при определяне на отговорността за разноски.

Акцентира, че е формирана трайна практика по приложение на правилото на чл. 2, ал. 5 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения / Определение №404/26.10.2020 г. по ч. гр. д. № 2883/2020 г. на ВКС, IV г. 0., както и Определение №146/04.04.2022 г. по ч. т. д. 358/2022г. на ВКС, II т. 0./, съгласно която заплатеното от страната възнаграждение за адвокат се определя дали е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, като съдът при направено възражение от насрещната страна в срок може да присъди по-нисък размер на разноските в тази част, но не по-малко от минимално определения размер съгласно чл. 36 от ЗА. Че от значение е търсеният материален интерес, който при обективно кумулативно съединение на искове се определя върху цената на всеки от исковете поотделно, а не в сбор, представляващ паричната оценка на предмета на делото. Твърди се ,че съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредбата за адвокатските възнаграждения за осъществяване на процесуално представителство по граждански и търговски дела се определят съгласно цената на всеки иск според вида и броя на предявените искове, като определянето на адвокатското възнаграждение става съобразно материалния интерес, и като се вземе предвид видът на съединяване на исковете, от което следва, че под материален интерес по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. законодателят е имал предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техния сбор. Смята, че дори ако се подхожда изцяло формално и единствено въз основа на минималните размери по Наредбата при съобразяване на вида и броя на предявените искове — три главни и три акцесорни, и при определяне на дължимите възнаграждения поотделно за всеки един иск, както изрично повелява чл. 2, ал. 5 от Наредбата, сборът от минималните адвокатски възнаграждения обективно надхвърля 2 значително сумата от 2000 лв. Заключава, че реално заплатено възнаграждение от 2000 лв. не само не е прекомерно, но и се явява под размера, който би се дължал при стриктно прилагане на Наредбата, поради което неговото намаляване до 1000лв. е правно необосновано и в явно противоречие със законовата логика за съразмерност между материалния интерес, броя на исковете и обема на извършената адвокатска дейност.

Акцентира, че адвокатският труд не се изчерпва с явявания по делото, а включва проучване, консултации, писмени становища, изготвяне на доказателствени искания, правен анализ, както и поддържане на връзка с клиента и често изисква дългосрочна предварителна подготовка, която няма как да се отрази видимо в броя страници на исковата молба или броя на заседанията, и смята, че да се приравнява правният труд до брой действия в делото е непрофесионален подход. Счита, че в случая съдът не може да обоснове преценката си само на фактическата и правна сложност на делото и смята, че преценката следва да се концентрира върху това дали ищецът съществено е надценил труда на своя адвокат, тоест дали е положил дължимата грижа. В тази връзка се твърди, че с оглед даденото тълкуване от СЕС в решение от 25.01.2024г. по дело С438/22 г. , съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредбата за възнагражденията за адвокатска работа и при определяне на отговорността за разноски следва да се съобрази с фактическата и правна сложност на делото, с обема на извършената работа, с материалния интерес по делото, с обема на доказателствения материал и приложимите национални и международни правни норми, със значимостта на извършените процесуални действия за защита интересите на страната, с икономическите условия и стандартът на живот в страната /определение № 2995/13.06.2024г, по ч.г.д.

№991/2024 г. на ВКС, IV г.о./ Смята, че позоваването от страна на РСВелинград на решението на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-4З8/22 е извършено единствено бланкетно, без какъвто и да е анализ на неговите мотиви, обхват и относимост към конкретния спор. И че съдът не е обсъдил фактическите и правни предпоставки, при които СЕС приема, че националният съд не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1/09.07.2004г., нито е съпоставил тези изводи с особеностите на конкретното производство, характера на извършената процесуална защита и конкретно договореното и заплатено адвокатско възнаграждение. Заключава, че при липса на такъв анализ позоваването на практиката на СЕС не може да служи като валидно основание за редуциране на възнаграждението, още повече когато съдът не е изложил съображения защо и в каква степен тази практика следва да намери приложение в конкретния случай. Акцентира се, че следва да се отчете, че формираната практика на Върховния касационен съд по реда на чл. 290 ГПК представлява задължителна съдебна практика за националните съдилища и не губи своята правна стойност, валидност и приложимост единствено поради постановяването на решението на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22. И че последното не дерогира автоматично вътрешното процесуално право, нито отменя задължителния характер на постановените от ВКС тълкувания относно критериите за присъждане и редуциране на адвокатски възнаграждения, а изисква тяхното прилагане след конкретна и мотивирана преценка във всеки отделен случай. В този смисъл жалбоподателят смята, че механичното позоваване на 3 практиката на СЕС не може да обоснове отклонение от утвърдената практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, нито да оправдае редуциране на възнаграждението без ясно изложени и индивидуализирани мотиви. Счита още, че не е налице противоречие между правото на Европейския съюз, в частност решението на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело С-4З8/22, и формираната задължителна практика на Върховния касационен съд по реда на чл. 290 от ГПК относно критериите за присъждане и евентуално редуциране на адвокатски възнаграждения и доколкото Решението на СЕС не въвежда автоматично правило за намаляване на възнагражденията, нито дерогира националната задължителна съдебна практика, а изисква от националния съд да извърши конкретна, мотивирана и индивидуализирана преценка, съобразена с принципа на лоялно сътрудничество по чл. 4, §3 от ДЕС. Заключава, че отклонение от практиката на ВКС по чл. 290 ГПК е допустимо единствено при наличие на изрично установено и мотивирано противоречие с правото на ЕС, каквото в настоящия случай не било налице. Посочва ,че съгласно утвърдената практика на Европейския съд по правата на човека „притежания“ по смисъла на чл. 1 от Протокол -№ 1 към ЕКПЧ са не само съществуващи активи, но и права, във връзка с които за правния субект е възникнало легитимно очакване да се позовава на тях (Pressos Compania Naviera S.A. and Оthers v. Belgiunt, § 31; J.А. Руе (Oxford) Ltd and J.A. Руе (Oxford) Land Ltd v. the United kingdom, §61; Von Maltzan and Others v.

Germany, §74; Корескy; v. Slovakia, § 35). И заключава, че реално сторените и надлежно доказани съдебно-деловодни разноски представляват

„притежание", а за страната, в чиято полза се претендират, възниква напълно оправдано и легитимно очакване същите да й бъдат възстановени в пълен размер, доколкото са действително направени и присъждането им е поискано своевременно и по надлежния ред, както и че произволното или немотивирано редуциране на тези разноски накърнява това легитимно очакване и противоречи на принципите, изведени в практиката на ЕСПЧ.

Жалбоподателят посочва още, че съгласно съдебната практика на Съда по правата на човека в Страсбург жалбоподателят има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че същите са действителни и необходимо направени.- решение от 25 март 2010 г. по дело III. срещу България по Жалба № 17322/04, дело „А.П. срещу Б „ по жалба №30336/10 и други. Отнесено към конкретния случай жалбоподателя счита, че претендираните съдебно-деловодни разноски в размер на 2000 лева са надлежно доказани като реално извършени, необходими и съразмерни на фактическата и правната сложност на спора, поради което заключава, че искането за присъждането им е изцяло основателно и съответства както на националната, така и на европейската съдебна практика. Допълва, че при преценката относно основателността на исканото изменение на постановеното решение в частта за разноските чрез намаляване поради прекомерност на присъденото в полза на ищеца адвокатско възнаграждение, следва да се вземат предвид и конкретни критерии като високата образователна квалификация на лице, придобило юридическа правоспособност и вписано в съответния регистър на адвокатска колегия, поетата отговорност от адвоката със сключване на договора за предоставяне на правна защита и съдействие, като се отчете и фактическата и правна сложност на делото, вида, естеството и обема на свършената работа /определение №1072/25.04.2024 г. по 4 ч.т.д. № 1928/2023 г. на ВКС, II т.о./. Признава се изрично от жалбоподателя , че делото не се отличава с висока степен на фактическа и правна сложност, но че въпреки наличието богата съдебна практика във връзка с тълкуването и прилагането на Анекс № Д01-192/10.08.2023 г. към КТ от 06.12.2022г., съдебната практика е противоречива. И че от името на ищеца е изготвена и депозирал подробна искова молба, което говорело за задълбочена подготовка и проучване на цитираната практика, включително такава на Европейския съд по правата на човека, ангажирал е писмени доказателства, поискал е назначаването на съдебно-счетоводна експертиза и е формулирал задачи към експертизата. Смята, че обстоятелството, че процесуалният представител на ищеца не се е явявал лично в проведените съдебни заседания, не може да се тълкува във вреда на страната и не представлява законово основание за намаляване на договореното и заплатено адвокатско възнаграждение, доколкото ГПК не въвежда задължение за задължително лично участие на адвоката в открито съдебно заседание, когато защитата се осъществява чрез надлежно депозирани писмени становища по всички релевантни въпроси по делото. И че това обективно установява, че процесуалната защита е била осъществена пълноценно, своевременно и с висока степен на процесуална активност, поради което липсата на лично явяване в съдебните заседания е правно ирелевантна при преценката за действително положения труд и не може да обоснове извод за „минимален” обем на адвокатската работа. Смята, че признанието пък на иска, което е направено на ответника е абсолютно недопустимо да бъде съотнесено към делото. Допълва, че намаляването на договореното и действително заплатено адвокатско възнаграждение е не само правно необосновано, но и несправедливо, в противоречие с основните принципи на правовата държава, правната сигурност и защитата на оправданите правни очаквания. Поддържа, че възнаграждението в размер на 2000лв. е реално платено, което се установявало по безспорен начин от представения договор за правна защита и съдействие, и не представлява фиктивна или симулативна сделка. И че страната е направила реален имуществен разход, който е пряка и необходима последица от воденето на делото, поради което смята, че лишаването й от възможността този разход да бъде възстановен в пълния му размер представлява неоправдано накърняване на имуществените й права. Допълва че подобно намаляване подкопава доверието в съдебната система, тъй като създава усещане за произвол и непредвидимост, несъвместими с принципите на справедлив процес и правова държава, прокламирани в чл. 4 КРБ. Както и че намаляването на присъдените съдебно-деловодни разноски при наличие на установена и последователна практика на Върховния касационен съд по приложението на относимите правни норми би противоречало на принципа на правната сигурност и на изискването за предвидимост на съдебните актове.