Определение № 2344 от 23.07.2025, Върховен касационен съд
- Съд
- Върховен касационен съд
- Дело
- Касационно частно търговско дело 306/2025
- Вид
- Определение № 2344
- Подписан
- 23.07.2025
- В сила
- 23.07.2025
- Състав
- Камелия Ефремова, Иво Димитров, Людмила Цолова
Цитирани разпоредби
- чл. 229, ал. 1, т. 4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 274, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 275, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 281, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 284, ал. 1, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 35, ал. 1 · Закон за железопътния транспорт
- чл. 26, ал. 1, предл. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 45 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 49 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 21, т. 3 · Закон за защита на конкуренцията
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2344 гр. София, 23.07.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: К. Ефремова
Членове:
Людмила Цолова
Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Частно касационно търговско дело № 20258003900306 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „Българска железопътна компания“ ЕАД, гр. София /наричана по-долу за краткост „БЖК“ ЕАД/, срещу определение № 3238 от 16.12.2024 г. по ч.гр.д. № 3281/2024 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 7-ми въззивен граждански състав. С атакуваното определение е оставена без уважение частна жалба от „БЖК“ ЕАД срещу определение от 14.10.2024 г. по т.д. № 2276/2020 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-15 състав, в частта му, с която е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на постановеното по делото първоинстанционно решение в частта му за разноските. акт
Оплакванията на жалбоподателя са за неправилност на обжалвания съдебен поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно прилагане на материалния закон и необоснованост.
Излага се, че въззивният съд не е разбрал правилно искането на „БЖК“ ЕАД за спиране на производството с оглед на факта, че е било направено искане за спиране по чл.
229, ал. 1, т. 4 ГПК на частното производство, а не на първоинстанционното дело на Софийски градски съд - до произнасянето на съда по адм.д. № 10173/2024 г. на Върховния административен съд, Четвърто отделение. В тази връзка като довод се излага, че ако с решението на Върховния административен съд бъде уважена жалбата на „БЖК“ ЕАД, ще бъде доказано, че „БЖК“ ЕАД не е дължало плащане по нищожни клаузи от договор и че е искало да плаща разсрочено, а Държавно предприятие „Национална компания Железопътна инфраструктура“ /ДП „НКЖИ“/ му е отказало в нарушение на правилата за конкуренцията и съответно - че „БЖК“ ЕАД не е дало повод за започването на производството по т.д. № 2276/2020 г. на Софийски градски съд, с оглед на което ДП „НКЖИ“ би следвало да носи 1 отговорност за разноските по делото в пълен размер. С оглед на гореизложеното се твърди, че е налице хипотезата по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК с оглед наличието на друго производство пред съд, от което зависи правилното решаване на настоящото дело.
На следващо място се твърди, че е налице хипотезата на чл. 78, ал. 3 ГПК, а не на чл. 78, ал. 1 ГПК, с оглед на което „БЖК“ ЕАД като ответник има право да му бъдат присъдени разноските в пълен размер, защото всички искове са отхвърлени изцяло.
Поддържа се, че в настоящия случай не е налице и хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК, защото няма признание на иска - „БЖК“ ЕАД никога не е признавало, че дължи сумите, които са предмет на исковите претенции по настоящото дело. Допълва се, че извършването на плащания досега от „БЖК“ ЕАД по двата договора в никакъв случай не означава признаване на съответните клаузи от договорите и на основанието за плащане, с оглед на факта, че се твърди нищожността на договорите в съответните части поради противоречие на чл. 21, т. 3 от ЗЗК, а това плащане по-скоро представлява единственият начин „БЖК“ ЕАД да продължава да осъществява търговската си дейност, за която е регистриран в Република България. Според изложеното според жалбоподателя нищожните клаузи в договорите не пораждат правен ефект, поради което заплатените по тях суми подлежат на връщане. Поддържа се, че договорите са нищожни в частта, в която за „БЖК“ ЕАД се определят по-високи такси или такси, каквито не се плащат от другите предприятия, ползващи железопътната инфраструктура - например от „БДЖ ТП“ ЕООД, за които твърдения са налице безспорни доказателства. В тази връзка се твърди, че въззивният съд не е взел предвид, че ако горецитираното дело на Върховния административен съд приключи с решение, което установява нарушение на ЗЗК, то това ще представлява доказателство, че договорите, сключени с „БЖК“ ЕАД имат нищожни клаузи на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД - поради противоречие със закона, каквито са твърденията на жалбоподателя в исковото производство.
На следващо място се изтъква, че и двете предходни съдебни инстанции не са взели предвид, че почти половината от сумите, за които са предявени исковете, са били платени преди предявяването на исковата молба и за тези части от предявените искове „БЖК“ ЕАД не може да носи отговорност за разноските по делото - факт, който е категорично основание за изменение на решението на Софийски градски съд в частта за разноските.
Твърди се, че „БЖК“ ЕАД не е дало и никакъв повод за предявяването на иска по чл. 45 ЗЗД, като по този иск по делото не са и били представени никакви доказателства, подкрепящи твърденията на ищеца.
Като последица от това се изтъква, че неоснователни са и исковете за лихвите, доколкото не се дължат сумите по главните искове. С оглед на това жалбоподателят достига до извода, че не само не дължи никакви разноски в настоящото производство, но и ищецът следва да бъде осъден да заплати всички разноски, направени от него в качеството на ответник. Жалбоподателят твърди, че апелативният съд изобщо не е обсъдил нито едно от посочените от него твърдения и аргументи, поради което счита обжалваното определение за 2 немотивирано и подлежащо на отмяна.
В допълнение на гореизложените аргументи, „БЖК“ ЕАД се позовава на нарушени права по КЗПЧОС и протоколите към нея, като нарушение на правото на справедлив съдебен процес, на правото на достъп до съд, на правото на справедливо правораздаване, на изискването за пълен съдебен контрол и т.н., поради необсъждане от страна на въззивния съд на всички изложени твърдения и оплаквания в частната жалба, с която е бил сезиран.
Иска се спирането на производството до приключването с окончателен съдебен акт на пр. № КЗК/109/2021 г. на КЗК и на адм.д. № 10173/2024 г. по описа на ВАС, Четвърто отделение, което е образувано по касационна жалба на „БЖК“ ЕАД срещу решение на АССО, постановено по жалба на същото лице /настоящият жалбоподател/, след което – възобновяване на производството, отмяната на обжалваното въззивно определение и постановяването на друго такова, с което да се измени решението на Софийски градски съд в частта за разноските, като се постанови, че „БЖК“ ЕАД не дължи на ДП „НКЖИ“никакви разноски в настоящото производство. Претендира се и осъждането на противната страна – ищеца в производството ДП „НКЖИ“, да заплати на жалбоподателя направените от него разноски по делото в пълен размер.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 от ГПК на въпроси по чл. 280, ал. 1 от с.з. жалбоподателят формулира десет въпроса, които според него са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата воля на съда.
Процесуалноправни:
1/ „Допустимо ли е въззивно определение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК?“
2/ „Задължен ли е съдът, включително и въззивният, да постановява решението си въз основа на доказателствата по делото и на закона?“ 3/ „Задължен ли е съдът, включително и въззивният, да мотивира своите решения?“
4/ „Необсъждането на доказателствата по делото и на твърденията на страните от съда, представлява ли нарушение на задължението му за мотивиране на съдебните актове?“
По отношение на поставените въпроси № 1 - № 4 жалбоподателят визира хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК. Твърди се противоречие със следната задължителна практика на ВС и ВКС: т. 7 и 8 от Постановление № 1 от 13.07.1953 г. на Пленума на ВС; т. 1 и 2 от Постановление № 7 от 27.12.1965 г. на Пленума на ВС; т. 1 от Постановление № 2 от 30.11.1967 г. на Пленума на ВС; т. 1 и 2 от Постановление № 1 от 10.11.1985 г. на Пленума на ВС; т. 19 от Тълкувателно решение № 1 3 от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС; т. 3 и 4 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г., ОСГК на ВКС; т. 2 и 5 от Тълкувателно Решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС; т. 10 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д.
№ 1/2001 г., ОСГК на ВКС; разрешението, посочено в ТР № 2 от 29.02.2012 г. по тълк.д. № 2/2011 г., ОСГТК на ВКС; решение № 50061 от 11.05.2023 г. на ВКС по гр.д. № 1543/2022 г., III г.о.; решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г., ТК, II ТО на ВКС; решение № 65 от 30.07.2019 г. по т.д. № 183/2018 г. на ВКС, ТК, II ТО; решение № 137 от 19.07.2019 г. по гр.д. № 3037/2018 г. на ВКС, ГК, III ГО; решение № 22 от 02.07.2019 г. по т.д. № 587/2018 г. на ВКС, ТК, I ТО; решение № 77 от 25.06.2019 г. по гр.д. № 2332/2018 г. на ВКС, ГК, II ГО; решение № 65 от 12.03.2018 г. по гр.д. № 2589/2017 г. на ВКС, ГК, IV ГО; решение № 35 от 23.05.2019 г. по гр.д. № 1499/2018 г. на ВКС, ГК, IV ГО; решение № 288 от 15.01.2018 г. по гр.д .№ 59/2017 г. на ВКС, ГК, IV ГО; решение № 93 от 27.10.2016 г. по т.д. № 1882/2015 г., ТК, I ТО на ВКС; решение № 289 от 01.10.2013 г. по гр.д. № 1331/2012 г., ГК, IV ГО на ВКС; решение № 202 от 21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г. на ВКС, ТК, I ТО; решение № 77 от 6.08.2019 г. по гр.д. № 2151/2018 г. на ВКС, ГК, I ГО; решение № 209 от 9.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 480/2023 г., I т.о., ТК.
Излагат се аргументи в защита на тезата, че обжалваното въззивно определение е немотивирано, тъй като съдът не се е произнесъл по оплакванията на жалбоподателя в частната жалба, което обуславя и приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл.
2 и 3 ГПК.
Като материалноправни жалбоподателят поставя следните въпроси:
5/ „Нищожни ли са клаузи от договори, подписани между управителя на железопътната инфраструктура и някои превозвачи на товарни железопътни превози, ако други превозвачи на товарни железопътни превози работят по други договори с поблагоприятни условия и поради това са в нарушение на чл. 21, т. 3 от ЗЗК и на чл. 102, б.
„в“ от ДФЕС?“
6/ „Има ли право да й бъдат присъдени разноските по делото страна, която е предявила иск в нарушение на императивни правни норми (чл. 21, т. 3 от ЗЗК и на чл. 102, б. „в“ от ДФЕС)?“
7/ „Дал ли е повод за завеждането на делото ответникът, искът срещу когото е предявен в нарушение на императивна правна норма, ако същият този ответник е платил, но не е признал предявените искове и в преводните нареждания е посочил, че плащането се извършва без признаване на исковете и след това е постановено решение, с което исковете са отхвърлени?“
С оглед на въпроси № 5-№ 7 се сочи като основание за допускане на касационното обжалване чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК- от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.
8/ „Длъжен ли е съдът да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за 4 решаване на правния спор?“ Като основания за допускане на касационното обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК, с оглед противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2020 г., ОСГТК.
По този въпрос се твърди и противоречие със следната практика на СЕС:
Решение на общия съд (шести разширен състав) от 1 юли 2010 г. по дело Т-321/05 AstraZeneka АВ и AstraZeneka pic срещу Европейската комисия; т. 27 от решение от 27.04.2018 г. по дело С-525/16, EU: С: 2018: 270; решение от 15 март 2007 г., British Airways/Комисия, С-95/04 Р, EU: С: 2007: 166, т. 145; Решение на Съда на ЕО от 29 март 1979 година по дело 85/76 (Хофман-ла Рош и Ко. срещу Комисията на европейските общности), което според жалбоподателя попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
9/ „Ответник, който не е дал повод за завеждането на исковете, дължи ли разноски на ищеца, ако исковете са отхвърлени в пълен размер и той не е извършил признание на исковете? В този случай ответникът има ли право на него да му бъдат присъдени всички направени разноски за защитата по делото? По този въпрос се твърди като основание за допускане на касационното обжалване чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК, с оглед противоречие с решение № 201 от 3.12.2024 г. на ВКС по т.д.
Разпечатката съдържа 40 от 81 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/9d85c26f-9014-40f0-86ba-4f4595fe2351