Решение № 2592 от 26.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2592 гр. София, 19.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Силвана Гълъбова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20231100501876 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „М К.С.“ ЕООД срещу решение от 11.11.2022 г. по гр.д. №11461/2020 г. на Софийски районен съд, 57 състав, с което са уважени предявените от Ф. Т. К. срещу жалбоподателя искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 КТ – за признаване на уволнението, извършено със заповед №37/30.12.2019 г. и заповед №44/27.12.2019 г., за незаконно и неговата отмяна, с правно основание чл.344 ал.1 т.3 вр. чл.225 ал.2 КТ – за заплащане на обезщетение за времето, през което е работел на понископлатена работа за периода 30.12.2019 г. - 03.02.2020 г. в размер на 3373,22 лв., ведно със законната лихва от 28.02.2020 г. до окончателното изплащане, като жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца и разноски по делото, както и да заплати по сметка на СРС държавна такса и разноски.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно и необосновано е приел, че липсват извършени от ищеца дисциплинарни нарушения. Поддържа, че работодателят е съобразил критериите по чл.189 ал.1 КТ, както и че съдът не се е произнесъл по направеното възражение за прихващане на платеното на ищеца обезщетение по чл.224 ал.1 КТ, поради което неправилно е уважил предявения иск с правно основание чл.344 ал.1 т.3 КТ. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна Ф. Т. К. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която искът с правно основание чл.344 ал.1 т.3 вр. чл.225 ал.2 КТ е отхвърлен за разликата над посочения по-горе размер, поради което решението е влязло в законна сила в тази част.

1

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо, но неправилно по следните съображения:

По делото не е спорно и се установява от представените трудов договор №22/31.10.2017 г. и допълнително споразумение №33/01.01.2019 г., че страните са били в безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „Търговски и маркетинг директор“ в ответното дружество. Трудовото правоотношение между страните е прекратено със заповед №44/27.12.2019 г. и заповед №37/30.12.2019 г. на основание чл.330 ал.2 т.6 КТ – поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“.

Заповедите са връчени на ищеца на 30.12.2019 г., поради което и на основание чл.195 ал.3 КТ следва да се приеме, че трудовото правоотношение на ищеца с ответника е прекратено, считано от 30.12.2019 г.

Дисциплинарното наказание „уволнение” се налага, когато служителят е извършил виновно неизпълнение на трудовите задължения и с оглед тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено и поведението на служителя наложеното наказание се явява съответно. Същевременно законът предпоставя изисквания към процедурата по налагане на дисциплинарни наказания, касаещи изслушването на служителя, мотивиране на заповедта, спазване на преклузивни срокове. Тежестта на доказване относно спазването на тези изисквания е за работодателя – ответник в процеса.

Настоящият съдебен състав намира, че процесната уволнителната заповед отговаря на изискванията на чл.195 ал.1 КТ /съдържа всички задължителни реквизити/, чл.194 КТ /спазени са преклузивните срокове за налагане на наказанието/, чл.193 ал.1 КТ /работодателят е поискал писмените обяснения на ищеца/, за което и по делото няма спор, а спорът е съсредоточен върху обстоятелствата дали ищецът е извършил вменените му нарушения на трудовата дисциплина, както и дали при налагането на дисциплинарното наказание са спазени критериите по чл.189 ал.1 КТ.

На ищеца е вменено извършването на следните нарушения на трудовата дисциплина по чл.187 т.1, т.7, т.8 и т.10 КТ, а именно: т.1.1 за периода 01.01.2019 г. – 03.12.2019 г. не е сканирал личната си карта за достъп чрез наличните за целта електронни устройства в началото и края на работния ден, с което е нарушил отчетността на дружеството за изпълнение на работното време и е нарушавал системно т.1 от заповед №17/17.10.2018 г. на управителя на дружеството; т.1.2 системно е закъснявал за работа: на 12.11.2019 г. в 09:34 часа, на 13.11.2019 г. – в 10:30 ч., на 14.11.2019 г. – в 09:20 ч., на 15.11.2019 г. – в 09:28 ч., на 18.11.2019 г. – в 09:36 ч., на 19.11.2019 г. – в 09:22 ч., на 20.11.2019 г. – в 09:26 ч., на 21.11.2019 г. – в 10:08 ч.; т.1.3 с негово съгласие и/или утвърждаване на клиенти са предлагани автомобили за продажба под тяхната себестойност: одобрение за сделка с автомобил с 658,58 лв. загуба за дружеството, офериране за сделка с автомобил с 1533,69 лв. загуба за дружеството, одобрение за сделка с автомобил с 3726,31 лв. загуба за дружеството; т.1.4 през мес.11.2019 г. не е попълвал пътните книжки на служебните автомобили, които е 2 ползвал; т.1.5 на 22.11.2019 г. не се е явил на работна среща, проведена с „БМВ България“ ЕООД, за което е бил предварително уведомен.

По нарушението по т.1.1 от заповедта:

Описаното в заповедта за уволнение действие може да бъде квалифицирано като такова по чл.187 т.10 КТ - неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в закони и други нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, в колективния трудов договор или определени при възникването на трудовото правоотношение.

Неизпълнението на други трудови задължения по чл.187 т.10 КТ включва виновно неизпълнение на трудовите задължения, предвидени в закони и други нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, в колективния трудов договор или определени при възникването на трудовото правоотношение. В заповедта за налагане на дисциплинарното наказание е достатъчно нарушението на трудовата дисциплина да бъде посочено по разбираем за работника начин, включително и чрез позоваването на известни на работника обстоятелства и документи, и без да е необходимо удостоверяване на връчването на документите /решение №128/28.05.2013 г. на ВКС по гр.д. №726/2012 г., IV ГО/.

По делото не е спорно и е установено, че с представената заповед №17/17.10.2018 г. управителят на ответното дружество е въвел, считано от 18.10.2028 г. задължение всички служители, работещи в процесния обект, да се чекират лично с персоналната си карта за достъп за начало и край на работния ден, с която заповед ищецът е запознат лично.

Настоящият съдебен състав намира обаче, противно на приетото от първоинстанционния съд, че по делото е установено при условията на пълно и главно доказване извършването на вмененото му нарушение на трудовата дисциплина от страна на ищеца, доколкото и в дадените пред работодателя обяснения, вх. №19/16.12.2019 г., както и в обстоятелствената част на исковата молба, ищецът е признал, че не е сканирал картата си за достъп, тъй като това е практика за по-голяма част от служителите. Налице е виновно неизпълнение на трудовите задължения на ищеца, въведени от работодателя с процесната заповед №17/17.10.2018 г.

По нарушението по т.1.2 от заповедта:

Описаното в заповедта за уволнение действие може да бъде квалифицирано като такова по чл.187 т.1 КТ - закъснение, преждевременно напускане на работа, неявяване на работа или неуплътняване на работното време.

По делото не е спорно, видно от дадените пред работодателя обяснения от ищеца по повод процесното дисциплинарно производство, както и от обстоятелствената част на исковата молба, че ищецът се е явил на работа на посочените в заповедта за уволнение дати в посочените в същата часове. Спорът е съсредоточен върху обстоятелството дали е налице нарушение на трудовата дисциплина, с оглед въведено от работодателя сумирано изчисляване на работното време.

Съгласно разпоредбата на чл.142 ал.2 ГПК, работодателят може да установи сумирано изчисляване на работното време – седмично, месечно или за друг календарен период, който не може да бъде повече от 6 мес. Максималната продължителност на работната смяна при сумирано изчисляване на работното време може да бъде до 12 часа, като продължителността на работната седмица не може да надвишава 56 часа, а за работниците и служителите с намалено работно време - до 1 час над намаленото им работно време /чл.142 ал.4 КТ/. При сумирано определеното работно време също следва да се осигуряват задължителните междинни и седмични почивки. Работникът има право на непрекъсната междудневна почивка, която не може да бъде по-малко от 12 часа / чл. 152 КТ/.

При сумирано изчисляване на работното време непрекъснатата седмична почивка е не помалко от 36 часа /чл.153 ал.2 КТ/. Сумираното изчисляване на работното време обаче не дерогира задължението на работника или служителя за явяване на работа в определения от 3 работодателя час.

В конкретния случай от представената по делото заповед №8/30.04.2018 г. се установява, че работодателят е въвел сумирано изчисляване на работното време /месечно/, като е определено отчетният период да бъде 1 мес., а продължителността на работното време е установена, както следва: 9 часа през деня, от 09:00 ч. до 18:00 ч. с включен 1 час обедна почивка.

Настоящият съдебен състав намира, както е приел и първоинстанционният съд, че по делото е установено при условията на пълно и главно доказване извършването на вмененото му нарушение на трудовата дисциплина от страна на ищеца, както вече бе посочено по-горе, въвеждането на сумирано изчисляване на работното време, не освобождава работника или служителя да се явява на работа в определения от работодателя начален час. Налице е виновно неизпълнение на трудовите задължения на ищеца - закъснение по смисъла на чл.187 ал.1 т.1 пр.1 КТ.

Ирелевантно за извършеното нарушение на трудовата дисциплина е соченото от ищеца надвишаване на установеното месечно работно време. Наличието на такова поражда за работника или служителя право на възнаграждение по чл.150 КТ, но не го освобождава от задължението му да спазва установеното от работодателя работно време.

Не следва да бъде обсъждано посоченото в мотивите по т.1.2 от заповедта нарушение, респ. доводите на въззивника в тази част на въззивната жалба, изразяващо се в непредаване на график-справка за отработените от него и от подчинените му служители часове, тъй като намира, че същото не е част от описаните в процесната заповед нарушения, за които на ищеца е наложено процесното дисциплинарно наказание.

По нарушението по т.1.3 от заповедта:

Описаното в заповедта за уволнение действие може да бъде квалифицирано като такова по чл.187 т.8 пр.1 и чл.190 ал.1 т.4 КТ - злоупотреба с доверието на работодателя.

Съгласно чл.126 т.9 КТ, работникът или служителят е длъжен да бъде лоялен към работодателя си, като не злоупотребява с неговото доверие и пази доброто име на предприятието. Неизпълнението на задължението за лоялност към работодателя също съставлява дисциплинарно нарушение по чл.190 т.4 КТ - злоупотреба с доверието, оказано при възлагане изпълнението на работата за длъжността. Нарушението може да се прояви в различни форми, чиято обща характеристика е злепоставяне на отношенията на доверие между работник и работодател. Несъмнено, злоупотреба с доверието на работодателя е налице, когато работникът, възползвайки се от служебното си положение е извършил преднамерени действия с цел извличане на имотна облага. Злоупотреба с доверието на работодателя обаче е налице и в случаите, когато без да е извлечена имотна облага, работникът, възползвайки се от служебното си положение е извършил действия, компрометиращи оказаното му доверие; когато с действията си е злепоставил работодателя пред трети лица, независимо дали действията са извършени умишлено. В този смисъл решение №86/25.05.2011 г. по гр.д. №1734/2009 г., ІV ГО на ВКС.