Определение № 2866 от 16.11.2023, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2866 гр. Бургас, 15.11.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Таня Д. Евтимова

Радостина П. Иванова като разгледа докладваното от Радостина П. Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20232100501435 по описа за 2023 година Производството е по реда на чл. 274 и сл. вр. с чл. 419, ал. 1 от ГПК.

Образувано е по частната жалба на П. Е. П., ЕГН:**********, с постоянен адрес: ****, действащ чрез упълномощения си процесуален представител адв. Крум Георгиев- АК-Пловдив против разпореждане № 2420 от 15.09.2022г. по ч.гр.д. 962/2022г. по описа на Районен съд-Несебър, В ЧАСТТА МУ, с която е постановено допускане на незабавно изпълнение и издаване на изпълнителен лист в полза на кредитора „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД на заповед № 382 от 15.09.2022 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, издадена по същото по ч.гр.д.№ 962/2022г г. по описа на Районен съдНесебър за сумата от 21897.87 лв.- наказателна лихва, начислена за периода от 06.01.2010г. до 19.07.2015г. , дължима на основание т. 7 от сключения помежду им договор за издаване на кредитна карта № 60РКО – А – 0114 / 13.04.2005г., изменен и допълнен с Анекс от 28.03.2007 г. по предоставения му овърдрафт и общи условия на банката за издаване и използване на револвиращи международни кредитни карти с чип MASTERCARD и VISA.

В частната жалба са изложени съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт на първоинстанционния съд. Жалбоподателят заявява, че признава, че е сключил процесния договор за кредит. Сочи, че в цитираната от заявителя договорна клауза т. 7 обаче липсва уговорка заплащане на неустойка, поради което счита, че от външна страна представените от банката документи не удостоверяват възникнало в нейна полза вземане за претендираната неустойка. Наред с това жалбоподателят възразява, че ако се открие такова вземане клаузата, с която е уговорено е 1 неравноправна, която я прави нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. В подкрепа на становището си цитира съдебна практика на ВКС по т.д. № 1011/2019г., както и практика на СЕС по тълкуване на чл. 6, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г., с която се приема, че уговарянето на задължение за кредитополучателя да заплаща наказателна лихва от 20 пункта в случай на неизвършени плащания по кредита не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, тъй като определената надбавка от 20 пункта над договорения лихвен процент е необосновано висока. По подробно изложените в жалбата съображения се иска отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение, досежно частта му за неустойката. Иска се присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.

38,ал. 2 от ЗА в размер на 829.93лв.

В законоустановения срок по частната жалба е постъпил отговор от заявителя „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, подаден чрез упълномощения му процесуален представител юрисконсулт З. П., в който счита жалбата за неоснователна и необоснована, с искане за оставянето й без уважение. Излага становище, че в случая не е налице нито една от законовите хипотези, при които съдът може да откаже издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК. Възразява против доводите на длъжника за неравноправност на клаузата за наказателната лихва. Позовава на ТР № 1/2010г. по т.д. № 1/2009г. на ВКС, с което е разяснено, че нищожна е неустойката, ако единствената й цел, за която е уговорена излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, като сочи, че в случая договорения размер на наказателната лихва е годишен и се начислява за времето на просрочие върху незаплатените вноски, като конкретния размер на неустойката зависи от периода на просрочие, като от своя страна зависи от волята на кредитополучателя. По изложените в писмения отговор съображения се иска съдът да остави без уважение частната жалба.

След извършена служебна проверка Бургаският окръжен съд намира, че частната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирано лице, което има правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите, изложени в нея, становищата на страните, събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира за установено следното:

С разпореждане № 2420 от 15.09.2022г. по по ч.гр.д.№ 962/2022г г. по описа на Районен съд- Несебър е разпоредено издаване в полза на заявителя „Първа инвестиционна банка“ АД на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК съгласно извлечение от счетоводните книги на банката по сключения с длъжника П. Е. П. договор за 2 издаване на кредитна карта № 60РКО – А – 0114 / 13.04.2005г., изменен и допълнен с Анекс от 28.03.2007 г. по предоставения му овърдрафт и общи условия на банката за издаване и използване на револвиращи международни кредитни карти с чип MASTERCARD и VISA, с искане за осъждането му да й заплати сумата в размер на 10 000 лв., представляваща непогасена просрочена главница по договор за издаване на кредитна карта № 60РКО – А – 0114 / 13.04.2005г., ведно със законната лихва, считано от 13.09.2022г. до окончателното изплащане на главницата, сумата в размер на 45 784.43 лв., представляваща непогасена договорна лихва, дължима на основание т.6 от договора за кредит, за периода от 19.12.2009г. до 06.07.2022г., сумата в размер на 21 897.87 лв., представляваща наказателна лихва, дължима на основание т.7 от договора за кредит, начислена за периода от 06.01.2010г. до 19.07.2015г., сумата в размер на 188.89 лв., представляваща мораторна лихва, начислена за периода от 07.07.2022г. до 12.09.2022г., сумата в размер на 117 лв. ,представляваща годишна такса за поддръжка, дължима на основание т.9 от договора за кредит, и сумата в размер на 1 561.80лв., представляваща разноски за платена държавна такса, и сумата в размер на 50лв. - за юрисконсултско възнаграждение.

Със същото разпореждане № 2420 от 15.09.2022г., на основание чл. 418, ал. 1 от ГПК заповедният съд е допуснал незабавно изпълнение на заповедта по чл. 417 от ГПК, като за горепосочените вземания в полза на заявителя е издал изпълнителен лист от 15.09.2022г., по който е образувано изпълнително дело № 414/2023г. по описа на ЧСИ Стефан Горчев, с рег. № 825, с район на действие- ОС-Пловдив. Видно от данните, поканата за доброволно изпълнение, ведно с препис от заповедта по чл.417от ГПК и издадения изпълнителен лист са редовно връчени на длъжника, чрез адвокатския му пълномощник на 07.07.2023г.

С подадено в едномесечния срок по чл. 414, ал. 2 от ГПК възражение длъжникът е оспорил дължимостта на вземанията по заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК, като едновременно с това в срока по чл. 419, ал. 1 от ГПК е депозирана частна жалба против разпореждането за незабавно изпълнение, в частта досежно вземането на кредитора за неустойката.

Настоящата инстанция намира жалбата по чл. 419, ал. 1 от ГПК за основателна, по следните съображения:

Производството за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.

3

417 от ГПК и изпълнителен лист е предоставено като възможност за кредитора по облекчен ред да получи съдебно признаване и изпълнителен титул за свое изискуемо и ликвидно вземане срещу длъжника без да води исков процес при условие, че вземането е установено с някой от изброените в цитираната разпоредба документи. Представеният документ по чл. 417 от ГПК трябва да е редовен от външна страна и да удостоверява задължение за заплащане на парична сума, което задължение да е определено по своето основание, вид и размер, както и да е настъпил падежът му. Проверката, която районният съд дължи по повод заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 418, ал.2 от ГПК е съсредоточена върху това дали съществува редовен от външна страна документ, посочен в чл. 417, т.1 -10 от ГПК и дали този документ удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника.

Въззивната проверка повтаря проверката, извършена от първоинстанционния съд по повод заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист и се движи в рамките на същите данни по правилата на пълен въззивен контрол - в т. см. ТР № 6/15.01.2019 г. по т. д. № 6/2017 г на ОСГТК на ВКС.

Съгласно разпоредбата на чл.419, ал. 1 от ГПК длъжникът има възможност да обжалва разпореждането за допуснато незабавно изпълнение на издадената заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, като съгласно чл.

419, ал. 3 от ГПК същото може да бъде отменено при следните три хипотези:

1/.когато не са налице предпоставките на чл. 418, ал. 2, изр. първо от ГПК, т.е. ако документът, въз основа на който е допуснато незабавено изпълнение не е редовен от външна страна и не удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника, 2/. не са налице предпоставките по чл. 418, ал. 3 от ГПК, т.е. когато не са представени доказателства за изискуемостта на вземането, в случаите, в които тя е поставена в зависимост от изпълнението на насрещно задължение или от настъпването на друго обстоятелство, както и 3/. когато вземането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител.

На първо място нстоящата инстанция намира, че действително в посоченото от заявителя в извлечението от сметки договорно основание – т. 7 от договора за кредит липсва уговорено между страните задължение за заплащане от длъжника в полза на кредитора на каквото и да е обезщетение за неизпълнение, в т.ч. и претендираната наказателна лихва. Видно от съдържанието на клаузата на т. 7 от договора за кредит същата предвижда възможност за длъжника да има гратисен период при погасяване на цялото дебитно салдо на падежа, по време на който банката не начислява лихва върху ползваните и погасени на падежа. Независимо от това обаче съдът счита, че тъй като в обстоятелствената част на заявлението си кредитора основава вземането си за наказателната лихва на сключения длъжника договор за кредит, към който са приложими ОУ на банката, следва да се прецени дали в ОУ е налице клауза, съдържаща отговорност на длъжника при неизпълнение.

4

Такава е уговорена в т. 11.1 от ОУ, като същата предвижда задължение за длъжника при непогасяване до датата на падежа на съответния отчетен период на минималната погасителна вноска да заплаща на банката върху непогасената част от дълга лихвите по т.8.1.1 /която в договора е 1.5% месечно или 18% годишно/ плюс наказателна надбавка в размер съгласно договора и бюлетина за лихвите. Ето защо макар вписаната от заявителя като основание на вземането си за наказателна лихва клауза на т. 7 от договора да не се съдържа подобно задължение за длъжника, доколкото такова се извежда от ОУ на договора за кредит неоснователни са доводите в жалбата, че о т външна страна представените от банката документи не удостоверяват възникнало в нейна полза вземане за посочената лихва.

Съгласно изискването на чл. 419, ал. 3, предл. последно от ГПК за целите на настоящото производство съдът следва да извърши преценка дали е вероятно основателно възражението на длъжника за неравноправност на клаузата за присъждане на наказателна лихва. Тъй като преценката за наличието на неравноправност следва да се прави към момента на сключване на договора, в настоящия случай следва да се отбележи, че процесният договор за кредит е сключен на 13.04.2005г., по време на действието на Закона за защита на потребителите и за правилата за търговия /ЗЗППТ/, в сила от 03.07.1999г., който е отменен на 10.06.2006г. с приемането на сега действащия Закон за защита на потребителите. Следва да се има и предвид, че при сключване на договора за кредит все още не са били приети ЗПК от 2006г., отменен с приемането на сега действащия ЗПК, в сила от 2010г.

Съгласно приложимата в случая разпоредба на чл. 35, ал. 2, т. 4 от ЗЗППТ /аналогична на сега действащата норма на чл. 143, т. 5 от ЗПП / неравноправна е тази клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, като нормата на чл. 37, ал. 1 от ЗЗППТ /аналогична на сега действащия текст на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП / повелява, че неравноправните клаузи в договора са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. В случая по делото няма нито твърдения, нито данни за индивидуална уговорка между страните по делото.

Разпечатката съдържа 30 от 47 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/9d800da5-569d-499a-8ad2-967c316430d2