Решение № 136 от 13.09.2022, Районен съд - Свищов

РЕШЕНИЕ

№ 136 гр. Свищов, 13.09.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СВИЩОВ в публично заседание на първи септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Светослав Ив. И. при участието на секретаря Таня Л. Луканова като разгледа докладваното от Светослав Ив. И. Гражданско дело № 20224150100291 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 235 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба на Г.К. И., ЕГН: **********, гр. С., ул.

******, съд съдебен адрес: гр. *****, бул. „*******, срещу „К.И.“ АД, ЕИК:

205997727, гр. *******, *****, с която се иска да бъде обявена за нищожна клаузата в чл. 4 и чл. 4.1 от Договор за потребителски кредит „Екстра“ № 114592/05.05.2021 г. между страните на основание чл. 10а, чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 22 ЗПК и чл.143, ал. 1 ЗЗП; ищецът иска от съда и на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД да бъде осъдено ответното дружество да му заплати сумата от 230.50 лв. – недължимо платена сума въз основа на нищожната клауза.

ПО УСТАНОВИТЕЛНИЯ ИСК ЗА НИЩОЖНОСТ:

В исковата молба се твърди, че между ищецът като кредитополучател и ответникът като кредитодател бил сключен Договор за потребителски кредит „Екстра“ № 114592/05.05.2021 г., по силата на който сумата от 700 лв. е била предоставена като главница на кредитополучателя при годишен процент на разходите (ГПР) 49.70 % лихвен процент и 36 % при срок на кредита от 11 месеца, като по силата на чл. 4 и чл. 4.1 ищецът следвало да заплати такса „Гаранция“ в размер на 506.99 лв., разпределена на 11 месечни вноски, всяка от които по 46.09 лв., платими ведно с главницата и лихвата.

Тези клаузи са били нищожни на основание чл. 10а, чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Съображенията му за това според ищеца са следните:

1

Съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД клаузите били нищожни като противни на морала, поради това че нарушавали принципа на добросъвестността в гражданските и търговските отношения; че предоставяли несправедливо облагодетелстване на едната страна за сметка на другата; че нарушавали принципа за еквивалентност на насрещните престации по договора; че злепоставяли интересите на кредитополучателя с цел извличане на лична изгода за кредитодателя. По силата на чл. 143, т. 19 ЗЗП клаузите били нищожни и тъй като сумата, която се претендирала въз основа на тях, била в размер над ½ от главницата. По този начин се нарушавало отново принципа на справедливостта в гражданския и търговския живот.

Според чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, която имала за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, била нищожна, т. е. противна на императивните правни норми. Това се отнасяло и до чл. 4.1. Освен това чл. 4 и чл. 4.1 от процесния договор били неравноправни по чл. 143, т. 5 ЗЗП, понеже създавали вземания за ответното дружество, които били неоправдано високи. В гл. IV от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. От всичко това следвало, че основната цел на така уговорената клауза „такса гаранция“ била да доведе до неоснователно обогатяване кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличение на подлежаща за връщане сума, ведно с главницата и възнаградителната лихва.

Клаузите на чл. 4 и чл. 4.1 от договора противоречели и на чл. 19, ал. 4 и на чл. 19, ал. 1 ЗПК. С тези клаузи се реализирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Таксата „Гарант“ била противна на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО. Уговорките за такса „Гарант“ противоречели на чл. 10, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, затова, защото въпросната такса „Гарант“ е предоставяла вземане на кредитодателя, което било по същество е част от възнаграждението на предоставения заем. По този начин се заобикаляло ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

С оглед на всичко изложено ищецът иска съдът да прогласи за нищожни клаузите на чл. 4 и чл. 4.1 от Договор за потребителски кредит „Екстра“ № 114592/05.05.2021 г. на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, и на основание чл. 22 ЗПК и чл. 143, ал. 1 ЗЗП.

В отговора на исковата молба „К.И.“ АД признава, че между него и ищецът бил сключен договор за кредит, по силата на който ответното дружество е предоставило сумата от 700 лв. на ищеца срещу задължение за връщането, ведно с възнаградителна лихва за това и такса „Гарант“.

Дружество релевира довод, че исковете за прогласяване на нищожност на процесните клаузи по договора били неоснователни, напротив, същите били валидни, защото при воденето на преговори за сключването на договора ищецът самостоятелно е избрал ответното дружество да ангажира банкова 2 гаранция с оглед обезпечаването на кредита, за която дължи такса „Гарант“.

Твърди се, че възнаграждението, дължимо от ищеца за тази такса, не би могло да се включи към разходите за потребителския кредит. Всъщност то било възнаграждение за услуга, която дружеството – гарант е извършило.

Процесните уговорки били сключени съобразно нормите на ЗПК, ЗПФУР, освен това ищецът имал възможност да не сключи въобще договора, но въпреки това го сключил.

По отношение на разноските ответното дружество твърди, че ищецът не бил доказал надлежно плащането на адвокатско възнаграждение, поради което такова не му се дължало. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на претендираните от ищеца разноски и моли същите да бъдат редуцирани до минимум.

ПО ОСЪДИТЕЛНИЯ ИСК ЗА НЕОСНОВАТЕЛНО ОБОГАТЯВАНЕ:

При условията на евентуалност с исковата молба се предявява и втори иск – ако бъде уважен установителният иск за нищожност на чл. 4 и чл. 4.1 от Договор за потребителски кредит „Екстра“ № 114592/05.05.2021 г. – Г. КР.

ИВ. иска да бъде осъдено „К.И.“ АД да му заплати сумата от 230.50 лв., която представлявала платени по договора пет погасителни вноски за такса „Гарант“, всяка от които в размер на 46.09 лв. (чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД), ведно със законната лихва върху главницата от 05.05.2022 г. до окончателно й изплащане (чл. 86, ал. 1 ЗЗД). Осъдителният иск се обосновава с това, че предвид на нищожността на въпросните клаузи от договора между страните (чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД) платените пет суми от ищеца на ответното дружество въз основа на тях били недължими, т. е. без правно основание, и следвало дружество да бъде осъдено да ги върне на физическото лице, ведно със законната лихва от 05.05.2022 г. върху капитала до окончателно му плащане.

Претендират се и разноски.

В отговора на исковата молба се заявява, че понеже главният иск за установяване на нищожност на две клаузи от договора между страните бил неоснователен, то неоснователен се явявал и евентуалният иск за осъждане на дружество да плати на ищеца сумата от 230.50 лв., ведно със законната лихва върху нея.

ПО НАСРЕЩНИЯ ОСЪДИТЕЛЕН ИСК ЗА РЕАЛНО ИЗПЪЛНЕНИЕ:

В срока за отговор на исковата молба, чл. 131, ал. 1 ГПК, „К.И.“ АД предявява насрещен иск, чл. 211 ГПК, с който претендира Г. КР. ИВ. да бъде осъден да му заплати на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1-2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД следните суми: (а) 381.80 лв. – представляваща главница на основание сключен Договор за потребителски кредит „Екстра“ № 3

114592/05.05.2021 г., ведно със законната лихва върху тази нея, считано от 10.06.2022 г. до окончателното й изплащане; (б) 125.73 лв. – договорна лихва за периода от 05.11.2021 до 05.04.2022 г.; (в) 24.30 лв. –законна лихва за забава за периода от 06.11.2021 г. до 07.06.2022 г.

Твърди се в насрещната искова молба, че Г. КР. ИВ. е кандидатствал за получаване на потребителски кредит чрез сайта на дружеството www.creditins.bg, при което му било отпуснат кредит в размер на 700 лв.

Договорът бил сключен по електронен път съгласно чл. 3, ал. 1 и чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ. По силата на договора Г. КР. ИВ. се е задължил да върне сумата от 1 437.94 лв. на единадесет месечни вноски, чиито падежи постъпват на пето число на съответния месец, за периода от м. юни 2021 г. до м. септември 2022 г. Ответното дружество отстоява, че кредитополучателят е погасил пет вноски, дължими за м. юни, юли, август, септември и октомври 2021 г. След това преустановил плащането, макар и да бил канен от служителите на дружеството да плати.

С оглед на изложеното „К.И.“ АД моли Свищовския районен съд да постанови решение, с което да осъди Г. КР. ИВ. да плати остатъка от кредита, описан по-горе, ведно със законната лихва върху капитала. Претендират се разноски и се прави възражение за прекомерност на евентуалното искане за разноски от страна на Г. КР. ИВ..

В отговора на насрещната искова молба Г. КР. ИВ. заявява, че ЗПК въвежда императивни изисквания по повод формата и съдържанието на сключените между потребител и търговец договори, нарушаването на които води до тяхната нищожност. Такива се явяват изискванията на чл. 22, във вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1 , т. 7-9 ЗПК, според които договорът за потребителски кредит бил абсолютно недействителен:

Първо, в процесния договор не били посочени приложимия лихвен процент и условията за прилагането му, не било ясно дали при лихвения процент, посочен в размер на 36 %, и ГПР, вписано като 49.70 %, били фиксирани за целия период на кредита, или били променливи; не съществувало яснота как точно се изчислява общия % на ГПР, защо се различавал с 14 % от вземането за лихва; невъзможността на кредитополучателят да разбере действителният размер на ГПР го поставил в положение, противоречащо на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Второ, договорът бил нищожен на основание чл. 19, ал. 4 ЗПК и поради това, че кредитодателят изисквал кредитополучателят да заплати такса „Гарант“, която по същество представлявала ГПР. Не са били налице основания да се приеме, че договорът е частично нищожен по смисъла на чл.

26, ал. 4 ЗЗД. Тъкмо обратното е било: следвало да се приложи разпоредбата на чл. 22 ЗПК и съдът да прогласи договора за изцяло нищожен. В такъв случай длъжникът бил обвързан да върне само чистата стойност на кредита, т.

4 е. главницата, която възлизала на сумата от 700 лв., като същият бил платил пет вноски, които са в общ размер на 653.60 лв.

Релевира се довод и за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, която била в трикратен размер над законната лихва, следователно, тя била противна на добрите нрави – чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД.

Г.И. прави възражение за прихващане при условията на евентуалност – ако съдът намери, че договорът е изцяло нищожен и длъжникът трябва да върне само чистата му стойност, – И. заявява, че прихваща дълга си за главница от 700 лв. с платените от него пет погасителни вноски от 653.60 лв., като двете вземания следва да се считат за погасени до размера на по-малкото (чл. 104, ал. 2 ЗЗД).

В условията на евентуалност, ако, в случай че съдът намери, че Договор за потребителски кредит „Екстра“ № 114592/05.05.2021 г. е действителен и че Г. КР. ИВ. дължи главница и лихви по него, от една страна, и че Г.И. има вземане от неоснователно обогатяване в размер на 230.50 лв., платени по нищожни клаузи от договора за кредит, от друга страна, Г.И. заявява, че двете вземания следва да се считат за погасени до размера на по-малкото (чл.

104, ал. 2 ЗЗД).

Прави се възражение за прекомерност на претендираните разноски.

След като взе предвид установените по делото доказателства, посредством събраните доказателствени средства, и обсъди исканията, доводите и възраженията на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2-3 ГПК, Свищовският районен съд намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По фактите:

По делото като писмено доказателствено средство е приет Договор за потребителски кредит „Екстра“, сключен от разстояние № 114592/05.05.2021 г. (л. 34 и сл.), по силата който търговецът „К.И.“ ООД, като кредитодател/заемодател, се е задължил да предостави на потребителя Г. КР.

ИВ., като кредитополучател/заемополучател, сумата от 700 лв. (чл. 1.2 от договора). Съгласно чл. 2.2 от договорът същият бил с краен срок до 04.04.2022 г. Заемодателят е предоставил заема срещу задължението на заемополучателя да върне главницата (капитала), ведно с договорна фиксирана лихва от 36 % лихва (чл. 3.1 от договора) и ГПР от 49.7 % (чл. 3.2 от договора).