Решение № 263 от 29.04.2025, Районен съд - Силистра

РЕШЕНИЕ

№ 263 гр. Силистра, 29.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Н. Петрова при участието на секретаря Т. В. Д. като разгледа докладваното от Мария Н. Петрова Гражданско дело № 20243420102117 по описа за 2024 година

Ищецът Н. П. Н. твърди, че на 30.11.2023 г. сключил с първия ответник договор за потребителски кредит № 2877942, по силата на който му бил предоставен такъв в размер на 1050 лв., който той се задължил за върне на 13 месечни вноски заедно с уговорената възнаградителна лихва от 39,50 % и при посочен в договора ГПР в размер на 47,50 %. В чл.

4 от договора за кредит страните се споразумели, че кредитополучателят следва да предостави обезпечение – банкова гаранция или поръчителство с одобрено от кредитора юридическо лице. С оглед на клаузата ищецът се принудил да сключи договор за предоставяне на поръчителство с втория ответник, поемайки насрещно задължение за заплащане на възнаграждение в размер на 957,15 лв. Ищецът изпълнил задълженията си и по двата договора, заплащайки общата сума от 2269,59 лв.

Ищецът изтъква доводи, че сключеният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради обстоятелството, че възнаграждението за поръчителството не било включено при изчисляването на ГПР, поради което последният бил неправилен и заблуждаващ. Счита, че договорът следвало да съдържа описание на всички разходи, които формират ГПР, което в конкретния случай не било сторено, тъй като не било достатъчно да се посочи само цифровото изражение на този процент. Счита, че горното имало отношение към изискването на ЗПК за изразяване на договорните клаузи по ясен и разбираем начин и затруднявало потребителя да установи точното оскъпяване на кредита си. Изтъква доводи за задължителния характер на обезпечението като условие за получаване на заемната сума.

Определя като недействителен и договора за предоставяне на поръчителство, 1 сключен с втория ответник поради липса на основание, като счита, че типичната цел на такъв вид договор е обезпечаване вземанията на кредитора, поради което учредяването на обезпечението от длъжника не осъществявало целта на договора и същият се явявал лишен от правно основание. Счита също, че договарянето кредитополучателят да заплати възнаграждение за поръчителя противоречало на добрите нрави и внасяло неравновесие в кредитното правоотношение, още повече че по договора за поръчителство длъжникът не получавал никаква престация. Счита също така, договорът за поръчителство е недействителен поради акцесорния си характер спрямо договора за кредит, който на свой ред също се явявал недействителен с оглед на посочените по – горе несъответствия с изискванията на ЗПК.

Поради изложените причини моли съда да прогласи недействителността на договора за кредит и на договора за поръчителство, както и да осъди първия ответник да му възстанови като платена без основание сумата от 1219,59 лв., представляваща разликата между общо заплатената по договорите сума от 2269,59 лв. и чистата стойност на кредита от 1050 лв., заедно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 12.12.2024 г. до окончателното плащане. Претендира направените по делото разноски, включително и такива за адвокатски хонорар по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА.

Ответниците „К.“ ЕАД и „А. Т.“ ЕООД оспорват исковете и молят съда да ги отхвърли като неоснователни. Считат, че договорът за кредит по ясен и недвусмислен начин посочва ГПР, допусканията, използвани при изчисляването му и общата дължима сума на задълженията на кредитополучателя. Признават, че възнаграждението за предоставяне на поръчителство не било включено като разход при изчисляването на ГПР, тъй като не отговаряло на легалната дефиниция за разход по кредита, при положение че самото поръчителство не било задължително условие за неговото отпускане, като в тази насока се позовават на възможността потребителят да кандидатства за отпускането на необезпечен кредит. Твърдят също така, че разходите по договора за предоставяне на поръчителство не били предварително известни на кредитора, тъй като този договор се сключвал след договора за кредит съгласно алгоритъма в интернет платформата на първия ответник.

Вторият ответник изразява становище, че възнаграждението за предоставяне на поръчителство му се дължи като насрещна престация във връзка с развиваната от него търговска дейност – гарантиране задълженията на контрагенти, като размерът му бил съобразен с поетия от него риск.

Първият ответник освен това оспорва твърденията на ищеца за извършени плащания по договорите в общ размер от 2269,59 лв., като признава такива в размер на 1693,27 лв., която сума погасявала изцяло задълженията на кредитополучателя поради извършването на предсрочно плащане по договорите.

При отхвърляне на исковете претендират направените по делото разноски.

В хода на делото е допуснато изменение на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.

1 ЗЗД, който е намален до сумата от 643,27 лв.

2

След като прецени представените по делото доказателства, съдът прие за установено следното:

Предявените искове са с правно основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чр.

26, ал. 1, пр. 3 и ал. 2, пр. 4 ЗЗД, чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

По делото е представен договор за потребителски кредит № 2877942 от 30.11.2023 г., от който е видно, че първият ответник в качеството си на кредитор предоставил на ищеца в качеството му на кредитополучател потребителски кредит в размер на 1050 лв., който той се задължила да ползва срещу уговорена лихва в размер на 39,50 % на годишна база и да възстанови на 13 месечни вноски в срок до 31.12.2024 г. Чл. 4 от договора гласи, че ако кредитополучателят в заявлението си (за кандидатстване за кредит) е посочил, че ще осигури обезпечение на кредита, следва да предостави банкова гаранция или да сключи договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от "К." ЕАД юридическо лице в срок до 48 часа от подаване на заявлението. В изпълнение на това условие бил сключен договор за предоставяне на поръчителство от 30.11.2023 г. между втория ответник и кредитополучателя срещу поето от последния насрещно задължение за заплащане на възнаграждение в общ размер от 957,15 лв., а също така и договор за поръчителство между двамата ответници от същата дата, чрез който вторият ответник в качеството на поръчител се задължил да отговора пред първия ответник солидарно с кредитополучателя за изпълнение на задълженията му, възникнали от договора за кредит.

Първият ответник признава извършени от ищеца плащания по договора за кредит в размер на 1693,27 лв., като изразява становище, че тази сума погасява изцяло задълженията на кредитополучателя поради извършването на предсрочно плащане по договорите. От представена счетоводна справка за постъпилите суми по договора за кредит, която ищецът не оспорва, става ясно, че той е извършил плащания в общ размер от 1693,27 лв., отнесени от кредитора за погасяване на следните вземания – главница по договора за кредит в размер на 1050 лв., договорна лихва в размер на 141,22 лв., лихва за забава в размер на 4,02 лв., суми за извънсъдебно събиране на просрочени вземания в размер на 80 лв., възнаграждение за поръчителство в размер на 418,03 лв.

Процесният договор изпълнява характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, който гласи, че това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Чл. 19, ал. 1 ЗПК гласи, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а според §1, т. 1 ДР към ЗПК "Общ разход по 3 кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България; същевременно чл. 19, ал. 5 ЗПК определя като нищожни клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 максимални размери на ГПР, а чл. 21, ал. 1 ЗПК - всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон.

Съдът счита, че възнаграждението за осигуряване на поръчителство би следвало да се включи в ГПР по кредита, тъй като несъмнено представлява разход по неговото обслужване, без оглед на обстоятелството, че той се заплаща на трето на заемното правоотношение лице (текстът на чл. 19, ал. 1 ЗПК включва в размера на разходите, формиращи ГПР, и плащанията към трети лица, например посредниците за сключване на договора).

Ответниците са на мнение, че осигуряването на въпросното поръчителство не било задължително условие за отпускане на кредита, тъй като за кандидатстващото за кредит лице съществувала опция за избор на необезпечен кредит, поради което сключването на договор за възлагане на поръчителство било резултат на негова преценка, независеща от условията по обезпеченото праоотношение. Същевременно първият ответник не представя пред съда условията на предлаганите от него необезпечени кредити, които при всички случаи не биха могли да съвпадат с условията на обезпечените такива, тъй като в подобна хипотеза прибягването към първите би било икономически необосновано. В тази връзка следва да се има предвид, че предлагането на условия, които кредитоискателят не би могъл да удовлетвори, би могло да се приравни на липса на алтернатива за кредитиране, което превръща изискването за осигуряване на обезпечение в единствена възможност и следователно задължително условие за получаването на кредит. По същия начин отпускането на необезпечен кредит след преценка на кредитоспособността на кандидатстващото лице би представлявало отказ от кредитиране на всички лица, прибягнали до сключване на договори с обезпечение, което отново квалифицира обезпечението като единствена алтернатива за получаването на кредита, т.е. задължително условие по смисъла на §1, т. 1 ДР към ЗПК. В крайна сметка първият ответник така и не посочи условията си за отпускане на необезпечени кредити с оглед извършване на преценка за тяхната практическа приложимост, поради което съдът приема, че обезпечението на кредита се е явявало единствената алтернатива за кредитиране на ищеца, доколкото впрочем е видно, че според доставчиците на бързи кредити тяхното свръхоскъпяване компенсира некредитоспособността на ползващите ги потребители. Същевременно чл. 16 и сл. ЗПК предоставя на кредитора възможност да извърши предварителна оценка на 4 кредитоспособността на потребителя, като съдът намира, че отрицателната такава не би могла да се преодолее чрез изискване на допълнителни плащания, които надвишават законовата граница по чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като същите представляват алтернатива на отказа от кредитиране, поради което се явяват задължително условие за отпускане на кредита и неизбежно следва да участват във формирането на ГПР. Съдът приема за неоснователно възражението на ответниците, че при сключването на договора за кредит първият от тях не бил запознат с размера на възнаграждението за осигуряване на поръчителството, уговорено между клиента и поръчителя; същият като търговец притежава необходимата компетентност в сферата на кредитирането и е запознат с нормативната база, което урежда въпросната материя, включително с максималната законова граница на разходите по кредита, поради което е следвало, полагайки дължимата грижа, да събере необходимата информация за цената на акцесорната сделка, обезпечаваща задълженията на клиента му, сключена в изпълнение на поставени от него изисквания и с одобрено от него юридическо лице. Прибавянето на възнаграждението на поръчителя към останалите разходи по кредита води до надвишаване на максимално допустимия ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което уговорката за заплащане на възнаграждение по договора за поръчителство следва да се приеме за нищожна, тъй като видимо надвишава допустимия по закон максимален размер на ГПР. Тъй като договорът за възлагане на поръчителство има възмезден характер, той не би могъл да съществува без въпросната нищожна клауза, определяща насрещната престация по него, чиято нищожност поради тази причина опорочава цялото договорно правоотношение.