Определение № 510 от 07.02.2024, Районен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 510 гр. Перник, 07.02.2024 г.

РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Симона Пл. Кирилова като разгледа докладваното от Симона Пл. Кирилова Гражданско дело № 20221720103652 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 262, ал. 1 и чл. 130 ГПК.

Образувано е по искова молба на Б. Н. С. срещу ЧСИ Е. Д. с район на действие ОСПерник.

В хода на производството след указания са били депозирани няколко уточняващи молби, като същевременно, при служебна проверка настоящият състав е констатирал, че в уточняваща молба, вх. № 26907/22.12.2023 г. е формулирано искане по реда на чл. 23, ал. 3 ГПК делото да бъде препратено на Софийски Районен съд.

С Разпореждане № 420/09.01.2024 г., съдът е констатирал, че не са налице предпоставките по чл. 23, ал. 3 ГПК за препращане на делото на друг съд, нито предпоставки за самоотвод на настоящия докладчик, като е дал подробни указания и последна възможност на ищцата да формулира редовни и допустими искови претенции.

В законоустановения срок по делото е уточнение, вх. № 1320/18.01.2024 г. досежно указанията за отстраняване на нередовности, както и частна жалба, вх. № 1316/18.01.2024 г. срещу разпореждането в частта, с която е оставено без уважение искането за изпращане на делото на СРС.

С Разпореждане № 1054/19.01.2024 г. съдът е дал указания за внасяне на държавна такса в размер на 15,00 лева по сметка на Окръжен съд-Перник за администриране на частната жалба.

В тази връзка ищцата е депозирала изявление, вх. № 2122/30.01.2024 г., с която уведомява, че във връзка с Разпореждане № 420/09.01.2024 г. е депозиран сигнал до Председателя на РС-Перник, като счита, че това изисква непредприемане на каквито и да е действия по настоящото дело – до становище на Председателя на РС-Перник по проверката.

В тази връзка ищцата сезирала и СГП чрез РП-Перник, което отново изисквало непредприемане на каквито и да е действия по настоящото дело. Посочва, че поради тези съображения внасянето на държавна такса по частната жалба в размер на 15 лв. е „безпредметно, до установяване на статута по отвода по гражданското дело“, като приканва съдът „да подаде отвода си или да предостави делото на СГС“.

При тези данни съдът намира следното по съдопроизводствените действия:

1. По искането за отвод или изпращане на делото на СРС:

Непроменено остава правното становище на настоящия докладчик, изразено подробно и в Разпореждането от 09.01.2024 г., че към настоящия момент не са налице предпоставките за изпращане на делото в различен равен по степен съд, доколкото първо, хипотезата на чл. 23, ал. 3 ГПК е приложима едва при отстраняване на всички съдии от съответния съдебен район (каквото в случая не е налице), второ, компетентен да постанови 1 изпращането е Окръжният съд след отводите на всички съдии от Районния съд.

Непроменена остава и преценката относно приложимата съдебна практика, цитирана и в разпореждането от 09.01.2024 г. по отношение изискването за независим и безпристрастен съд, както и че не са налице основания за самоотвод на настоящия докладчик.

Всички основания за отвод се основават на фактически основания, които пораждат основателно съмнение в безпристрастието на съдията, но само по себе си твърдение на страна, че съдът не е безпристрастен (включително и позоваване на някое от изброените обстоятелства по чл. 22, т. 1 - 5 ГПК), щом не отговаря на обективната действителност, не може да послужи като основание за отвод (изрично и Определение № 343/21.05.2015 г. на ВКС, IV г. о., постановено по ч. гр. д. № 2568/2015 г., по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК).

Субективният елемент от текста за безпристрастността на съдията се предполага до доказване на противното, докато за обективния елемент е важно, отделно от личното поведение на съдията, да не съществуват конкретни факти, които да могат обективно да поставят под съмнение непредубедеността на съда – Sorgic v. Serbia (дело 34973/06).

По арг. чл. 22, ал. 2 ГПК съдът следва да обяви на страните, че депозираните от ищцата сигнали до Председателя на РС-Перник и до Прокуратурата, за които се съдържат данни в депозираната молба за отвод, не могат да разколебаят или опровергаят безпристрастността на настоящия съдия докладчик на 2-ри граждански състав. Противното би означавало създаването на хипотеза, в която всяка страна-участник в процеса чрез извършване на едностранни действия (каквито съставляват законоустановените възможности за гражданите да депозират жалби и сигнали до различни институции), да създаде възможност да избира измежду съдиите в съответния съд, с което да се наруши и принципът за случайно разпределение на делата по смисъла на чл. 9 от Закона за съдебната власт.

Съдът е този, който винаги, във всички случаи, преценява както допустимостта, така и основателността на всяко процесуално действие на страна по делото и се произнася именно с оглед на закона. Съдът е длъжен да вземе мерки да организира адекватно своевременното разглеждане на делото, вкл. като не уважава неоснователните искания на страните, да преценява дали процесуалните им действия са съобразени с чл. 3 ГПК – упражнени добросъвестно и съобразно добрите нрави, дисциплинира ги със средствата на ГПК, преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право (срв. Чирикоста и В. с/у Италия, № 19753/92, 4 декември 1995 г., Серия A № 337-A, Определение № 222 от 21.03.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1076/2014 г., III г. о., ГК; Определение № 409/27.06.2013 г. по ч. гр. д. № 1799/2013 г. на IV г. о., Определение № 163/5.04.2016 г. по ч. гр. д № 847/2016 г. на IV г. о). В този смисъл с произнасянията си по движението на делото и постановявайки разпорежданията си, съдът създава равнопоставени условия за страните в рамките на състезателен граждански процес по правилата на ГПК, като депозирането на сигнали до Административния ръководител или Прокуратурата не може да е мотив за съдията да уважи искането за отвод поради изложеното вече по-горе.

Липсва основание за спиране и преустановяване на съдопроизводствените действия по настоящото дело. Абсолютно недопустимо е (извън предвидените в закона процесуални предпоставки, обуславящи спиране на делото и/или препятстващи произнасянето на съдебния състав), произнасянето на съдията в рамките на висящ спор да бъде поставено в зависимост преценката на трето лице, което няма ръководно-решаващо качество по въпросите на конкретното дело, в случая – на административния ръководител или на представител на държавното обвинение, които нямат правораздавателна компетентност по настоящия спор, а имат различни функции, във връзка с които функции са сезирани от ищцата. В този смисъл в Определение № 250 от 11.07.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2447/2017 г., III г. о., се приема, че навеждането на такива обстоятелства и възлагане на разследването им не следва да се третират като основание за спиране на съдопроизводствените действия по смисъла на чл. 299, ал. 1, т. 5 ГПК, доколкото в правораздавателната си функция съда е незаменим и независим.

Същевременно спазването на чл. 22 ГПК се проверява по пътя на инстанционния контрол на правилността на крайния съдебен акт като постановен правен резултат.

Уважаването на искане за отстраняване или изпращане на делото в друг съдебен район, при липса на предпоставките за това, не само не е в съответствие с нормата на чл. 22 2

ГПК, но би позволило на страната сама да избира съдебен състав и съдебен район, който я удовлетворява, в отклонение на законните изисквания за това. В този смисъл мотивите към Определение № 390 от 28.07.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1405/2017 г., в което също така се приема: „Правната възможност да се иска отвод на съдия е недопустимо да се използва от страните за протакане на делото, избор на съдия или съдебен район, натиск върху съда и пр. Компетентните органи са задължени да организират производството така, че то да отговаря на изискването за разглеждане на делото в разумен срок, включително когато страна не проявява необходимата процесуална дисциплина или дори шикани и се опитва да попречи на развитието на производството – К. с/у Италия, № 9381/81, 25 юни 1987 г., Серия A № 119; Шюрмели с/у Германия, № 75529/01, 8 юни 2006 г.; М. с/у България, № 21558/03, 2 септември 2010 г., Б. с/у Л., № 44978/98, 15 юли 2003 г., Кюркчян с/у България, № 44626/98, 24 март 2005 г.; определение № 245/15.07.2014 г. по ч. гр. д. № 3756/2014 г., на ВКС, IV г. о.“.

В този смисъл, релевираните от страната доводи не са мотив за съдията да уважи искането за отвод поради изложеното вече по-горе.

В тази част настоящото определение не подлежи на самостоятелно обжалване – така Определение № 73 от 25.01.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 3206/2018 г., II т. о., Определение № 301 от 9.04.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 786/2014 г., II т. о., Определение № 177 от 6.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2161/2018 г., IV г. о. и др.

С оглед цитираната по-горе практика, не са налице основания, които да налагат спиране движението на настоящото дело, поради което съдът следва да извърши преценка за съдопроизводствените действия, които е необходимо да бъдат извършени , с оглед направените от страната уточнения и депозирана частна жалба.

2. По частната жалба срещу Разпореждане № 420/09.01.2024 г.

Съгласно чл. 275, ал. 2, вр. чл. 261, т. 4 ГПК към частната жалба се прилага документ за внесена държавна такса, която в случая е 15 лв. – арг. чл. 19 ТДТССГПК.

Срокът за изпълнение на указанията за внасяне на държавна такса е изтекъл на 31.01.2024 г., като включително до момента на настоящото произнасяне държавна такса за въззивно обжалване не е внесена. Невнасянето на изискуемата такса е основание за връщане на частната жалба от първоинстанционния администриращ съд – арг. чл. 275, ал.

2, вр. чл. 262, ал. 1, вр. чл. 261 ГПК. Субективното мнение на страната дали внасянето на държавна такса е „безпредметно“ или не, е ирелевантно за правната действителност, доколкото цитираните норми императивно предвиждат изискванията за редовност при подаване на жалба, респ. последиците, ако съответното процесуално действие не е съобразено с изискванията на закона.

3. По изпълнение на указанията, дадени с Разпореждане № 420/09.01.2024 г. и допустимостта на исковете.

Същевременно съдът констатира, че указанията, дадени с Разпореждането от 09.01.2024 г. (както и с предходните разпореждания по реда на чл. 129 ГПК ) не са били изпълнени надлежно и не са били формулирани редовни и допустими искове. Предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните на осн. чл. 6, ал. 2 ГПК. Обективните и субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи произнасяне съгласно чл. 2 ГПК, се очертават от ищеца с исковата молба. Исковата молба трябва да съдържа посочване в какво се състои направеното от ищеца искане за защита на претендираното материално право и съдействие за осъществяването му, като по този начин се очертават видът и обемът на исканата защита и съдействие, от които рамки съдът е обвързан по силата на чл. 6, ал. 2 ГПК.

В последно депозираното уточнение, вх. № 1320/18.01.2024 г., стр. 2, ищцата е посочила, че желае „да бъде установен факт от правно значение, а именно, че преобразуването на изп.д. № 1203/2016 г. на ЧСИ А.В. в изп.д. № 026/2020 г. на ЧСИ Е. Д. е извършено в условията на неустановена сума по кредит, за което не е наличен съответен документ“. Посочила е именно ЧСИ Е. Д. като надлежен ответник по иска; посочила е, че сумата по запорното съобщение е оспорвана като недължима, защото е начислена от ЧСИ Д. по запорно съобщение, а не по изпълнителен лист и изготвена върху него икономическа 3 експертиза. Ищцата е изразила и становище, че искането за внасяне на 4% държавна такса е неоснователно, доколкото вече е внесена държавна такса в размер на 50 лв. Посочила е, че изисква незабавното прекратяване на изпълнителното дело и отмяна на всички действия по него.

При тези данни съдът намира, че са формулирани недопустими искови претенции.

Твърдението, че „преобразуването на изп.д. № 1203/2016 г. на ЧСИ А.В. в изп.д. № 026/2020 г. на ЧСИ Е. Д. е извършено в условията на неустановена сума по кредит, за което не е наличен съответен документ“, е факт с правно значение, относим към съществуването или несъществуването на насрещно право в полза на другата страна по облигационното правоотношение. Съгласно чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК предявяването на самостоятелен иск за установяване конкретно на посочения от ищцата факт е недопустимо, тъй като исковете за установяване на съществуването или несъществуването на факти с правно значение са допустими само в случаите, изрично предвидени в закон. Това е така, тъй като всеки факт, релевантен за гражданското правоотношение, може да бъде установен по повод на делото относно самото правоотношение.