Решение № 4637 от 22.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4637 гр. Пловдив, 22.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Стела Гр. Грозева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20245330105163 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с установителен и осъдителен иск, предявен от Е. П. С., ЕГН:

**********, от град П........., ул. „.... И.... Ш..... чрез пълномощник ЕАД Е. И., против „Адессо Кредит България” ЕООД, ЕИК: ................. със седалище и адрес на управление: град Ботевград, бул. „Трети март” № 83, ет. 7, представлявано от .... Л....

Л.....

Ищцата твърди, че на ............. е сключила с ответното търговско дружество договор за кредит № .............. по силата на който са й предоставени в собственост заемни средства в размер на 1 000 лева, при фиксиран лихвен процент от 40 % и ГПР 48,7%. Като обезпечение по чл. 4, ал. 1 от договора се предвиждало осигуряване на обезпечение чрез банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени условия, като най-малко седем пъти размера на минималната работна заплата за страната, или ако са две лица – съответно поне четири пъти минималната работна заплата за страна за всяко едно от тях. В противен случай се дължала неустойка в размер на 496,50 лева, платима разсрочено с погасителния план. Преценката за действителността на неустойката следвало да се прави с оглед претърпените вреди, доколкото тя следвало да служи като обезщетение при неизпълнение. В конкретния кредит, обаче, неустойката била загубила присъщите си функции, защото размерът й бил половината на този на получения заем и така скрито се оскъпявала цената на услугата, с което неоснователно се обогатявал кредиторът, а това било в разрез с принципа за спазване на добрите нрави.

Неустойката излязла и извън присъщата й обезпечителна функция, тъй като кредиторът е поставил много ограничения и е дал неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители. Искането за осигуряваното на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, съгласно която преди сключването на 1 договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя. По същество на исковата молба се аргументира, че неустойката представлявала добавка към възнаградителната лихва на заемодателя и го обогатявала неоснователно. Предявяват се искове за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка, включена в чл. 4 ал. 2 от сключения между страните договор за кредит от 26.08.2022 г., поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл.

19 ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК, както и за връщане на сумата от 241,16 лева – неоснователно платена неустойка по договора, дължима за периода от 26.08.2022г. до 26.08.2023г., но платена от ищеца в периода от 26.08.2022г. до 30.01.2024г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба- 01.02.2024 г. до окончателното й изплащане. Претендират се и разноските в процеса.

В законоустановения срок по чл.131, ал.1 от ГПК е ангажиран отговор на исковата молба от ответника „Адессо Кредит България” ЕООД чрез пълномощника адв. Г. Д.. По същество се оспорват твърденията в исковата молба за противоречие на неустойката с принципите на добросъвестността. Неустойката не била прекомерна по размер, а била функция на неизпълнението от страна на длъжника. Договорът между страните бил с търговски характер, основан на свободата на договаряне. Ищецът се бил съгласил на тази неустойка, като клаузата не била неравноправна. Представянето на обезпечение не било условие за сключване на кредита и чрез неустойката кредиторът не получавал допълнителна печалба. Клаузата не създавала неравнопоставеност между страните. Тя била индивидуално уговорена. Потребителят имал правото и да се откаже от договора, но не го направил. Било спазено и изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, защото в ГПР не можело да се включват разходи, свързани с неизпълнение на задължения на потребителя. Дружеството ответник моли да се отхвърлят исковете и да не се присъждат разноски на ищеца.

На основание чл. 214, ал. 1 ГПК е допуснато изменение в размера на предявения осъдителен иск, като същият е увеличен от сумата от 50 лв. на сумата от 241,16 лв., чието присъждане се иска.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Не се спори, а и е представен сключен между Е. П. С., като кредитополучател, и „Адессо Кредит България” ЕООД, като кредитодател, Договор за паричен заем № .............за сумата от 1000 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40%, годишен процент на разходите – 48,7%. Съгласно чл. 4 от Договора, кредитополучателят се задължавал да осигури едно от посочените в договора обезпечения, които са описани в обстоятелствената част на исковата молба, а именно банкова гаранция или поръчител/и. При непредоставяне им в срок, на основание чл. 4, ал. 2 от Договора се начислявала неустойка в размер на 496,50 лева, която ищецът следва да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка.

Приета по делото е и справка за извършени плащания по кредита, представена от ответното дружество, видно от която е налице пълно погасяване на вземанията по кредита за главница, възнаградителна лихва и неустойка.

Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Не е спорно, а и се установява от материалите по делото, че между ищцата и „Адессо Кредит България” ЕООД е възникнало облигационно правоотношение по 2 силата на договор за потребителски кредит от дата............ с визираното по-горе съдържание, при което Е. С. има качеството на кредитополучател, но също така и на потребител. Поради това положение тя, като по-слабата и уязвима страна в правоотношението се ползва със законоустановената потребителска закрила и приложение в случая намират правилата на ЗПК и ЗЗП. В светлината на тази материално правна обусловеност на правоотношението между страните, специалните правила за търговците са относими само към ответника – търговско дружество „Адессо Кредит България” ЕООД, като в отношенията му с ищцата – потребител се прилага специалната нормативна закрила за потребители.

В тази насока съдът намира, че клаузата за неустойка в чл. 4, ал. 2 от процесния договор, както се изтъква и в исковата молба, действително е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 вр. с ал. 4 ЗПК, доколкото води до завишаване на ГПР по кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената в чл. 4 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Видно от съдържанието на процесния договор, неустойката по същия не е включена при изчисляване на процента на разходите, но реално оскъпява кредита. Така, определеният размер на неустойката надхвърля обезпечителната, обезщетителната и санкционната й функции, като тя се превръща в скрит източник на печалба за кредитора. Доколкото посочения в договора ГПР е 48,7 %, при отчитането на който очевидно не е взета предвид неустойката, то с включването й при неговото изчисляване, същият ще надвиши законоустановения лимит, т.е. налице е нарушение и на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на размера на годишния процент на оскъпяване на кредита пък е частна хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете страните, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитопулчателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за получения от него финансов ресурс.

Съгласието на кредитополучателя с условията по договора, липсата на изричен отказ от договора и неговото изпълнение не санират пороците на клаузата за неустойка, като правото на ищцата да търси прогласяването на нищожността на клаузи в потребителски договори не може да се дегорира от собственото й временно пасивно поведение и предприемането на действия, съобразени с уговореното в клаузите.

Следователно установителният иск за нищожността на процесната клауза за неустойка се намира за основателен и като такъв ще се уважи.

Предвид нищожността на клаузата за неустойка по чл. 4 от договора, то плащанията на суми, извършени въз основа на тази клауза за погасяване на начислената неустойка, се явяват лишени от основание. Съгласно чл. 55, ал. 1 ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. От представената от ответното търговско дружество кредитодател справка за рекапитулацията по договор за кредит № ................. безспорно 3 се установи по делото, че ищцата е заплатила сумата от 241,16 лв. за погасяване на вземането за неустойка по чл. 4, ал. 2 от процесния договор. Следователно същите подлежат на възстановяване от кредитора, като получени без основание по нищожна договорна клауза.

При това положение и осъдителния кондикционен иск също се явява основателен и доказан по размер, поради което ще се уважи изцяло. Като законна последица от неговото уважаване ще се присъди и законната лихва за забава от датата подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.

Относно разноските:

С оглед изхода на спора право на разноски има ищеца на основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и Договор за правна защита и съдействие. В негова полза ще се присъди сумата от 100 лв. разноски за държавна такса. На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. и съобразно представения Договор за правна защита и съдействие, в полза на ЕАД „Е. И.“ следва да се присъди сумата от 360 лв. с ДДС за адвокатско възнаграждение за оказана правна помощ на ищеца по настоящото дело.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Е. П. С., ЕГН:

**********, от град П.......... ул. „.... И.... Ш................. против „Адессо Кредит България” ЕООД, ЕИК: ..................със седалище и адрес на управление: град Ботевград, бул. „Трети март” № 83, ет. 7, представлявано от...... Л.... Л............. че клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договор за потребителски кредит от ......... сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като противоречаща на добрите нрави, както и основание чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК.

ОСЪЖДА „Адессо Кредит България” ЕООД, ЕИК:........ със седалище и адрес на управление: град Ботевград, бул. „Трети март” № 83, ет. 7, представлявано от .....Л.....

Л............да заплати на ищцата Е. П. С., ЕГН: **********, от град П...., ул. „.... И....

Ш.........., сумата от 241,16 лева – платена без основание от Е. П. С. в периода .............по клауза за неустойка по чл. 4, ал. 2 от Договор за потребителски кредит от ......... сключен между страните, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба – 30.01.2024 г., до окончателното изплащане на вземането.