Решение № 143 от 21.07.2026, Районен съд - Радомир

РЕШЕНИЕ

№ 143 гр. Радомир, 21.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, І СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИВЕТА П. ТАКОВА при участието на секретаря Е.Т. З. като разгледа докладваното от ИВЕТА П. ТАКОВА Гражданско дело № 20251730100877 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за защита на потребителите.

Производството е образувано по искова молба, подадена от Л. К. Б. срещу „К.“ ЕАД, ЕИК .и „Ай Т.“ ЕООД, ЕИК . с която са предявени искове за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № /08.04.2025 г., сключен между ищцата и „К.“ ЕАД, както и на Договор за предоставяне на поръчителство от 08.04.2025 г., сключен между ищцата и „А. Т.“ ЕООД.

В исковата молба се твърди, че на 08.04.2025 г. между ищцата и „К.“ ЕАД е сключен Договор за потребителски кредит № . по силата на който ищцата е получила кредит в размер на 1 600,00 лв. (817,13 евро), при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) – 29,79 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 34,49 %. Твърди се, че срокът на кредита е 18 месеца, като съгласно погасителния план общият размер на дължимите суми по договора възлиза на 2012,59 лв. (1028,00 евро), включващи главница и договорна възнаградителна лихва.

Ищцата твърди, че договорът за потребителски кредит е нищожен поради нарушение на императивните разпоредби на Закона за потребителския кредит, като поддържа, че при изчисляването на ГПР не е включено възнаграждението, дължимо по договора за предоставяне на поръчителство, сключен с „Ай Т.“ ЕООД.

Според ищцата възнаграждението за поръчителство представлява разход, свързан с кредита, който следва да бъде включен в общия разход по кредита и при определяне на ГПР, поради което договорът не съдържа изискуемата информация по чл. 11 от ЗПК.

Твърди се още, че договорът за предоставяне на поръчителство представлява част от механизма за отпускане на кредита, че между „К.“ ЕАД и „Ай Т.“ ЕООД е налице свързаност и че чрез този договор се постига скрито оскъпяване на кредита.

Ищцата поддържа, че договорът за кредит противоречи на закона и добрите нрави, 1 както и че са налице основания за прогласяване на неговата нищожност. Същите доводи са изложени и по отношение на Договора за предоставяне на поръчителство от 08.04.2025 г.

Ищцата моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на Договор за потребителски кредит № ./08.04.2025 г. и Договор за предоставяне на поръчителство от 08.04.2025 г., както и да присъди направените по делото разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество „К.“ ЕАД е подал отговор на исковата молба, с който не оспорва факта на сключване на договора за кредит и предоставянето на сумата от 1 600,00 лв. (817,13 евро) на ищцата.

Твърди, че договорът за кредит е сключен при спазване на изискванията на Закона за потребителския кредит, като в него са посочени всички изискуеми реквизити, включително ГЛП, ГПР, общата сума, дължима от потребителя и погасителният план.

Ответникът поддържа, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство не представлява общ разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, тъй като предоставянето на обезпечение не е задължително условие за получаване на кредита, а представлява избор на потребителя.

Посочва, че договорът за поръчителство е самостоятелно правоотношение между ищцата и „Ай Т.“ ЕООД, като последното дружество предоставя отделна услуга срещу възнаграждение.

В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество „Ай Т.“ ЕООД е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения срещу него иск за прогласяване нищожността на договора за предоставяне на поръчителство.

Твърди, че между дружеството и ищцата е сключен договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който „А. Т.“ ЕООД се е задължило да гарантира задълженията на ищцата към „К.“ ЕАД.

Посочва се, че договореното възнаграждение за предоставената услуга е в размер на 1 599,55 лв. или 817,00 евро, като същото представлява възнаграждение за самостоятелна услуга и не следва да бъде включвано в ГПР по договора за кредит.

В срока за отговор „К.“ ЕАД е предявило насрещен иск срещу Л. К. Б. при условията на евентуалност, с правно основание чл. 211 ГПК във връзка с чл. 23 ЗПК.

С насрещния иск се претендира сумата от 1158,12 лв. или 592,32 евро, представляваща чистата стойност на кредита, като се твърди, че при евентуално уважаване на исковете за нищожност кредитополучателят следва да върне получената главница, намалена с извършените плащания.

Ответникът твърди, че ищцата е получила сумата от 1 600,00 лв. или 817,13 евро, като е извършила плащания в размер на 441,88 лв. или 225,98 евро, поради което остава дължима сумата от 1 158,12 лв. или 592,32 евро.

Ищцата по първоначалния иск, в качеството си на ответник по насрещния иск, не оспорва, че при евентуална недействителност на договора за кредит дължи връщане на непогасената чиста стойност на кредита, като поддържа твърденията си относно недействителността на договорите.

В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява и не изпраща представител. С писмена молба адвокат-пълномощника й поддържа предявените искове и моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожността на процесните договори. Претенидрат се разноски по делото съгласно представен списък и предвид адвокатско възнаграждение предвид чл.38, ал.1, т.2 ЗА.

Ответните дружества „К.“ ЕАД и „Ай Т.“ ЕООД, редовно призовани, не изпращат представител в съдебно заседание.

Ответното дружество „К.“ ЕАД с писмена молба чрез процесуалния си представител 2 моли за отхвърляне на исковете, за уважаване на насрещните искове и за присъждане на направени по делото разноски съгласно представен списък.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от фактическа страна:

По делото е представен и приет договор за паричен заем № ./08.04.2025 г., сключен между „К.“ ЕАД (кредитор) и Л. К. Б. (кредитополучател), по силата на който кредиторът е предоставил на кредитополучателката в заем сумата 1 600,00 лв. или 817,13 евро, която кредитополучателката се е задължила да върне на 18 бр. равни месечни погасителни вноски, всяка в размер на 205,80 лева. Срокът на кредита е 18 месеца, като съгласно погасителния план общият размер на дължимите суми по договора възлиза на 2012,59 лв. или 1028,00 евро, включващи главница и договорна възнаградителна лихва.

Падежът на първата погасителна вноска страните са уговорили на 20.05.2025 г., а на последната - на 20.10.2026 г. Страните са уговорили следните условия по сключения между тях договор: фиксиран годишен лихвен процент – 29,79%; годишен процент на разходите – 34,49%; общ размер на всички плащания – 2012,59 лева или 1028,00 евро. В чл. 4 от договора за кредит е предвидено задължение на кредитополучателя в тридневен срок от датата на сключване на договора да представи обезпечение чрез поръчителство, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки.

По делото е представен и договор за предоставяне на гаранция №3160105/08.04.2025 г., сключен между „А.Т.“ ЕООД (гарант) и Л. К. Б. (потребител), по силата на който потребителят възлага, а гарантът се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на „К.“ ЕАД, с наредител - потребителят, с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договор за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен заем, при уговорено възнаграждение на гаранта в размер на 1599,55 лева или 817,84 евро, платимо разсрочено на 18 бр. равни месечни погасителни вноски.

Приетото за установено от фактическа страна обуславя следните правни изводи:

На първо място, съдът намира, че процесният договор за паричен заем е потребителски - страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция - търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника - потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионалната и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем от 08.04.2025 г. е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Процесните договори се подчиняват на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 - 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите, е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност. Следователно, при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или 3 между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави. От извършена служебно справка в Агенция по вписвания - Търговски регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на „Ай Т.“ ЕООД е заемодателят „К.“ ЕАД.

Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ.

Въз основа на изложените от ищцата фактически обстоятелства, ангажираните доказателства и наличните данни за хипотеза на свързани лица, съдът приема, че уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит - арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Същевременно, при цялостния анализ на процесните правоотношения е видно, че сключването и получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя. Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50% от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни - арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В настоящия случай сумата по договор за заем паричен заем № ./08.04.2025 г., сключен с „Кредисимо“ ЕАД, е в размер на 1 600,00 лв. или 817,13 евро, а само възнаграждението по договора за гаранция, което е в размер на 1599,55 лева или 817,84 евро, представлява над 50% от сумата по заема, без да се включват останалите суми, формиращи ГПР. Ето защо може да се направи законосъобразен извод, че ГПР по договора за паричен заем надхвърля 50%, след като се прибави възнаграждението по договора за гаранция. Така уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. Поради изложеното, съдът намира, че разходът за възнаграждение на гаранта за обезпечаване вземанията на „К.“ ЕАД по процесния договор за потребителски заем, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита (в този смисъл решение № ./10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № ./2021 г., решение № ./09.07.2021 г. по в. гр. д. № ./2020 г. по описа на СГС и др.).