Определение № 691 от 04.06.2025, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 691 гр. София, 04.06.2025 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно частно гражданско дело № 20251800500396 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК, вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по молба на Р. Ц. З., В. Д. З. и Ц. Р. З. срещу Определение № 71/26.02.2025г., с което е допълнено Определение № 444/ 23.12.2024г. по гр.д. 767/ 2023г. по описа на РС- гр. П., като жалбоподателите са били осъдени да заплатят на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК на Я. Б. Б. сумата от 2500лв., представляваща разноски по делото за заплатено адвокатско възнаграждение.

Жалбоподателите поддържат, че присъдените разноски за адвокатско възнаграждение са прекомерни предвид еднократното явяване на процесуалния представител на ответната страна в съдебна зала. Посочват, че предявеният от всекиго от тях иск е в размер на 5000 лв., поради което дължимото възнаграждение следва да бъде в размер на по 400 лв. за всеки от тях, т.е. общо на 1200лв.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор от ответника по жалбата.

Съдът намира, че жалбата е подадена от процесуално легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в рамките на законоустановения срок за обжалване, поради което е процесуално допустима. Внесена е и дължимата държавна такса.

Въз основа на събраните по делото доказателства съдът намира за установено от фактическа страна следното:

Производството по гр.д. 767/2023г. на Пирдопския районен съд е било образувано по искова молба на Р. Ц. З., В. Д. З. и Ц. Р. З. срещу Я. Б. Б., с която е предявен иск по чл. 45 от ЗЗД, вр. чл. 32, ал. 2 от Конституцията на Република България (КРБ).

С Определение № 444/23.12.2024г., постановено по същото дело, съдът е прекратил производството с мотиви, че дадените указания за отстраняване на констатираните нередовности на исковата молба не са изпълнени в срок.

Определението е връчено на ищците на 10.01.2025г., но по делото липсват 1 данни за връчването на препис от акта на ответника. Това обстоятелство се явява правнорелевантно за допустимостта на депозираната от последния молба по реда на чл. 248 от ГПК, доколкото единствено редовното връчване на препис от акта на страната може да постави началото на процесуалните срокове, свързани неговото обжалване или допълване, а - по аргумент от противното - липсата на данни за редовно връчване задължава съда да приеме, че молбата по чл. 248 от ГПК е подадена в срок, доколкото такъв въобще не е започнал да тече за молителя. Така, с депозираната на 24.01.2025г. молба, ответникът е отправил редовно искане за присъждане на разноски в размер на 2500лв. - адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство. Препис от молбата е връчен на от ищците чрез общия им процесуален представител на 11.02.2025г. (л. 143 от първоинстанционното дело), но същите не са подали отговор.

Произнасяйки се по тази молба с Определение № 71/26.02.2025г., съдът е уважил искането на ответника за присъждане на претендираните от него разноски, като е мотивирал акта си с обстоятелството, че по делото са представени доказателства за действителното заплащане на сумата, както и че, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, при прекратяване на делото ответникът има право на разноски.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Възражението за прекомерност, явяващо се единствен довод на жалбоподателите срещу постановения съдебен акт, е несвоевременно и поради това се явява преклудирано. Съгласно трайната съдебна практика (напр. Определение № 207 от 25.04.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1360/2016 г., IV г. о., ГК), „срокът по чл. 80 ГПК не се прилага само когато страната, поради естеството или развитието на процеса, не е могла да вземе участие в него“. В конкретния случай няма основание за прилагане на това изключение, тъй като жалбоподателите са участвали в производството по реда на чл. 248 от ГПК, в което е повдигнат въпросът за разноските. Както се установява от материалите по делото, иницииращата това производство молба на насрещната страна, съпроводена с указания за възможността да подадат отговор в законоустановения срок, е била редовно връчена на процесуалния представител на ищците, доказателства за чието упълномощаване се намират на л. 69 и сл. от делото. Независимо от това, в срока за отговор такъв не е представен и не е наведено възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение. Ето защо, като са пропуснали възможността да упражнят своевременно своите процесуални права като наведат относими възражения срещу материалноправната основателност на искането в срока по чл. 248, ал. 2 от ГПК, ищците са изгубили правото да се позоват на тях в по- късен момент. Следователно, възражението за прекомерност на претендирания от насрещната страна адвокатски хонорар, релевирано за пръв път с частната жалба по чл. 248, ал. 3 от ГПК, е процесуално недопустимо поради настъпила за страната преклузия, а неговата недопустимост обуславя неоснователност на частната им жалба. В такъв смисъл е изричната и постоянна съдебна практика, обективирана напр. в Определение № 603 от 24.09.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4703/2013 г., IV г. о., ГК, Определение № 50046 от 6.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4575/2021 г., II г. о., ГК, Определение № 484 от 14.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3558/2015 г., IV г. о., ГК, Определение № 57 от 4.05.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 564/2020 г., II г. о., ГК.

2

Само за пълнота на изложението следва да бъде подчертано, че обжалваният акт е законосъобразен и защото държи сметка за всички изисквания, обосноваващи основателността на отправеното до съда искане за присъждане на разноски в производството. Районният съд правилно е посочил, че по аргумент от чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, какъвто именно е случаят. Това свое право той е упражнил още с отговора на исковата молба, представяйки доказателства за действителното заплащане на хонорара на своя процесуален представител (л. 85 от делото), каквито са задължителните указания на т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по т.д. 6/2012г. на ОСГТК на ВКС.

При това, както е видно от изричната формулировка на чл. 78, ал. 5 от ГПК, съдът не разполага с правомощия, служебно да редуцира размера на претендирания хонорар при отсъствие на надлежно наведено възражение за неговата прекомерност, а е длъжен да уважи искането за присъждането му в пълния претендиран размер.

Следователно, независимо от принципната допустимост на настоящата частна жалба, същата следва да бъде оставена без уважение поради неоснователността на изложените в нея оплаквания.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 71/26.02.2025г., с което е допълнено Определение № 444/ 23.12.2024г. по гр.д. 767/ 2023г. по описа на РС- гр. П., като Р. Ц. З., В. Д. З. и Ц. Р. З. са били осъдени да заплатят на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК на Я. Б. Б. сумата от 2500лв., представляваща разноски по делото за заплатено адвокатско възнаграждение..

Определението може да се обжалва с частна жалба пред ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3