Решение № 199 от 09.10.2023, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 199 гр. Враца, 09.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Надя Г. Пеловска-Дилкова

Членове:

М. Д. Досов

Пламен К. Кучев при участието на секретаря Веселка Кр. Николова като разгледа докладваното от Надя Г. Пеловска-Дилкова Въззивно гражданско дело № 20231400500247 по описа за 2023 година Въззивното дело е образувано въз основа на въззивна жалба вх.

№1630/12.05.2023 г. на „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, чрез пълномощника му адв. Г. М., против решение №57 от 12.04.2023г. на Районен съд-Оряхово, постановено по гр.дело №593/2022г., с което дружеството е осъдено на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД да заплати на С. В. С. от с.Липница, сумата от общо 144,40 лв. - недължимо платена по недействителен Договор № 804093 за предоставяне на потребителски кредит от 04.10.2019 г. и включваща сумите от 33,38 лв. - платена договорна лихва, 10,00 лв. - такса предсрочно погасяване, 101,02 лв. - такса за банкова гаранция към фирма партньор, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда - 05.10.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, сумата от 50,00 лв. - внесена държавна такса за предявения иск, както и да заплати на адв. М. В. М. сумата от 300,00 лв., представляваща определено от съда адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.

В жалбата се поддържа, че решението е неправилно и необосновано, и 1 в подкрепа на това становище се излагат подробни съображения.

На първо място, въззивникът „Фератум България“ ЕООД посочва, че след сключването на договора за кредит и преди неговото усвояване от кредитополучателя е заплатил на третото лице, предоставило обезпечение, сумата от 1461,42 лв., поради правния си интерес да бъдат обезпечени задълженията на кредитополучателя, за да може в случай на неизпълнение от страна на последния и при липсата на секвестируемо имущество да се удовлетвори от имуществото на третото лице. Сочи също, че с извършеното на основание чл.73 ЗЗД плащане на дължимата от кредитополучателя сума в посочения размер, третото лице се е съгласило да обезпечи задълженията му до размер от 2460,00 лв. и така на основание чл.74 ЗЗД въззивникът е встъпил в правата на третото лице, предоставило обезпечението, до размера на сумата от 1461,62 лв., поради наличието на правен интерес от изпълнението на чуждия дълг. В тази насока се позовава на практика на ВКС.

На второ място в жалбата се изразява несъгласие с извода на съда, че сключването на договора за гаранция е било задължително условие за сключването на договора за кредит. Навеждат се доводи, че такъв извод не може да бъде направен въз основа на факта, че в преддоговорните отношения между страните ответникът е изискал предоставяне на обезпечение от евентуалния кредитополучател, тъй като съгласно чл.11, ал.1, т.18 ЗПК кредиторът е в правото си да изисква обезпечение, а и от изслушаната експертиза е видно, че на потребителя е била осигурена техническа възможност да посочи избрано от него физическо лице, което да предостави обезпечение на задълженията му.

На следващо място в жалбата се оспорва и изводът на първоинстанционния съд, че уговореното възнаграждение в отношенията между кредитополучателя и третото лице, предоставило обезпечението, трябва да се включи при изчислението на ГПР. Навеждат се доводи, че съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, в договора за кредит следва да бъде посочен ГПР, както и общият размер на дължимата сума от потребителя, като формирането на ГПР е императивно установено и се изчислява съгласно посочената в Приложение № 1 към ЗПК формула. Посочва се, че съгласно § 1 от ДР на ЗПК, общите разходи по кредита включват известните на кредитодателя суми по допълнителни услуги, чието сключване е задължително условие за отпускане на кредита, като информация за всички 2 компоненти на база на които законът изисква да се изчисли ГПР се съдържа в чл.1-3 от договора за кредит. Отново се подчертава, че в случая потребителят е можел да обезпечи изпълнението по различни начини, вкл. с поръчителство на избрано от него физическо лице, поради което сключването на договор за поръчителство с предложеното от кредитора юридическо лице не е било задължително условие при отпускане на кредита, и въз основа на това се прави извод, че кредитодателят не само не е бил длъжен да включи в ГПР по кредита сумата, уговорена между потребителя и третото лице в договора за предоставяне на поръчителство, но и не е имал право на това съгласно § 1 от ДР на ЗПК. В допълнение се излагат аргументи, че тази сума не е била известна на кредитодателя преди кредитоискателят да избере начин на обезпечаване на отпуснатия кредит. Според въззивника за това свидетелства и предоставения на потребителя СЕФ, съгласно който очакваните разходи при евентуално сключване на договор за гаранция с предложено юридическо лице ще бъдат в размер на 1860,00 лв., а впоследствие е постигнато споразумение между кредитополучателят и третото лице за предоставяне на обезпечение срещу сумата от 1540,00 лв. Излагат се аргументи, че кредитиращата институция не може да бъде поставена в зависимост от волята на трето лице-поръчител и правото й да иска обезпечение не може да бъде поставено в зависимост от уговорките между кредитополучателят и третото лице.

На последно място се изразява становище и за неправилност на извода на съда, че със сключването на договора за гаранция се цели заобикаляне на правилото на чл.19, ал.4 ЗПК, като отново се изтъква, че това не е бил единственият възможен начин за обезпечаване на задълженията по договора за кредит и не е задължително условие на неговото сключване.

Въззивникът моли за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор вх.№ 1795/30.05.2023 г. от адв.М. М., като пълномощник на ищцата С. В. С., в който се изразява становище за правилност и законосъобразност на обжалваното решение.

Навеждат се доводи, че районният съд правилно е приел, че Договор № 804093/04.10.2019 г. е недействителен, тъй като същият не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Излагат се аргументи, че наред с това 3 договорът за кредит е нищожен и поради нарушение разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, а оттам и на действителния размер на ГПР, тъй като сумата в размер на 1540,00 лв., която се претендира чрез договор за гаранция/поръчителство, не е включена в ГПР и ГЛП. Изтъква се, че в договора за кредит е посочен ГПР в размер на 49,11%, а при включването на възнаграждението по договора за гаранция/поръчителство, действителните разходи биха нараснали над 10 пъти, поради което потребителят е въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще направи по обслужването на кредита. Въззиваемата счита, че с предвиждането на заплащане на сумата по договора за поръчителство, се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗП, тъй като несъмнено събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита. Счита, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и поради невключването на уговорките за заплащане на разходи по договора за поръчителство в размера на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора. Според въззиваемата, това е и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП, като в тази насока се извършва позоваване на практика на СЕС.

В отговора се посочва, че в случая не е приложима нито една от двете хипотези по чл.26, ал.4 ЗЗД, тъй като нищожната клауза на процесния договор за кредит относно определянето на ГПР не може да бъде заместена по право от повелителни разпоредби на закона, нито договорът за потребителски кредит би могъл да бъде сключен, ако в него не е включена клауза относно ГПР, предвид изричното изискване на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. При тези съображения се прави извод, че нищожността на клаузата влече недействителност и на целия договор, като следва да бъде взета предвид и приложимата разпоредба на чл.22 ЗПК.

Развиват се съображения, че получаването на нещо без основание е фактическо, а не правно действие, поради което получаването на имуществената облага не означава непременно, че лицето, което я е получило, я е придобило или по някакъв начин е увеличило имуществото си, а е достатъчно да има неоснователно разместване на материални блага, за да се счете, че са налице фактите, визирани в хипотезите на чл.55 ЗЗД. Ето защо въззиваемата счита, че тези твърдения са без правно значение за приложението на чл.55, ал.1 ЗЗД. В подкрепа на изложеното се извършва позоваване на практика на ОС- Враца, както и на други съдилища в страната.

4

Прави се искане да бъде потвърдено обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира се присъждане на направените разноски.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от лице с правен интерес, в рамките на срока по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Производството пред Районен съд - Оряхово е образувано въз основа на искова молба, подадена от С. В. С., чрез пълномощника й адв.М. М., срещу „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, гр. София, за заплащане на сумата от 144,40 лв., представляваща недължимо платена сума по недействителен Договор №804093 за предоставяне на потребителски кредит от 04.10.2019 г., включваща платена лихва в размер на 18 лв. и такса за предоставяне на гаранция (поръчителство) в размер на 126,40 лв., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба - 05.10.2022 г., до окончателното изплащане на сумата, а в условията на евентуалност ответното дружество да бъде осъдено да заплати на ищцата сумата от 50 лв. частичен иск от общо 126,40 лв., представляваща платена без основание такса за предоставяне на гаранция (поръчителство) по Договор №804093 за предоставяне на потребителски кредит от 04.10.2019 г. и договор за гаранция към него, поради липса на клауза в договора за кредит, предвиждаща заплащане на такава такса или евентуално поради нищожност на Договор за гаранция от 05.10.2019г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба - 05.10.2022 г., до окончателното изплащане на сумата.

В хода на производството пред районния съд е уточнено, че сумата по главния иск включва 33,38 лв.платена лихва, 10 лв.такса за предсрочно погасяване и 101,02 лв.такса за банкова гаранция към фирма партньор.

С протоколно определение от 08.03.2023 г. районният съд е допуснал увеличение на евентуално съединения иск, като го е увеличил съответно от 50 лв.на 111,02 лв. (10 лв. такса предсрочно погасяване и 101,02 лв. такса банкова гаранция към фирма партньор.

Исковите претенции се основават на твърденията, че сумите са платени въз основа на нищожен договор на основание чл.22 ЗПК, тъй като същият не отговаря на изискванията на чл.11, т.9-т.11 ЗПК и чл.19, ал.4 ЗПК.

5

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от "Фератум България" ЕООД, в който се оспорва основателността на предявения иск със съображения, че не са допуснати нарушения на посочените в исковата молба разпоредби на ЗПК.

В производството пред районния съд са събрани писмени доказателства и са назначени съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертизи.

С обжалваното Решение №57 от 12.04.2023г. на Районен съд-Оряхово, постановено по гр.дело №593/2022г по описа на ОРС първостепенният съд е приел доводите на ищеца за недействителност на договора на основание чл.

22 ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

При извършената служебна проверка на решението, съобразно правомощията по чл.269, изр. първо ГПК, въззивният съд намира същото за валидно и допустимо.

Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл.269, изр. 2 ГПК следва да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при извършена служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните.