Определение № 2416 от 11.05.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2416 гр. София, 11.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20268002101177 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „А. Г.“ О., чрез адв. А. К. – П., срещу въззивно решение № 180 от 29.10.2025 г., постановено по в. гр. д. № 397/2025 г. по описа на Апелативен съд – П., в частта, с която е потвърдено решение № 54 от 24.02.2025 г., постановено по гр. д. № 262/2024 г. по описа на Окръжен съд – Смолян, в частта, с която „А. Г.“ О. е осъдено да върне на В. В.

Н. сумата 230 000 лева като дадена без правно основание по предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от депозирането на исковата молба до окончателното изплащане.

Въззивното решение в останалата му част, имаща характер на определение, с което е потвърдено определение № 171 от 22.04.2025 г., постановено по гр. д.

№ 262/2024 г. по описа на Окръжен съд – Смолян, с което е отхвърлено като неоснователно искането на „А. Г.“ О. за изменение на постановеното по делото първоинстанционно решение в частта за разноските, като бъдат присъдени в полза на дружеството разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4000 лева, не е предмет на настоящото производство.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т.

3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/ „Допустимо ли е уважаване на иск по чл. 55, ал. 1, предл.

1

1 ЗЗД за връщане на сума като дадена без правно основание, когато по делото е установено съществуващо договорно основание, което не е отпаднало, прекратено или обявено за нищожно?“ – сочи се противоречие с приетото в решение № 50070 от 12.08.2024 г. по т. д. № 981/2021 г. на II т.о. на ВКС; 2/ „Как се разпределя доказателствената тежест при иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и длъжен ли е съдът да зачете доказателства за различно от твърдяното от ищеца основание за плащането?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 9 от 03.02.2017 г. по гр. д. № 2656/2016 г. на IV г.о., решение № 308 от 29.01.2019 г. по т. д. № 2931/2017 г. на II т.о., решение № 50139 от 01.11.2022 г. по т. д. № 2174/2021 г. на I т.о., решение № 50077А от 14.07.2023 г. на III г.о.; 3/ „Представлява ли съществено процесуално нарушение необсъждането на всички относими доказателства и липсата на пълен доклад по делото с указания за доказателствената тежест?“ – поддържа се противоречие с разясненията в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответната страна по жалбата В. В. Н. в писмен отговор, подаден чрез адв. К.

М. и адв. А. П., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.

Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

Пред Окръжен съд Смолян са предявени главен иск по чл.240 ЗЗД и евентуален по чл.55 , ал.1, пр.1 ЗЗД. С първоинстанционното решение главният иск е отхвърлен като неоснователен и в тази част съдебният акт е влязъл в сила. ОС Смолян е уважил евентуалния иск и тази част от акта е предмет на въззивното производство.

В обжалваното решение въззивният съд е установил от фактическа страна, че на 26.11.2020 г. с платежно нареждане, представено от ищцата в копие с исковата молба, ведно с извлечение от банковата й сметка, ищцата е превела по банкова сметка на ответното дружество в банка „Р. б. Б.“ ЕАД и то е получило сумата 230 000 лв.; че безспорно ответникът не е върнал на ищцата исковата сума; че претенцията на ищцата е за осъждане на ответното дружество на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД да й върне сумата 230 000 лв. като предоставена в заем на 26.11.2020 г., ведно със законната лихва, а при условията на евентуалност, ако съдът приеме, че не е налице сключен договор за заем, да бъде то осъдено да й върне сумата 230 000 лв. като платена без правно основание, ведно със законната лихва; че съгласно влязлата в сила част от решението на първата инстанция, в случая не се установява валидно възникнало правоотношение между страните, касаещо договор за заем, 2 поради което искът с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен като неоснователен; че доколкото ищцата е доказала предоставянето на сумата 230 000 лв. от нея на ответното дружество чрез превода по банковата му сметка, а ответникът нито е оспорил получаването на сумата, нито е установил факта на връщане на процесната сума, респективно, основанието за нейното получаване, то евентуалният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се явява основателен.

Решаващият състав е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, този, който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне; че нормата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД урежда състав на претенция за връщане на сума поради неоснователно обогатяване, основана на получаване на сумата при начална липса на основание; че основателността на исковата претенция по евентуално предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е обусловена от кумулативното наличие на предпоставките предаване и получаване на нещо (в случая безспорно преведена от ищцата по сметка на ответното дружество и получена от него парична сума в размер на 230 000 лв.) без основание за получаване да е било налице при извършването на престацията, като в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно главно доказване факта на плащане на процесната сума, а ответникът дължи доказване, че е налице основание за получаването.

Като е констатирал, че ответникът с отговора на исковата молба отрича наличието на заемно правоотношение между страните; че в производството пред първата инстанция ответникът не изразява становище по евентуалния иск с отговора на исковата молба, в който са изложени съображения единствено за неоснователност на главния иск и в който отговор липсва дори посочване, че има предявен евентуален иск; че след като с отговора ответникът не е заявил твърдения за наличие на каквото и да било основание той да получи исковата сума от ищцата, съответно, не е ангажирал и доказателства за установяване на такова основание, включително не е заявил доводи и впоследствие до приключването на производството по делото в окръжния съд, въззивният съд е приел, че неоснователно едва във въззивната жалба се навежда довод за наличие на правно основание за получаване на сумата. Изрично е посочил, че това възражение е преклудирано, като е приел същото и за очевидно неоснователно, тъй като е основано на невярното твърдение, че в платежното нареждане било посочено, че сумата се превежда за покупка на имот, докато в него ясно е посочено като основание целеви договор за заем за покупка на имот, като от ответника не са нито своевременно и надлежно ангажирани, нито представени доказателства за изразена воля от страните по делото относно установяване между тях на каквато и да било договорна връзка, в рамките на която да е преведена от ищцата и получена от ответника исковата сума, и която договорна връзка понастоящем също да съществува. Въззивната инстанция е установила още, че в молбата, представена от страна на ответното дружество за откритото съдебно заседание на апелативния съд, също неоснователно е заявено, че 3 посоченото в платежното нареждане основание сочи на наличие на друго правно основание – инвестиция или съдружническа престация с оглед придобиване на актив в интерес на страните, а не заем или безвъзмездно предоставена сума. Като неоснователни е преценила и твърденията в молбата, че в случая е налице престация с правно основание, видно от платежния документ и общите фактически отношения между страните, които не са били в типични граждански отношения, а в съдружнически и/или лични взаимоотношения, при които престациите са имали друго – икономическо и правно – основание, поради което не е налице нито липса на основание, нито неоснователно имуществено разместване, а по-скоро вътрешно-дружествена или съдружническа преценка за разпределение на разходи и финансиране, което изключва приложението на института на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Съставът на апелативния съд изрично е посочил, че за да бъде отхвърлена претенцията на платилата сумата ищца, ответникът следва да докаже установяването на конкретно правно отношение между страните, в рамките и в изпълнение на което е преведена сумата (а не принципна възможност да има такова с неизяснен характер), което той не е направил. Изложил е решаващи съображения, че по делото е установена основателността на твърдението на ищцата, че ответното дружество е получило по своя банкова сметка преведената от нея на 26.11.2020 г. сума в размер на 230 000 лв. и не е установено при доказателствена тежест на ответника между тях да е имало облигационна връзка, която да бъде основание за плащането. Като правилен е преценил извода на окръжния съд, че в случая е налице основанието по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, тъй като ищцата е превела на ответника исковата сума и той я е получил без основание, не е доказал връщането й, поради което следва да бъде осъден да я върне. Предвид изложеното е намерил, че въззивната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а решението следва да бъде потвърдено в обжалваната негова осъдителна част.

При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Съображенията за това са следните:

Поставеният от касатора в изложението първи въпрос не е правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, който обуславя решаващите изводи по спора, а е привързан към субективното разбиране на касатора за установените в процеса факти, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата. Така формулиран същият е свързан с правилността на фактическите и правни изводи, до които е достигнала въззивната инстанция, преценявайки установената по делото фактическа обстановка и събраните доказателства и цели извършване на преценка основателен ли е предявеният иск или не.

Повдигнатият въпрос на практика е фактически и е относим към правилността на въззивното решение, която обаче не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК. В случая, противно на становището, от което касаторът извежда питането си, въззивният съд след анализ на фактическата обстановка по делото, 4 мотивирано и обосновано е заключил, че по делото не е установено между страните да е имало облигационна връзка, която да бъде основание за извършеното плащане. Обратно на твърденията на жалбоподателя, въззивният състав не е изложил решаващи мотиви относно установено по делото съществуващо договорно основание при получаване на престацията, а именно договор за заем, както и събрани по делото доказателства за подготовка за покупка на недвижим имот. Следва да се посочи, че предмет на обжалване пред въззивната инстанция е единствено произнасянето по евентуалния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на процесната сума поради неоснователно обогатяване, като в частта по главния иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано от страните. Следователно формулираният въпрос не кореспондира с установеното по делото и изводите на въззивния съд в атакуваното решение, а представлява интерпретация на страната за осъществилите се по делото факти и обстоятелства. Предвид изложеното, същият не може да обоснове общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че не е налице и поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не се установява противоречие на обжалваното решение с цитираното в изложението решение № 50070 от 12.08.2024 г. по т. д. № 981/2021 г. на II т.о. на ВКС. Същото е допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос относно приложението на разпоредбата на чл. 301 ТЗ, касаеща потвърждаването на извършените без представителна власт от името на търговец действия по сключване на договор и способите за установяването му, която разпоредба е неотносима към конкретиката на настоящия казус.