Решение № 228 от 18.03.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 228 гр. гр. Хасково, 18.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Ваня З. Кирева като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20235640100389 по описа за 2023 година

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД от Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: *********, чрез ********* Д. М. М., съдебен адрес:

*********, против "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Средец, ул."Славянска" № 29, ет.7, представлявано от Н. П. П..

Ищецът твърди, че на 18.03.2022 г. сключил в качеството си на заемополучател с ответника, в качеството му на заемодател, Договор за потребителски кредит № 650379. В Договора страните уговорили основните параметри на правоотношението: размерът на заема бил 1200 лв., със задължение да бъде погасен чрез 11 двуседмични вноски. Посоченият годишен процент на разходите бил малко под 50%, като по този начин привидно били спазени императивните изисквания на чл. 19 ал. 4 от ЗПК.

Поддържа се, че към момента на депозирането на исковата молба кредитът бил изцяло погасен. В Договора било разписано, че в срок от три дни кредитът ще бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, като са поставени множество условия за това. При един поръчител същият следвало да получава възнаграждение в размер поне на 7 минимални работни заплати, а при двама - поне 4; поръчителите да не са кредитополучатели или поръчители 1 по договори, сключени със заемодателя; поръчителят да няма задължения с рейтинг различен от „редовен" в Централния кредитен регистър, включително по погасени задължения; поръчителят да представи служебна бележка или друг документ за размера на получаваните трудови доходи.

Съгласно ПМС № 331/ 16.11.2020 г., размерът на минималната работна заплата до 31.03.2022 г. бил 650 лв., тоест, ако договорът бъде обезпечен с един поръчител, то неговият месечен доход следвало да бъде не по-малко от 4550 лв., а при двама поръчители - всеки един от тях трябвало да декларира месечно възнаграждение в размер от поне 2600 лв. Така поставените изисквания, според ищеца, били изначално неизпълними от длъжника, което било начин за автоматичното задействане на прекомерно високата неустоечна клауза - над 100% от размера на главницата. Изложено е в исковата молба, че въпреки формално дадената възможност на кредитополучателя да осигури обезпечение в тридневния срок, още със сключването на Договора му била начислена така наречената „неустойка" в размер, надхвърлящ многократно позволения от Закона размер на ГПР. Същата била включена в погасителния план още от самото начало Съгласно чл. 23 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това било необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно дължи. В процесния договор това не било направено, а включената в погасителния план неустойка по същество представлявала скрита лихва и задължително следвало да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР.

Твърде вероятно било, с цел заобикалянето на Закона, неустойката да се изключва от ГПР, поради схващането, че ГПР се калкулира към датата на сключване на договорите за потребителски кредит, а задължението за заплащане на неустойка формално, макар и привидно (тъй като е включено още в първоначалния погасителен план), възниквало 3 дни след подписването му. По този начин се избягвало посочването на излизащите извън позволените 2 от Закона рамки за максимален размер на ГПР към датата на сключване на договора. Това обаче била незаконна и опасна търговска практика, която водела до свръхзадлъжнялост на кредитополучателите и нерядко създавала обективни предпоставки за изпадането им в неплатежоспособност чрез недобросъвестна употреба на слабата им икономическа позиция. Ако кредитното дружество желаело реално обезпечение по предоставения кредит, като средство за защита на интересите си, то, още след задължителната предварителна проверка по чл. 16 ЗПК, щяло да изисква осигуряването на надлежно обезпечение при самото подписване на договора. Или, при наличието на достатъчно негативни факти в кредитната история на клиента, щяло да се стигне до отказ от предоставяне на паричния заем. Ищецът намира, че към процесния Договор следвало да се приложат разпоредбите на ЗПК като счита, че уговорената в него неустойка противоречи на множество императивни правни норми на ЗПК, поради което, на основание чл. 26 от ЗЗД, била нищожна. На първо се сочи, че с уговорената неустойка се целяло заобикаляне на предвиденият максимален размер на Годишен процент на разходите/ГПР/ - чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това вземане формално било посочено като обезщетение за неизпълнение само и единствено с цел да не бъде включено при изчисляването на ГПР и така същият да остане под установената граница от 50%. Действително обаче, същото отговаряло на всички критерии, посочени в § 1, т. 1 от ЗПК. То представлявало разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит, известен бил на кредитора и следвало да се заплати от потребителя. Това се потвърждавало и от С.я погасителен план, от който било видно, че разходът за неустойка бил включен и дължим още с подписването на договора. Очевидно било, че договарянето на този разход като неустойка имало единствено за цел увеличаване възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер, поради което на основание чл. 21 от ЗПК тази клауза била недействителна. Дадената на потребителя възможност да осигури обезпечение в тридневен срок не можело да обоснове обратния извод. Срокът бил твърде кратък и е житейски логично било се предположи, че потребителите на подобен тип кредити са материално затруднени, съответно не могат нито да представят банкова гаранция, нито да осигурят поръчители с големи трудови доходи. Освен това следвало да се има предвид, че в ЗПК било предвидено изрично задължение на кредитора да оцени 3 кредитоспособността на длъжника. С предоставянето на потребителя на заемната сума кредиторът счел, че заемателят отговаря на критериите му за кредитоспособност, поради което изискването на допълнително обезпечение било лишено от всякакъв смисъл. В случай че кредиторът действително искал такова да му бъде осигурено, то следвало да се изиска преди предоставянето на кредита, каквато била обичайната практика. На следващо място, ищецът счита, че така уговорената неустойка излиза и извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД била нищожна. Същата противоречала на закона и добрите нрави, като излизала и извън пределите на предвидената в чл. 9 от ЗЗД договорна свобода. Нарушени били основните принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор.

Добросъвестността се свързвала с общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на членовете на общността. Параметрите по това облигационно правоотношение били несъвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. Съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009г. от 15.06.2010г. на ОСТК, преценката за нищожност следвала да се извърши в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Процесната неустойка била предвидена за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, а не за същинското задължение по договора за връщане на заетата сума. Видно и от размера й същата била в размер на над 100% от предоставения заем, без да ставало ясно изобщо какви вреди обезщетява, след като кредиторът сам бил оценил кредитоспособността на длъжника и е одобрил отпускането на кредита преди да му е предоставено обезпечението. От изложеното следвало, че с договарянето на тази неустойка, заемодателят целял единствено да се 4 обогати. Излизало се и извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция. Цитираната клауза била екзорбитантна, нарушаваща добрите нрави и противоречаща на чл. 26 ал. 1 и чл. 9 от ЗЗД. Следвало също да се има предвид, че за неизпълнението на задължение за предоставяне на обещано обезпечение в чл. 71 от ЗЗД била предвидена достатъчно тежка санкция.Посочено е още от ищеца, че било налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. В нея се предвиждало, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва били недопустими. Освен това ищецът намира неустоечната клауза в Договора за изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.

Същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Твърди се, че тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП. Тя фигурирала и в Общите условия за предоставяне на кредити от „Сити Кеш" ООД, където била посочена като възможна опция, но на практика се тълкувала и прилага като задължителна. Нещо повече, чрез невъзможните за изпълнение условия за осигуряване на обезпечение по кредита, кредитоискателят бил принуден да плаща неустойката. В рекламните материали, налични на сайта на кредитора и предназначени да информират потенциалните клиенти, на въпроса „Има ли допълнителни такси", бил даден подвеждащият отговор - „Без скрити такси и при напълно прозрачни условия, можеш да получиш пари назаем от CITYCASH и така да намериш едно съвременно решение на финансовите ти проблеми". Така според ищеца, били налице основания целият Договор за потребителски кредит да се приеме за недействителен, което по същество водело до недействителност и на самата неустоечна клауза, като в тази връзка се иска от съда да се произнесе и относно действителността на договора, но изрично заявява, че не предявява самостоятелен иск за обявяване нищожност 5 на договора. Тъй като съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът следвало да съдържа годишния процент на разходите и общата сума, дължима по кредита, съзнателното погрешно посочване от кредитора на ГПР, както и непосочването на компонентите, които влизат в него, с цел заобикаляне ограниченията на ЗПК следвало да се тълкува, като цялостно неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което било основание за недействителност на целия договор по чл. 22 от ЗПК. Предвид гореизложеното за ищеца се породил правен интерес от предявяване на иск с правно основание чл. 26 от ЗЗД за обявяване на клаузата, с която е нечислена неустойка за непредоставяне на обезпечение (поръчител или банкова гаранция), за недействителна поради противоречие със закона, добрите нрави, както и заобикаляне на закона. По тези съображения, моли съда да постанови решение, с което да бъде обявена нищожността на неустоечната клауза в Договор за потребителски кредит № 650379, предвиждаща заплащане на неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение, сключен между страните, както и да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 616.25 лева /след допуснато изменение в размера на предявения иск в съдебно заседание, проведено на 27.11.2023г./, представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на искова молба – 17.02.2023 г. до окончателното й изплащане. Претендират се и направените по делото разноски, вкл. и за адвокатско възнаграждение.