Решение № 920 от 29.11.2018, Окръжен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

№………./29.11.2018 год. гр. Варна

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

ВАРНЕНСКИЯТ

ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на шести ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

СЪДИЯ: ЦВЕТА ПАВЛОВА при секретар Мая Петрова, като разгледа докладваното от съдията търговско дело № 1736 по описа за 2017 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството се разглежда като ТЪРГОВСКИ СПОР /чл. 365 т.1 ГПК вр. чл. 1 ал.1 т.7 ТЗ/.

Образувано е по предявени от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Клокотница“ № 2А, ет. 8, бизнес сграда ИВЕЛ, представлявано от П. Н. Д. и М.Н. - прокурист, чрез адв. Х.И., срещу В.Я.А.,

ЕГН **********, с адрес: гр. Провадия, кв. „Север“, бл. 3, вх. Г, ет. 5, ап.

78, положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 32 273,93 лева, представляваща главница по Договор за ипотечен кредит с анюитетни вноски № 82/07.07.2005 год., изменен и допълнен с Допълнителни споразумения от 15.06.2009 год., 21.07.2010 год., 19.05.2011 год., 30.05.2011 год., 29.12.2011 год., 31.07.2012 год. и 07.03.2013 год., на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение в съда – 16.02.2017 год. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 19 622,02 лева, представляваща договорна лихва за периода от 10.06.2013 год. до 05.08.2016 год., на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ, сумата от 5016,27 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 10.06.2013 год. до

24.01.2017 год., на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, сумата от 453,67 лева, представляваща банкови такси за периода 13.07.2017 год. до 25.01.2017 год., сумата от 142,19 лева, представляваща платени от банката застраховки за периода

16.08.2013 год. – 24.01.2017 год., както и сумата от 259,64 лева, представляваща платени от банката нотариални такси, за които суми е издадена Заповед № 123 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 17.02.2017 год. по ч.гр.д № 196/2017 год. на Провадийски районен съд.

Ищецът твърди, че е универсален правоприемник на „ДЗИ БАНК“ АД, което дружество се е вляло в „БЪЛГАРСКА ПОЩЕНСКА БАНКА“ АД, променила наименованието си впоследствие на „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ“ АД. Сочи, че с ответника са сключили договор за ипотечен кредит с анюитетни вноски № 82/07.07.2005 год., по силата на който е предоставил на кредитополучателя В.Я.А. сума в размер на 23 800 лв. за рефинансиране на задължение към „БАНКА ДСК“ АД и за потребителски нужди, с краен срок на погасяване 07.08.2025 год. Излага, че сумата е изцяло усвоена от кредитополучателя по неговата сметка. Твърди, че към договора са сключени седем допълнителни споразумения от 15.06.2009 год., 21.07.2010 год., 19.05.2011 год., 30.05.2011 год., 29.12.2011 год., 31.07.2012 год. и 07.03.2013 год. Сочи, че със споразумението от 15.06.2009 год. се е променила банковата сметка, която обслужва кредита. Излага, че с всички споразумения кредитополучателят е дал съгласието си банката служебно да преоформи към главницата дължимите към датите на подписването им просрочия по кредита. Твърди, че с допълнителните споразумения условията по кредита са предоговаряни многократно, като са уговаряни периоди за плащане при облекчени условия и са променяни размерите на дължимите възнаградителни лихви, обезщетения за забава и банкови такси, както и начините на формирането им. Сочи, че поради неплащане от страна на кредитополучателя на погасителна вноска с падеж 10.06.2013 год. на основание чл. 8, ал. 1 от договора за ипотечен кредит с нотариална покана, получена на 05.08.2016 год., банката е обявила на длъжника задължението за изцяло предсрочно изискуемо.

Излага, че към 05.08.2016 год. задълженията на кредитополучателя са били в общ размер от 57 767,72 лева, поради което ищецът е подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение, по което е образувано ч.гр.д. № 196/2017 год. на ПРС, като срещу издадената заповед е подадено възражение от длъжника, което обосновава интереса на заявителя от предявяване на иск по чл.

422 ГПК. Моли за постановяване на решение, с което да бъдат признати за установени вземанията по издадената заповед за изпълнение и да бъдат присъдени сторените в производствата разноски.

В срока по чл. 367 ГПК, ответникът В.А. депозира писмен отговор, с който оспорва предявения иск като недопустим, евентуално неоснователен. Твърди, че не е налице пълна идентичност на заявеното в заповедното производство вземане и предявеното по реда на чл. 422 ГПК. Сочи, че в заявлението липсва позоваване на едно от допълнителните споразумения, а в исковото производство се разминават твърденията за основанието за дължимостта на сумите по заповедта в размер от 5016,27 лева и 453,67 лева. Оспорва твърдението, че заемната сума реално е била предоставена на кредитополучателя, както и изпълнението в цялост на банката на задълженията и́ по договора и допълнителните споразумения. Оспорва твърдението, че със допълнително споразумение от 15.06.2009 год. банковата сметка е заменена с нова. Твърди, че банката не е имала правото да преоформи размера на кредита и да капитализира лихвите, като тези действия съставляват анатоцизъм. Сочи, че капитализирането на лихвите е недействително, защото съгласно чл. 16, ал. 2 от Наредба № 9/19.12.2002 год. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за загуби от обезценка, по потребителски заеми не може да се извършва такава банкова операция. Излага, че забрана за анатоцизъм се съдържа и в чл. 294, ал. 2 ТЗ, поради което с тези уговорки ответникът е бил поставен в положение на прогресираща икономическа зависимост и задлъжнялост и поради тази причина е възпрепятстван да погасява задълженията си. Сочи, че уговорките в допълнителните споразумения за капитализиране на дълга представляват злоупотреба с право и противоречат на правилата за добросъвестността, на закона и на добрите нрави, поради което са недействителни. Оспорва клаузите на договора и допълнителните споразумения, които определят размерите на договорната лихва и обезщетението за забава, като твърди, че същите са нищожни поради противоречието им с добрите нрави, защото надхвърлят значително нормалния и справедлив размер на възнаграждението на кредитора. Сочи, че размерът на възнаградителната лихва по обезпечен заем не следва да превишава двукратния размер на законната лихва, като в противен случай уговорката е нищожна и следва да се приеме, че лихва не е уговаряна. Допълнително излага съображения, че тези клаузи са и неравноправни по смисъла на ЗЗП, защото потребителят се е задължил при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Твърди също, че договорните лихви са дължими само до преобразуване на кредита в предсрочно изискуем, но ищецът не е посочил дата на настъпване на предсрочната изискуемост, поради което цялото вземане е неоснователно, защото не може да бъде установен периода, за който се дължи. Оспорва дължимостта на банковите такси по основание и размер с твърдения, че неправомерното увеличаване на главницата чрез капитализиране на лихвите е довело до увеличаване на размера на начислените комисионни. Позовава се на изтекла в негова полза погасителна давност за комисионната за усвояване и обработка от 0.8% еднократно, доколкото е платима преди усвояване на средствата по кредита., както и за сумата от 79.31 лв. комисионна за усвояване и обработка от 0.25 %, дължима на 01.01.2013 год. Оспорва дължимостта на такса за администриране на просрочен кредит уговорена в чл. 13 от ДС от 21.07.2010 год., доколкото същото не е приложено към заповедното производство. Оспорва тази клауза и като недействителна, защото противоречи на чл. 58, ал. 2 ЗКИ и чл.

146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП, в които се приема, че разходите по кредита се определят изрично и изчерпателно с договора, а в случая таксата е определена едностранно по волята на кредитора без ответника да се е съгласил с размера и́. Допълнително сочи, че клаузите са неравноправни на основание чл. 143, т. 9 и 10 ЗЗП, защото потребителят не е имал възможност да се запознае преди подписване на допълнителните споразумения с едностранно наложени от кредитора клаузи, с които са променени условията по договора на основания, които не са предвидени в него. По-подробно твърди, че банката може да определя такси едностранно по непосочени, неясни и невъзможни за установяване от потребителя критерии и по този начин си създава привилегии. Оспорва твърденията на ищеца, че е извършвал разходи във връзка с просрочия по кредита, а именно телефонни обаждания, изпращане на напомнителни писма и др. Оспорва твърдението, че банката е упражнила валидно правото си да застрахова процесното обезпечение, поради което претендираните суми за застраховки са недължими, защото кредитополучателите не са представили декларация-съгласие. Позовава се на изтекла в негова полза тригодишна погасителна давност за претендираните суми преди 17.02.2014 год. с основание мораторни лихви, такси и застраховки, а по отношение на главницата за сумите преди 17.02.2012 год., защото са погасени с изтичането на петгодишна погасителна давност. Оспорва твърдението, че длъжниците са изпаднали в забава, защото кредиторът неправомерно е начислил едностранно суми и с постъпилите плащания са погасени тези вземания, вместо първоначално дължимите, поради което не са били налице основания за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Оспорва волеизявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост да е достигнало валидно до кредитополучателя, доколкото нотариалната покана изхожда от лица без представителна власт и същата не е получена лично. Оспорва дължимостта на нотариални такси, защото липсва такава уговорка между страните. Оспорва, че ответникът е усвоил суми в общ размер 9 790,29 лв. с основание усвояване на кредит след увеличаване на договорния размер. Счита, че клаузите на договора и допълнителните споразумения не са индивидуално уговорени и са установени предварително от банката, поради което са неравноправни. Оспорва клаузата на чл. 4, ал. 1, т. 4 от Договора, че „когато падежът е в неприсъствен ден, кредитополучателят следва да направи погасителна вноска в последния работен ден преди падежа“, като нищожна и неравноправна, защото ограничава правата на потребителя по закон и се е отразила на изчисляването на всички компоненти по кредита. Твърди, че приложения към допълнителните споразумения БЛП на банката не е посочен като размер във всички от тях, както и че клаузите, с които се уговаря, че той не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, са неравноправни. Сочи, че банката няма право едностранно без наличието на обективни предпоставки да прави такива промени и в споразуменията не е посочена методология за сформиране на БЛП, което е довело до неравнопоставеност на страните. Оспорва размера на неустойката за забавено плащане, като счита, че същият е необосновано висок. Моли за прекратяване на производството като недопустимо, евентуално за отхвърляне на исковете като неоснователни, както и за присъждане на разноски.

С допълнителна искова молба, ищецът е изразил становище за неоснователност на направените от ответника оспорвания като сочи, че исковете са допустими. Твърди, че уговорките в договора и допълнителните споразумения, относно основанията и размера на дължимите лихви са достатъчно ясни и същите са индивидуално договорени между страните. Излага, че условията по договора за кредит изцяло съответстват на отправеното от кредитополучателя искане за отпускане на кредит, поради което същият е бил запознат с договорните условия и те не са предварително подготвени. Сочи, че клаузите във всички допълнителни споразумения са изготвени съобразно Наредба № 9/03.04.2008 год. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск на БНБ поради възникнали за кредитополучателя временни затруднения за погасяване на задълженията. Твърди, че към датата на всяко споразумение е било налице просрочие на кредита, което е налагало предоговарянето му с цел запазване редовността на кредитната експозиция.