Решение № 76 от 16.11.2021, Окръжен съд - Монтана

РЕШЕНИЕ

№ 76 гр. Монтана, 15.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Аделина Троева

Членове:

Людмила Драгомирова

Аделина Тушева при участието на секретаря Петранка Ал. Петрова като разгледа докладваното от Людмила Драгомирова Въззивно гражданско дело № 20211600500264 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение №260069/22.02.2021г., постановено по гр. дело № 419/2018 г. ,Районен съд-Лом е признал за установено ,че съществува вземането на „Е.Д. М.“ООД срещу Р. Д. ,ЕГН **********-главница в размер на 1 821.80 лв., произтичащо от споразумение от 23.05.2014г.между страните за погасяване на задължение по договор от 28.07.2008г. за издаване на кредитна карта Транскарт по общи условия,сключен с „Т.Ф.С.“ЕАД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозирането в съда на заявлението по чл. 410 от ГПК /27.10.2017г./до окончателното изплащане на задължението, за което вземане по ч.гр.д.№3291/2017г.на ЛРС е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от Р.Д.

,чрез пълномощник адв.М.С., с която моли първоинстанционното решение да бъде отменено и постановено ново решение за отхвърляне изцяло иска на „Е.

Д. М.“ООД с произтичащите от това последици.Жалбата е подробно мотивирана. Поддържа,че процесното споразумение няма характер на признание на дълга и отказ от изтекла погасителна давност,тъй като не 1 съдържа ясно и категорично волеизявление в този смисъл и не индивидуализира в достатъчна степен паричното задължение. Останалите изложени доводи са идентични с направените възражения в отговора на исковата молба.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна.

Въззивният съд,след преценка на данните по делото и изложените доводи в жалбата, приема следното:

Жалбата,като подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на въззивен контрол съдебен акт от лице, имащо право и интерес от обжалване и отговаряща на изискванията на закона е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

При извършената служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК, съдът установи, че атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което следва да бъде извършена проверка относно правилността му.

Производството по гр.д.№ 419/2020г.е образувано в Районен съд-Лом по искова молба на „Е.Д.М.“ ООД ,с която е предявен установителен иск по чл.422,ал.1 от ГПК против Р. Д. за признаване съществуването на вземане на ищеца към ответницата в размер на 1 821.80 лв.-неизплатена главница по сключено споразумение от 2 3.05.2014 г., за което е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК ,оспорена от ответницата с възражение по чл.414 от ГПК, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране в съда на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане.Ищецът твърди,че на 28.07.2008.ответницата Р. Д. сключва договор за издаване на кредитна карта с „Т.Ф.С.”ЕАД ,по силата на който получава ,при действието на общи условия ,кредитна карта „Т.”.След като картата е предадена на ответницата,тя започнала да разходва средства от същата ,като по този начин се стигнало до генерирането на непогасен дълг.На 13.02.2014г. по силата на сключен договор за продажба на вземания ,страни по който са „Т.Ф.С.”ЕАД в качеството му на цедент и ищеца „Е.Д.М.”ООД в качеството му на цесионер,последното дружество придобило цялото вземане на цедента срещу ответницата. Същата е уведомена,съгласно чл.99 от ЗЗД за извършената цесия и новия кредитор.Със споразумение от 2

23.05.2014г.,сключено между страните по делото ,длъжницата признала съществуването на дълга си от 1 821.80 лв.и се задължила да го изплати при условията на споразумението ,с краен срок 30.06.2016г.След подписване на споразумението и изричното признаване на актуалния дълг към датата на подписването му ,длъжницата на е изплатила нищо по дълга. Ищецът е претендирал и присъждане на разноски по заповедното и по исковото производство.

Ответницата Р.Д. е подала отговор на исковата молба ,с който оспорва иска,като недопустим,неоснователен погасен по давност.Поддържа,че по делото не са приложени процесния договор за цесия, приложение №1 към него и уведомление за прехвърляне на вземанията съгласно чл.99,ал.4 от ЗЗД,като по този начин не може да се установи и не се доказва ,че вземането е прехвърлено.Счита,че правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника ,извършено от цедента.Поддържа,че по делото не е представен и договора за издаване на кредитна карта ,както и няма доказателства кредитната институция да е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем,поради което следва да се приеме,че вземането не е изискуемо и не е възникнало на предявеното основание.Поддържа,че договорът за предоставяне на кредит чрез кредитна карта Транскарт на физическо лице е нищожен при условията на чл.26,ал.1,предл.1 от ЗЗД и не е породил действие ,тъй като към момента на сключването му цедентът-дружеството кредитодател,съответно издател на кредитната карта „Т. ф. с.“ЕАД не е имал лиценз за осъществяване на банкова дейност,нито регистрация за извършване същите операции като финансова институция по реда на чл.3,ал.2,т.1 от ЗКИ,която нищожност предпоставя нищожност и на сключения между това дружество и ищеца договор за цесия.Счита,че искът е недопустим поради липсата на легитимация в процеса от страна на ищцовото дружество.Позовава се на изтекла погасителна давност.

Районният съд е уважил изцяло иска, като е приел,че предмет на делото е установяване дължимостта на сума по споразумение от 23.05.2014г. за разсрочено плащане на цедирано на ищеца вземане, произтичащо от договор от 28.07.2008г.за издаване на кредитна карта Т. по общи условия.Съдът е приел,че със сключване на споразумението ,ответницата е направила признание на задължението си , произтичащо от цитирания договор за 3 издаване на кредитна карта като възлизащо на 1 821.80 лв.и е поела задължение да го изплати разсрочено на погасителни вноски в срок до 30.05.216г.,представляващо валиден отказ от давност ,довело до нов срок на погасителна давност ,считано от датата на падежа по споразумението30.06.2016г.,неизтекъл към датата на подаване в съда от ищеца на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.

Въззивният съд изцяло споделя мотивите на районния съд, установяващи фактическата обстановка по делото и правните съображения на съда и доколкото пред настоящата инстанция не са събрани нови доказателства счита,че същите не следва да се преповтарят в настоящото решение и съгласно чл.272 от ГПК препраща към мотивите на районния съд.

От своя страна,след като взе предвид оплакванията във въззивната жалба, съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и след преценка на приложените по делото и относими към предмета на спора доказателства, въззивният съд приема следното:

Във въззивната жалба се твърди неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Твърди се,че съдът неправилно се е позовал единствено на споразумението за да уважи иска, тъй като по делото липсват документи досежно движението по кредитната карта ,изпадането в забава на длъжника и срока на действие на договора, което не дава възможност да се направи извод по формирането на дълга и неговите елементи и преценка дали към датата на подписване на споразумението е била настъпила давността и дали признанието би довело до прекъсване на давността.Поддържа се,че процесното споразумение няма характер на признание на дълга и отказ от изтекла погасителна давност,тъй като не съдържа ясно и категорично волеизявление в този смисъл и не индивидуализира в достатъчна степен паричното задължение. Поддържа,че договорът за предоставяне на кредит чрез кредитна карта Т. е нищожен и не е породил действие ,тъй като към момента на сключването му цедентадружеството кредитодател-издател на кредитната карта „Т.ф.с.“ЕАД не е имало право да извършва банкова дейност по смисъла на ЗКИ-чл.3,ал.2,т.1 от ЗКИ,която нищожност предпоставя нищожност и на сключения между това дружество и ищеца договор за цесия.Твърди,че по делото не са представени доказателства,длъжникът да е бил уведомен за цесията ,няма и данни ,че 4 цедентът е овластил новия кредитор да уведоми длъжника за извършеното прехвърляне.Позовава се и на неравноправни клаузи в договора за предоставяне на кредит,като сключен за неопределено време,с размер на шрифта по-малък от определения с чл.10 от ЗПК ,с право издателя да изменя сроковете,таксите и размера на минималната вноска по договора и уговорена годишна лихва,надвишаваща 3 пъти законовата лихва,в противоречие на добрите нрави.

В случая искът е предявен на основание чл.422,ал.1 вр. чл.415,ал.1 от ГПК за установяване вземане на ищеца към ответницата, за което е издадена заповед по ч. гр. д. №3271/2017 г. по описа на Районен съд –Лом за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. Срещу издадената заповед за изпълнение, в предвидения по чл.414,ал.2 от ГПК срок ответницата е подала възражение, че оспорва вземането.Искът е допустим, като целта на предявения установителен иск е влизането в сила на издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, след установяване съществуването на вземането по съдебен ред в исково производство и ищецът като заявител в заповедното производство е активно легитимиран да предяви този иск.

От ищеца по делото са представени :рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания ,сключен на 13.02.2014г.,приложение №1 към договора, пълномощно с нотариална заверка на подписите от 06.03.2014г. и уведомление за прехвърляне на вземания ,неоспорени от другата страна,от които се установява,че с договора цедентът „Т.ф.с.“ЕАД е прехвърлил на ищеца по делото „Е.Д. М.”ООД в качеството му на цесионер ,вземанията си по сключения с ответницата на 28.07.2008г.договор за предоставяне на кредит-Т. и цесионерът е изрично упълномощен от предишния кредитор да уведоми длъжниците за станалата цесия.Не се установява представеното писмено уведомление да е получено от ответницата,но видно е от представеното по делото споразумение от 23.05.2014г.,че най-късно на същата дата уведомление,изходящо от упълномощения цесионер е достигнало до длъжницата,с което прехвърлянето на вземането е породило действие за последната на основание чл.99,ал.3 от ЗЗД.Законът не съдържа изискване за срок и форма на съобщаването,няма значение и начинът,по който цесията ще бъде съобщена на длъжника,а съгласно трайната съдебна практика няма пречка съобщението на цесията да се извърши от

5 упълномощения цесионер,при което следва да се приема,че прехвърлянето на вземането и новия кредитор са били надлежно съобщени на ответницата на 23.05.2014г.

Цесионерът придобива вземането такова, каквото е било в момента на сключване на договора. Новият кредитор придобива и всички изискуеми след прехвърлянето лихви, а ако не е уговорено друго, става титуляр и на вземанията за изтеклите вече лихви.Законът дава възможност на длъжника да предяви пред новия кредитор известни възражения за извършената цесия,които имат връзка с отношенията му със стария кредитор и произтичат от същия юридически факт ,от който и прехвърленото вземане,но в случая ответницата не е сторила това ,а е подписала процесното споразумение,поради което правилно районният съд не е обсъждал всичките й възражения ,касаещи предходни правоотношения с трети лица.

Предмет на делото е установяване дължимостта на сума по споразумение от 23.05.2014г., сключено между страните по делото, за която е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и на изследване в това производство подлежи само дали е налице валидно поето задължение по договора за спогодба,какъвто характер има процесното споразумение.Същото е подписано между ищеца „Е. Д. М.” ООД в качеството му на кредитор и ответницата Р. Д. като длъжник.С траните по делото са констатирали, че съгласно сключен на 13.02.2014 г. договор за продажба на вземания, страни по които са „Т.Ф.С.” ЕАД и „Е.Д.М.” ООД, последното дружество е придобило вземане срещу длъжницата Р. Д. , представляващо неплатени суми по договор от 28.07.2008 г. за издаване на кредитна карта Т. при общи условия, като към датата на подписване на договора за продажба на вземанията,размерът на цедираното вземане срещу длъжника е с левова равностойност от 1 733.43лв. Констатирано е, че към 23.05.2014 г. остатъкът от задължението е в размер на 1 821.80 лв.,поради липса на плащания от сключването на договора за цесия до сключването на споразумението.