Решение № 151 от 19.12.2025, Районен съд - Раднево

РЕШЕНИЕ

№ 151 гр. Раднево, 19.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАДНЕВО в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ростислава Петкова при участието на секретаря Десислава Ст. Лъчова като разгледа докладваното от Ростислава Петкова Гражданско дело № 20255520100564 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на К. П. Г. чрез адв. Л.Б., с която срещу ответника „ Вива Кредит“ АД са предявени претенции за признаване за установено по отношение на ответника, че сключеният между страните договор за паричен заем №************/09.04.2025 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД; чл. 22, ал. 1 ЗПК; чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК и чл. 143, ал. ЗЗП чл. 26, предл. трето ЗЗД.

В исковата молба, ищцата твърди, че на 09.04.2025 г. е сключила Договор за паричен заем № ************, по силата на който „Вива Кредит“ АД й е предоставило в заем сумата от 1 400 лв. при фиксиран ГЛП от 47.50 % и ГПР от 60.36 %. Твърди, че следвало да внесе общо дължима сума от 1691,37 лв., като сумата включвала главница и лихва. В последствие, се оказало, че месечната вноска по кредита възлизала на 336,67 лева, като му било обяснено, че това е вноската с допълнителни такси, които дължала. В исковата молба се посочва, че видно от самия договор ГЛП е 47.50 % - лихвата е прекомерна и само на това основание договора следва да се обяви за нищожен. Твърди, че уговорената в процесния договор възнаградителна лихва надвишава трикратния размер на законната лихва, която към 09.04.2025 г. е била 12.3 9 % (съответно трикратния и размер е бил - 37.17 %). По този начин били накърнени добрите нрави, което обуславяло извод за нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Твърди, че ГПР по скрит начин е увеличен, тъй като в него не е включена дължимите допълнително такса, което 1 е още едно основание за нищожност на договора. Твърди, че след погасителния план към Договора за кредит в Приложение № 1 е отбелязано, че при наличие на допълнителни услуги, те ще се разсрочат на равни части и ще се дължат на падежните дати на погасителните вноски, като по този начин месечната погасителна вноска става 336,67 лв. Счита, че в настоящия случай липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Посочено е, че ГПР е 60.36 %, а ГЛП е 47.50%, но от съдържанието на договора не ставало ясно за кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Поддържа, че процесният договор за паричен заем е нищожен и поради това, че клаузата за заплащане на договорна лихва накърнява „добрите нрави“, тъй като предвидената с договора лихва в размер на 47.50 % годишно, надхвърля повече от три пъти размерът на законната лихва. Сочи също, че в процесния случай хипотезата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД се явява неприложима по отношение на нищожността на частта от договора, в която се уговарят годишния лихвен процент, тъй като същите са незаместими по право от повелителните правила на закона,като сделката не би била сключена без недействителните й части. Предвид изложеното иска от съда да обяви нищожността на процесния договор за кредит. Претендира адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.1, т.2 ЗА.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Вива Кредит“ АД, действащо чрез адв. Н., в който взема становище за неоснователност на исковете. В отговора се оспорва и твърдението на ищцата за нищожност на целия договор на основание разпоредбата на чл. 11, т.10 ЗПК, за което са изложени подробни съображения. По отношение на твърденията на ищцата за възнаградителната лихва посочва, че размерът на лихвата е договорен в съответствие с принципа на свобода на договарянето, предвиден в чл. 9 от ЗЗД и ЗПК не въвежда лимит на възнаградителната лихва по договорите за потребителски кредит, а единственото ограничение, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК, е ГПР да не е по-висок от петкратния размер на законната лихва, като ответното дружество е спазило това ограничение.

Твърди, че подписвайки Договора при посочените параметри, ищцата е преценила възможностите си, поради което не е налице накърняване на добрите нрави. Посочва още, че възнаградителната лихва по ал.2 на чл. 240 от ЗЗД не следва да се възприема като съществен елемент от съдържанието на 2 този вид договор и липсата на уговорена такава и/или съществуването на недействителна уговорка не е порок, който се отразява на съставомерността на сделката. Иска от съда от отхвърли предявените искове като несонователни.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи:

С доклада по делото, обявен за окончателен без възражения на страните, съдът е приле, че не са налице безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелства.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК съдът е разпределил доказателствената тежест както следва:

В тежест на ищцата по предявения иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл.1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че между нея и ответника са възникнали облигационни отношения по договор за паричен заем №************/09.04.2025 г., при ГПР 60.36 % и лихва ГЛП 47.50%, както и че същият противоречи на закона и добрите нрави на посочените в исковата молба основания.

Ответникът “Вива кредит” АД следва да докаже насрещните си твърдения за валидност на договора за кредит, чрез доказване на твърдените в отговора факти за това.

От представените по делото писмени доказателства се установява, че между ищеца К. П. Г. и “Вива Кредит” АД е сключен договор за паричен заем №*********/09.04.2025 г., по силата на който кредитодателят е предоставил на кредитополучателя кредит в размер на 1400 лева при следните параметри:

ГПР 60.36 % и ГЛП 47.50%, размер на погасителна вноска -187.93 лева и срок на заема 9 месеца. Дължимата по процесния договор за потребителски кредит сума, включваща главницата и възнаградителната лихва, възлиза в общ размер на 1691.37 лв. Видно от представения погасителен план към договора заемателят заплаща погасителните вноски в размера, посочен в колона №3. В случай, че е избрал да се възползва доброволно от допълнитепни услуги при кандидатстването за настоящия кредит и не ги е заплатил преди сключването на договора за паричен заем, по негово искане и възлагане същите се разсрочват на равни части и се дължат на падежните дати на погасителните вноски. В този случай на всеки падеж на погасителна вноска, съгласно таблицата, заемателят ще заплаща сума в общ размер на 336.67 лв .

3

С определението за насрочване на делото, съдът е задължил ответника на осн. чл. 190 ГПК в едноседмичен срок от получаване на съобщение с писмена молба с препис за насрещната страна, да представи по делото, всички анекси и приложения към процесния договор, като му е указал последиците от възпрепятсване на доказването на основание чл. 161 ГПК. С молба вх.

№******/19.11.2025 г. ответно дружество е посочило, че към договора за паричен заем не са сключвани анекси и допълнителнителни споразумения, поради което няма как да бъдат передставени такива. Видно от представените писмени доказателства – погасителен план /приложение №1/ на л. 14 от делото, онлайн разпечатка за дължими суми по договор за кредит №********* /л.21/, както и от справка за платени суми по договор за кредит №*********, представена от ответника с отговора на исковата молба, дължимата месечна погасителна вноска по кредита е в размер на 336.67 лева, поради което следва да се приеме и с оглед неизпълнение на вмененото на ответника задължение по чл. 190 ГПК, че на ищцата са начислявани суми по пакет за допълнителни услуги при кандидатстване за настоящия кредит.

С оглед предмета на процесния договор за кредит съдът приема, че страна по същия е лице, притежаващо качеството „потребител“, предвид което приложими в настоящия случай са разпоредбите на ЗПК. Разпоредбите на чл.

10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

По отношение на доводите на ищеца за нищожност на процесните договори за кредит съдът приема следното:

Императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда, че договорът за кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално 4 ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Според чл.

19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В Договора за паричен заем №************/09.04.2025 г., е посочен процент на ГПР от 60.36 %. Този размер на ГПР обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – допълнителни услуги при кандидатсване. Съдът намира, че с тази такса кредиторът цели да си набави допълнителни плащания извън предвидените в закона, поради което е нищожна. Този извод се подкрепя от това, че липсват доказателства за предоставяне на допълнителна услуга от страна на кредитора, която да обоснове начисляването на претендираната от него такса. Освен това не е ясно въз основа на какви критерии е формиран този необосновано висок размер, което е допълнително основание да се приеме, че по същество тази "такса" оскъпява по скрит начин кредита. В случая стойността на посочените допълнителни услуги не е включена в ГПР съгласно чл. 10, ал. 2 във връзка с чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Фактът, че същата такса е включена като част от месечната погасителна вноска е основание да се приеме, че всъщност последната има точно такъв характер - скрита печалба за кредитора водеща до необосновано оскъпяване на кредита във вреда на потребителя.

В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като стойността на тази допълнителна услуга не е включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че вземането за допълнителни услуги бъде включено, то несъмнено процентът на разходите ще надхвърли допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер.

Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт.