Решение № 73 от 08.01.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 73 гр. София, 08.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Любомир В.

Членове:

Димитър К. Демирев

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Димитър К. Демирев Въззивно гражданско дело № 20241100513238 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 10125/29.05.2024 г., постановено по гр.д. № 7573/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 168 с-в, съдът е осъдил ответника У. Е.

Унгария Црт. (WIZZ Air Hungary Zrt.), чуждестранно акционерно дружество, учредено съгласно законите на Република Унгария, вписано в Търговския регистър на Унгария (Orszagos Cegnyilvantarto es Ceginformacios Rendszer) под номер 01-10-140174 (наричан по-долу за краткост „У. Е.“) да заплати на В.

В. И., ЕГН: **********, на основание чл. чл. 215, ал. 1 КТ, чл. 177, ал. 1 КТ, чл. 224 КТ, чл. 264 КТ и чл. 86, ал.1 ЗЗД сумите както следва: 1) 16991,96лв., представляваща неизплатени командировъчни пари за полети в периода от 01.01.2020г. до 15.09.2022г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 13.02.2023г. до изплащане на вземането като е отхвърлен искът за разликата над присъдения размер до пълния претендиран размер от 31 733,15 лева /или за сумата от 14 741,19 лева/ като неоснователен; 2) 3683,20лв., представляваща сбор от неизплатени възнаграждения за дните, през които ищецът е ползвал платен годишен отпуск в периода от 01.01.2020г. до 15.09.2022г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба 1 13.02.2023г. до изплащане на вземането; 3) 1983,00лв., представляваща неизплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 60 дни, ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 13.02.2023г. до изплащане на вземането, като е отхвърлен искът за разликата над присъдения размер до пълния претендиран размер от 2052,60 лева /или за сумата от 69,60 лева/ като неоснователен; 4) 1037,24лв., представляваща дължимо трудово възнаграждение за положен труд през официални празници в периода от 01.01.2020г. до 15.09.2022г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 13.02.2023г. до изплащане на вземането; 5) 583,66лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на неизплатените възнаграждения по чл. 177 КТ за дните, през които ищецът е ползвал платен годишен отпуск за периода от падежа на съответното плащане до 13.02.2023г.;

6) 166,72лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на трудовото възнаграждение за работа през официални празници по чл. 264 КТ за периода от падежа на съответното плащане до 13.02.2023г.

Отхвърлени са предявените от В. В. И. срещу У. Е., искове, както следва: 7) иск с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ за обявяване недействителност на клаузи от трудовите договори, сключени В. В. И. срещу У. Е., както следва: т.5б от трудов договор от трудови договори от 14.10.2019 г. и от 19.04.2021г.; 8) иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 13 548,56 лв., представляваща сбор от неизплатени трудови възнаграждения според изработеното /„секторни плащания“/ в периода от 01.01.2020г. до 15.09.2022г.; 9) иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2100,33лв., представляваща обезщетение за забава, начислено върху секторните плащания от трудовите възнаграждения за периода от падежа на съответното плащане до 13.02.2023г. като неоснователни и недоказани. У. Е. е осъдено да плати 1600 лева разноски на В. В. И., съответно В. В. И. е осъден да плати на У. Е. разноски в размер на 1256,33 лева. С определение № 30115/25.07.2024г. е оставена без уважение молбата на В. В. И., с която се иска изменение на постановеното решение в частта за разноските по реда на чл. 248, ал.1 ГПК. С решение № 14571/25.07.2024г. е оставено без уважение искане за поправка на ОФГ.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от В.

В. И. в частта му, в която са отхвърлени исковете: 1) искът по чл.215 КТ за сумата от 14741.19лв.; 3) искът по чл.224, ал.1 КТ за сумата от 69,60лв., представляваща разликата между претендираната от ищеца сума в размера на 2

2052.60лв. и присъдената му с обжалваното решение сума от 1983,00лв.; 7) иск с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ за обявяване недействителност на клаузи от трудовите договори, сключени В. В. И. срещу У. Е., както следва: т.5б от трудов договор от трудови договори от 14.10.2019 г. и от 19.04.2021г.;

8 ) искът по чл.128, т.2 КТ за сумата от 13548.56лв. / „секторни плащания“/, както и 9) акцесорният иск по чл.86 ЗЗД за присъждане на законната лихва от 2100.33лв. върху претендираната сума от 128, т.2 КТ за периода от падежа на съответното плащане до 13.02.2023г. Във въззивната жалба се сочи, че се обжалва и решението в частта, в която е уважен искът по чл.177 КТ, защото неправилно СРС отхвърлил искането за изготвяне на допълнително заключение на ССчЕ със задачи по т.19,б. „д“ и „е“ от молба на ищеца от 27.11.2023г., лишаващо го от възможност да увеличи размера на претенцията по чл.177 КТ съобразно констатациите на вещото лице относно дължимите възнаграждение за ПГО /за което се арг. от определение № 380/10.07.2017г. по ч.т.д. № 1467/2017г. н ВКС/. Изложени са съображения, че решението в атакуваните части е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се иска отмяната и уважаване изцяло на предявените от ищеца искове. Конкретните съображения са, че неправилно СРС приел, че от базата, която служи за определяне на възнагражденията по чл.177, ал.1 КТ и обезщетението по чл.224, ал.1 КТ, следвало да се изключат комисионните и „секторните плащания“ за първите два полета или участъка, прелетени от ищеца през релевантния месец, така и в базата, която служила за определяне на обезщетението по чл.224, ал.1 КТ и на възнаграждението по чл.177, ал.1 КТ следвало да се включат и т.нар „дневни пари“, които представлявали „заплащане“ по см на чл.157 §2 ЗДЕС, респ като „допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер“ по см на чл.66, т.7 КТ вр. чл.15, ал.2 и чл.16, ал.2, т.2 и чл.17, ал.1, т.2 НСОРЗ, т.е. „дневните пари“ не представлявали „дневни командировъчни пари“ /по см на чл.215, ал.1 КТ вр. чл.13, ал.1, т.23 ЗДДФЛ и чл.1, ал.8, т.1 НЕВД, върху които се правили осигурителни вноски/, а трудово възнаграждение с постоянен характер, което се твърди, че се базира изцяло на съдържанието на приетите от ответника вътрешни правила. Неправилно бил отхвърлен искът по чл.74, ал.4 КТ, защото атакуваната клауза от процесните договори и споразумения противоречали на закона, съответно ги заобикаляли, съответно била привидна, защото целта им 3 била да изключи правото на ищеца да бъде компенсиран допълнително за първите два сектора, прелетени през съответния ден. Неправилно СРС приел, че през процесния период ответникът реално изплащал „дневни командировъчни пари“, поради което и искът следвало да се уважи в пълния размер от 31733.15лв. Не следвало и „дневни командировъчни пари“ да се намаляват по чл.18 и чл.20 НСКСЧ, доколкото не били събрани доказателства за това, че ответникът осигурявал „обяд“ и/или „вечеря“ или „пълен пансион“ по време на полетните дежурства, а осигуреното „меню за екипажи“ не представлявало такова, както и липсвали доказателства, че менютата отговаряли на изискванията на Наредба № 1 /ФНХН/.

В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор от У. Е., в който оспорва въззивната жалба. Аргументира, че клаузата от трудовия договор за плащане на „секторни плащания“ след втория сектор за деня не е нищожна, представлява воля на работодателя за плащане на допълнително „секторно плащане“ след втория приключен сектор за деня, което уговаряне (кога и при какви условия) е право на работодателя и не противоречи на закона. Оспорва твърденията, че посредством „политиката“ /предвиждаща заплащане на първите два сектора чрез дневните пари при командироване/ било увеличено едностранно възнаграждението, доколкото ставало дума за документ с обяснителен характер, а не създаващ права и задължения, така и обясненията на заплатата на кабинния екипаж били неподписани и с посочена година от 2018г., поради което и с оглед започване на работа на ищеца от 2019г. било несъстоятелна тезата, че заплатата му била увеличена едностранно с имейл от 2018г., т.е. документът бил неотносим към ищеца, така и по същество „обясненията“ не можели да заместят уговореното в трудовия договор.

Оспорва се и допустимостта на иска по чл.74, ал.4 КТ от гл.т. на правния му интерес. Твърдението за нищожност поради привидност било преклудирано, доколкото е въведено с въззивната жалба, а привидността не е сред пороците, за които се следяло служебно /ТР 1/27.04.2022г./. Твърдението, че с дневни пари са му плащани първите два сектора за деня бил несъстоятелен, защото страните уговорили, че „секторните плащания“ се дължат след втория сектор на деня и тази договорка не противоречала на каквато и да е правна норма, а „секторните плащания“ били специфични з този работодател плащания и били негово право да определя кога и при какви условия ще ги плаща.

Некоректни били и изчисленията според които прилага „ставка“ за първи и 4 втори сектор, защото такава нямало предвидена – изрично била предвидена само за 3-ти и сл. сектори, поради причината, че за първите два несе дължи. В този смисъл ищецът грешно допускал, че такова плащане се дължи в противоречие с договор и втори път грешно го прилагал по аналогия за 3ти и сл. сектори, без да има правно или договорно основание за такава аналогия, защото ставка нямало уговорена. Подчертава, че работодателят изрично е предвидил, че „секторно плащане“ се дължи само след втория сключен сектор за деня. Оспорва твърденията, че клаузата била в нарушение на чл.242, ал.247 и чл.16, ал.2 НСОРЗ, с аргумент, че жалбата в тази част е бланкетна, а по същество не е налице не са налице пороци с цитираните норми. Аргументира се също, че не следва секторното плащане за прелетени първи и втори сектор за деня и комисионните да се включват в основата за изчисляване на възнаграждението по чл.177 КТ и обезщетението по чл.224 КТ, доколкото чл.5б от трудовия договор е действителен, съответно не следва да се включва в основата за изчисляването им. Цитираните актове и норми били неотносими.

На следващо място, сочи се, че в последното о.с.з. ищецът увеличил размера на иска на 31733.15лв. за пълния размер на дължими командировъчни по чл.31, ал.2 НСКСЧ, ако не са били плащани никакви командировъчни, а след о.с.з. твърдя, че платените „дневни“ били 0лв., което било в противоречие с твърденията в ИМ, че са му плащани „дневни“ в размер на 55€/ден, т.е. твърдението, че не му били плащани дневни /въведено с писмената защита и преповторено с въззивната жалба/ било нов иск с ново твърдение, което не следвало да се разглежда, поради което и била правилни изводите на СРС, кредитиращи заключението, че в периода от 01.01.2020г. до 30.09.2022г. работодателят заплатил общо 14741.19лв. командировъчни. Отделно от това, работодателят заплащал и командировъчни на нощувка от 30€/нощ.

Срещу така постановените решение е депозирана и въззивна жалба от У. Е. в частта му, в която ответникът е осъден да плати: 1) 16991,96лв., представляваща неизплатени командировъчни пари за полети в периода от 01.01.2020г. до 15.09.2022г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 13.02.2023г. до изплащане на вземането; 2) 3683,20лв., представляваща сбор от неизплатени възнаграждения за дните, през които ищецът е ползвал платен годишен отпуск в периода от 01.01.2020г. до 15.09.2022г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба 13.02.2023г. до изплащане на вземането; 3) 1983,00лв., представляваща 5 неизплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 60 дни, ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 13.02.2023г. до изплащане на вземането; 4) 1037,24лв., представляваща дължимо трудово възнаграждение за положен труд през официални празници в периода от 01.01.2020г. до 15.09.2022г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 13.02.2023г. до изплащане на вземането; 5) 583,66лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на неизплатените възнаграждения по чл.