Решение № 411 от 15.10.2021, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 411 гр. Пловдив, 14.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и девети септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Борис Д. Илиев

Мирела Г. Чипова при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно гражданско дело № 20215300501444 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.

Образувано по въззивна жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, подадена чрез пълномощника ст. юрисконсулт Ч., против Решение № 21 от 12.01.2021 г., постановено по гр. дело № 10622 по описа на РС – Пловдив за 2020 г., поправено с Решение № 390 от 16.04.2021 г., постановено по същото дело, с което жалбоподателят е осъден да заплати на П. Г. Б., ЕГН: **********, сумата от 682,90 лв., представляваща допълнително възнаграждение за 52 часа извънреден труд, положен през периода от 01.01.2018 г. до 30.06.2019 г., заедно с мораторна лихва върху тази сума за периода от датата на падежа на всяко едно вземане – 26-то число на следващия месец, до 24.08.2020 г. в размер общо на 119,98 лв., заедно със законната лихва върху главницата, считано от 25.08.2020 г. до окончателното плащане, както и сумата от 500 лв. – разноски в първоинстанционното производство. Със същото решение Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е осъдена да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на РС – Пловдив сумата от 100 лв. – държавна такса, и 130 лв. – разноски за назначената по делото съдебносчетоводна експертиза.

1

Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на атакуваното решение. Жалбоподателят счита решението за необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа, че положеният от ищеца извънреден труд бил изцяло заплатен при спазване на императивните разпоредби на ППЗИНЗС. Отправя молба за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от П. Г. Б., подаден чрез пълномощника му адв. П., с който жалбата се оспорва и се излагат подробни съображения за нейната неоснователност, като се отправя молба до въззивния съд за оставянето без уважение и за потвърждаване на обжалвания съдебен акт.

Пловдивският окръжен съд, след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо – постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени.

Производството пред първата инстанция е образувано по предявени от П. Г. Б. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ обективно съединени искове с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР, вр. чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на положен от ищеца извънреден труд над нормативно установената продължителност на работните му смени за периода 01.01.2018 г. – 30.06.2019 г. и на обезщетение за забава върху дължимите суми.

Между страните по делото не се спори, че за процесния период ищецът е бил в служебно правоотношение с ответника, като е заемал длъжността „***“ с местоизпълнение на служебните задължения – *** в гр. Пловдив и е полагал труд на 8, 12 и 24-часови смени съгласно утвърден месечен график. В хода на производството пред първата инстанция е разпитан свидетелят Ч., заемащ същата длъжност при ответника. От показанията му се установява, че ***ите 2 следва да се явяват на дежурство най-късно десет минути преди 8 часа, тъй като трябва да се преоблекат и да се снабдят с палки и белезници, а в 8 часа да бъдат готови за инструктаж, който продължава поне 15 минути. След инструктажа всеки *** отива на поста, на който е разпределен, като следва неговото приемане, съответно сдаване, продължаващо също поне 15 минути.

Според свидетеля служителите от стария наряд могат да си тръгнат най-рано в 08:30 часа. Така минималната реална продължителност на едно 24-часово дежурство е 24 часа и 40 минути. От показанията на свидетеля се установява още, че служителите дават и 12-часови дежурства – дневни и нощни, на външни охраняеми постове в болнични заведения. При тези дежурства служителите, които са дневна смяна, следва да се явят на работа най-късно в 07:30 часа за снаряжаване, инструктаж и транспорт до съответното болнично заведение, в което следва да бъдат в 8 часа. При пристигането на поста се извършва неговото приемане, съответно сдаване, след което приключващият дежурство *** е длъжен да се върне до затвора за разоръжаване и доклад, като това отнема поне 30 минути. Така минималната реална продължителност на едно 12-часово дежурство на външен охраняем пост е минимум 13 часа.

Съдът кредитира показанията на свидетеля Ч., доколкото същите се основават на негови непосредствени впечатления, а същевременно с това са логични и последователни.

В производството пред първата инстанция е прието заключението по назначената съдебносчетоводна експертиза, от което се установява, че за процесния период при реална продължителност от 24 часа и 40 минути на отработените от ищеца 24-часови смени и при реална продължителност от 13 часа на отработените от него 12-часови смени на външни постове, същият е положил общо 52 часа извънреден труд на стойност 682,90 лв., който не е бил заплатен от ответника.

При така установените факти по делото, настоящата инстанция намира за установено, че през процесния период ищецът е бил държавен служител по смисъла на чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗИНЗС, като е заемал длъжността „***“ при ответника. Възникналото между страните служебно правоотношение е регламентирано в ЗИНЗС, ППЗИНЗС, както и в ЗМВР с оглед препращащата норма на чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС. Съгласно чл. 16а, ал. 2 ППЗИНЗС за дейностите, чието изпълнение изисква непрекъсваем работeн процес, работното време на държавните служители в ГДИН и териториалните служби се организира в 8-, 12- или 24-часови наряди по утвърден график. В чл. 16е, ал. 3 и ал. 4 ППЗИНЗС се предвижда, че при 12-часов график на наряд или дежурство се отчитат и заплащат 12 часа отработено време по ал. 1, а съответно при 24-часов график на наряд или дежурство се отчитат и заплащат 24 часа отработено време по ал. 1. Съгласно ал. 1 на същия член отработеното време включва: 1. работните часове в рамките на установеното редовно работно време; 2. удълженото работно време; 3. времето за инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от наряд или дежурство; 4. времето за 3 физиологични почивки; 5. времето за отдих; 6. времето за хранене; 7. фактически извършената работа по време на разположение (активен период на разположение в поделението); 8. времето за провеждане на професионално обучение; и 9. времето на дежурство. На основание чл. 16е, ал. 2 ППЗИНЗС времето за обедна почивка и почивките за хранене не са работно време.

Съгласно чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР, намиращ субсидиарно приложение с оглед препращащата разпоредба на ЗИНЗС, на ***ите се изплаща допълнително възнаграждение за извънреден труд, който труд се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение (чл. 187, ал. 7 ЗМВР).

Извънреден е този труд, който се полага извън установеното за служителя работно време и със знанието на неговия работодател.

По делото безспорно се установи, че ищецът е полагал труд над нормативно установената продължителност, като при 24-часови дежурства реално отработеното време е било завишено с около 40 минути, а при 12часови дежурства – с 1 час. В посочените интервали от време за инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от наряд или дежурство ищецът е бил на разположение на работодателя и ефективно е изпълнявал свои служебни задължения. Същият е престирал труд, който подлежи на заплащане като извънреден. Този труд не е отчетен и не е заплатен от работодателя, поради което и ищцовата претенция се явява доказана по основание. Що се отнася до размера

, то от заключението на съдебносчетоводната експертиза се установява, че положеният от ищеца извънреден труд за процесния период е 52 часа, чиято стойност възлиза на 682,90 лв.

Неоснователни са изложените във въззивната жалба доводи, че на ищеца не се дължи заплащане на отработените над реалната продължителност на дежурството часове с оглед действащите през процесния период разпоредби на чл. 16е, ал. 3 и ал. 4 ППЗИНЗС. От посочените разпоредби не може да направен извод в посока, че при реална продължителност на дежурството поголяма от 12, съответно 24 часа, отработените в повече часове не подлежат на заплащане, тъй като подобно тълкуване би било в противоречие с разпоредбата на чл. 16 от Конституцията на Република България, предвиждаща, че трудът се гарантира и защитава от закона, както и на разпоредбата на чл. 48, ал. 5, според която работниците и служителите имат право на заплащане, съответстващо на извършената работа. Според настоящия състав на съда действителното съдържание на разпоредбите на чл.

16е, ал. 3 и ал. 4 ППЗИНЗС е в смисъл, че при 12, съответно 24-часово дежурство следва да бъдат отчетени и заплатени 12, респ. 24 часа отработено време по смисъла на чл. 16е, ал. 1 от същия подзаконов нормативен акт, включващо и т.нар. „неактивна част от дежурството“ като времето за физиологични почивки, отдих и хранене, а не, че реално отработените часове над нормативно установената продължителност на дежурството не подлежат на заплащане. Жалбоподателят поддържа още, че по делото е установено, че служителите на *** в гр. Пловдив ползват почивки за хранене по време на 4 работа, които се провеждат извън работното им място – съответния пост, и не се отчитат за работно време. Следва да се отбележи, че твърдения в тази посока не са заявени своевременно с отговора на исковата молба, а за пръв път с въззивната жалба, поради което поначало не подлежат на обсъждане.

Посочените твърдения, освен това са и недоказани, доколкото от страна на ответника не са ангажирани доказателства относно разпределението на работното време и почивките, от които да се установява дали през процесния период на ***ите е осигурявано време за хранене, което съгласно чл. 16е, ал.

1, т. 6 ППЗИНЗС се включва в отработеното време, или почивка за хранене, което съгласно чл. 16е, ал. 2 ППЗИНЗС не съставлява част от работното време.

По така изложените съображения съдът намира предявеният иск за доказан по основание и размер, поради което правилно е уважен от първоинстанционния съд.

Основателността на главната претенция обуславя основателност и на акцесорната такава с правно основание чл. 86, ал. 1ЗЗД. Ответникът е изпаднал в забава с изтичането на срока за заплащане на възнаграждението за положения извънреден труд, доколкото в рамките на същия не е изпълнил задължението си да плати това възнаграждение. От заключението на вещото лице се установява, че обезщетението за забава върху дължимите на ищеца суми за периода 01.01.2018 г. – 30.06.2019 г. възлиза на 119,98 лв., от което следва, че правилно и този иск е уважен в пълния му предявен размер.

С оглед на горното, подадената въззивна жалба се явява неоснователна, поради което и атакуваното с нея решение като правилно и законосъобразно следва да се потвърди.

При този изход на спора жалбоподателят следва да заплати на въззиваемата страна сторените в производството пред настоящата инстанция разноски в размер на 500 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, съдът