Решение № 3832 от 05.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3832 гр. София, 05.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Мила Г. Димова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Мила Г. Димова Въззивно гражданско дело № 20251100510717 по описа за 2025 година

За да се произнесе, взе предвид следното.

Производството е по реда на чл. 258- чл. 273 ГПК.

Образувано е по повод въззивна жалба на К. С. С., представляван от адв.

Р. И., срещу Решение №5487/27.03.2025 г., постановено по гр. д. №54422/2023 г. по описа на Софийски районен съд в частта, с която предявеният от ищеца иск с правна квалификация чл. 45 вр. чл. 49 ЗЗД е отхвърлен за разликата от присъдените 1000 лв. до претендираните 20 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в причинени болки, стрес, притеснения, страдания и негативни изживявания, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 06.01.2020г. до окончателното заплащане на сумата, както и предявеният иска за сумата от 1 083,89 лева представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за закупени лекарства, лечение, такси за прегледи и медицински изследвания сторени през периода 2015 г. – 2021 г.

Решението в частта, с която „Юробанк България“ АД е осъдено на основание чл.49, във вр. с чл.45 от ЗЗД „Юробанк България“ АД, ЕИК 000694749 да заплати на К. С. С., ЕГН ********** сумата от 1 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в причинени болки, стрес, притеснения, страдания и негативни изживявания, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 06.01.2020г. до окончателното заплащане на сумата, като необжалвано е 1 влязло в законна сила.

Във въззивната жалба са развити доводи за неправилност на първоинстанционното решение в неговата обжалвана част, като се моли същото да бъде отменено, а вместо него да бъде постановено ново по съществото на спора, с което предявените от ищеца искове да бъдат уважени в цялост.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна „Юробанк България“ АД, с който жалбата се оспорва като неоснователна и се моли същата да бъде оставена без уважение, а решението да бъде потвърдено.

Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението в обжалваната част е и допустимо, тъй като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за предявяване на иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита, поради което няма произнасяне в повече. По правилността на съдебния акт настоящата инстанция намира следното:

За да постанови решението, Софийски районен съд е приел, доколкото с влязло в сила съдебно решение е установено в отношенията между страните, че към момента на провеждане на принудителното изпълнение изпълняемото право не е съществувало, то е налице материално незаконосъобразно принудително изпълнение. Приел е за доказано наличието на противоправно поведение на служител при ответника, изразяващо се в проведено материално незаконосъобразно принудително изпълнение спрямо имуществото на длъжника. Счел е, че от проведеното незаконосъобразно принудително изпълнение ищецът е претърпял вреди, изразяващи се в цялостно влошаване на здравословното му състояние, съответно последният е отключил множество заболявания. Намерил е, че вредоносният резултат, причинен от противоправното поведение, се ограничава до изпитаните притеснения, неспокойство и стрес, които се явяват типична последица от подобно деяние.

Счел е за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от 1000 лв., ведно със законната лихва от 06.01.2020 г., тъй като към този момент е установена противоправността на поведението на ответника. По отношение на обезщетението за имуществени вреди е приел иска за неоснователен, тъй като липсва причинно-следствена връзка между поведението на ответника и установените в производството множество заболявания на ищеца, по повод на които е извършил претендираните разходи за лечение.

Настоящият съдебен състав, след като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, които очертават предмета на въззивния контрол съобразно задължителните разрешения, поставени с Тълкувателно решение №1/2013 г. тълк.д. №1/2013 г., и по свое вътрешно убеждение намира от фактическа и правна страна следното.

2

Безспорно между страните, че на 22.06.2007 г. между страните е бил сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот, въз основа на който „Юробанк България“ АД е предоставило на К. С. банков кредит в размер на 88 000 лв., като за обезпечение на кредита е била учредена договорна ипотека върху апартамент №7, находящ се в гр. София, ж.к. „********. Не се спори, че на 07.08.2012 г. С. е продал ипотекирания имот на „Симетрикс“ ООД.

Безспорно е, че ищецът е преустановил плащанията си по договора, поради което в средата на 2013 г. кредитодателят е подал заявление за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, въз основа на което е била издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист, а впоследствие през 2016 г. било образувано изпълнително производство. Между страните било водено производство по реда на чл. 422 ГПК за вземанията на банката. Установява се, че с влязло в сила решение на 06.01.2020 г., постановено по т.д. №536/2019 г. по описа на ОС- Пловдив предявените от „Юробанк България“ АД искове са отхвърлени поради обстоятелството, че банката не е уведомила надлежно длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост на договора за кредит, като в решението са формирани и изводи за нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 от първоначално сключения договор, така и на сключените допълнителни споразумения от 30.05.2009 г. и чл. 20.07.2010 г.

Предвид ограничението на чл. 269, ал. 2 ГПК като безспорна следва да се приеме фактическата констанция на районния съд, че по делото се установява извършено от служител от ответника противоправно поведение, изразяващо се в проведено материално незаконосъобразно принудително изпълнения спрямо имуществото на ищеца.

Респективно спорът, пренесен пред настоящата инстанция се концентрира върху въпросите дали получените от ищеца заболявания са причинени от противоправното поведение на ответника, както и дали определеното обезщетение за претърпени неимуществени вреди отговаря на критерия за справедливост. По тези въпроси настоящият съдебен състав приема следното.

Причинната връзка е категория на философията, но е приложима във всички останали науки, в това число и правната. Критериите, на които следва да отговаря причинната връзка са деянието да предшества по време настъпването на вредата и да е обусловила реализирането й при вътрешни, решаващи и съществени връзки на необходимост (взимообусловеност).

Деянието (действие или бездействие) трябва да е това условие, което по сигурен начин предизвиква настъпването на отрицателната последица в сферата на увреденото лице. То следва да е от такова естество, без което вредата не би настъпила (conditio sine qua non). Вредата следва обективно, необходимо, закономерно да произтича от деянието, както и да не бъде негово случайно следствие. За да е налице причинна връзка, вредата трябва да бъде адекватна последица на непозволеното увреждане. Адекватността е налице, когато деянието по своята природа е годно да доведе до настъпилия отрицателен резултат. Едно действие или бездействие представлява адекватна 3 или относима причина, когато по своя характер е на практика годно да причини вреда, подобна на тази, която е настъпила, т.е. ако при нормалното стечение на обстоятелствата би настъпила същата последица. Теорията за адекватната причинна връзка позволява извършването на преценка дали дадено деяние е причина за дадена последица. То не би било причина единствено ако е напълно негодно на предизвика настъпилия резултат. Следва да се има предвид, че преди да се осъществи в действителността като закономерна и необходима последица от деянието, следствието (вредата) трябва да съществува като потенциална възможност. При изясняване на причинната връзка е нужно да се отговори и на въпроса, дали резултатът е бил реално възможно следствие на извършеното деяние. Ако между дадено обстоятелство и резултата не може да се докаже една с по-голяма вероятност настъпила обусловеност, причинната връзка не бива да се приема за дадена. За да се изясни ролята на всяко от предшествалите следствието необходими условия за неговото настъпване, трябва да се види, дали те създават конкретна, реална възможност за това или я превръщат в действителност. В обобщение причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на делинквента. Възможно е деянието да не е единствената причина за резултата, тоест вредата, да е предпоставена от съвкупното въздействие на множество явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова, но това не изключва отговорността за деликт, а само определя нейния обем. Причинната връзка не се предполага, а следва да бъде доказана при условията на пълно и главно доказване, като тежестта за доказване се носи от ищеца- увредено лице. (така т. 2 от Постановление №7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС).

От приетите по делото медицински документи, така и от приетата по делото комплексна съдебно-медицинска експертиза, която съдът на основание чл. 202 ГПК кредитира като компетентно изгответна и обоснована, се установява, че след образуване на изпълнителното производство са настъпили промени в здравословното състояние на въззивника С.. Същият е бил диагностициран с артериална хипертония III степен, едноклонова коронарна болест, дислипидемия, ГЕРБ с езофагит, ерозивен гастрит, аденом на дебелото черво, тревожност и паническо разстройство. Вещото лице по кардиологичната част от експертизата заключава, че е възможно влошаването на здравето да е в резултат от стрес и притеснения, като е посочило теоритичните съображения за това при отчитане на влиянието на хормоните, отключващи се при тези състояния. По отношение на заболяванията свързани със храносмилателната система е отчел, че ищецът има фамилна обремененост. От съдебно-медицинската експертиза в частта, касаеща поставената диагноза синуит, се установява, че въз основа на представените данни не може да се прецени давността на наличния синуит, както и каква е формата му.

От приетата по делото съдебнопсихиатрична експертиза се установява, 4 че въззивникът е развил разстройство в адаптацията, смесена тревожнодепресивна реакция и паническо разстройство, като лечението е продължило от 2016 г. до 2019 г. и се е изразявало в прием на медикаментиантидепресанти и транквилизатори. Експертното заключение в тази част съдът кредитира, но не и отношение на извода, че процесните психически разстройства са довели до сериозни кардиологични проблеми, доколкото вещото лице няма не разполага с компетентност в тази област на медицината и това му заключение се базира на вероятностно предположение, а не на резултат от конкретно научно изследване.

От събраните свидетелски показания на св. С.а, съпруга на въззивника, се установява, че през 2014 г., т.е. след сключването на договора за кредит, така и допълнителните споразумения, последният и свидетелката са сключили граждански брак. Свидетелката разказва, че проблемите със стреса, паник атаките започнали след раждането на първото им дете и след като са освободили С. от тогавашната работа при работодателя „Андреа“, което се случило септември 2014 г., т.е. преди момента на връчването на поканата за доброволно изпълнение във връзка с издадената заповед за изпълнение. С.а сочи, че в периода от 2014 г. до 2016 г. ищецът е имал здравословни проблеми, свързани с високо кръвно и сърцебиене, и е ходил на лекар по повод лечението им. Свидетелката разказва, че от началото на 2016 г. до 2018 г. с увреденото лице са живеели разделно поради настъпили семейни проблеми във връзка с финансовото им състояние и двете им деца. Свидетелката изразява, че липсата на трудова заетост се е отразило върху психичното състояние на С. и споделя, че го е виждала да приема антидепресанти. Сочи, че в продължение на две години е бил безработен, като липсата на средства за изплащане на кредита, наличието на две малки деца, както и обстоятелството, че са били разделени за период от две години, разказва, че са му създали затруднения, които са му се отразили негативно на здравословното състояние.