Определение № 5530 от 28.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5530 гр. София, 28.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Здравка Първанова

Членове:

Теодора Гроздева

Соня Найденова като разгледа докладваното от Здравка Първанова Касационно гражданско дело № 20238002103976 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 17018/06.07.2023 г. на С. Н. Й., [населено място], чрез адвокат Д. И., срещу въззивно решение № 631/26.05.2023 г. по в. гр. д. № 848/2023 г. на Окръжен съд – Варна.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Задължена ли е страната, представила препис на документ, заверен от нея, да представи оригиналния документ или официално заверен препис от същия документ, в случая, когато насрещната страна поиска да види оригинала; 2. Може ли в случаите, когато документът е съставен в повече екземпляри, представянето на официален препис на друг екземпляр от документа, а не на представения в заверен от страната препис, да удовлетвори изискването на чл. 183, ал. 1, изр. първо ГПК. В случай че между двата екземпляра на документа има съществена разлика, на кой екземпляр следва да основе решението си съдът; 3. Задължен ли е съдът да изключи от доказателствата по делото документа, който при поискване от насрещната страна, не е представен в оригинал или официално заверен препис. Представлява ли такъв препис годно доказателствено средство; 4. Задължен ли е съдът да обсъди всички възражения на страните, повдигнати във въззивната жалба; 5. Задължен ли е съдът да се произнесе по оспорване истинността на писмен документ по реда на чл. 193 ГПК; 6. Задължен ли е въззивният съд 1 при установяване на конверсия на официален документ в частен да направи промяна в разпределението на доказателствената тежест между страните; 7. Следва ли съдът да следи за наличието на материалноправна легитимация на ищеца, обуславяща допустимостта на иска и да се произнесе дали фактите, които я установяват, са налице или не; 8. Допустимо ли е възражението на ответната страна относно фактите, обуславящи материалноправната легитимация на ищеца при предявен отрицателен установителен иск; 9. Възстановяването на собствеността по реда на Разпореждане № 15 на МС от 24.07.1991 г. /ДВ, бр. 65 от 09.08.1991 г./ изисква ли провеждането на определена процедура или се извършва ex lege;

10. Може ли констативен нотариален акт да е достатъчен да служи за материалноправна легитимация на ищеца при предявен отрицателен установителен иск, в случая когато ответникът също разполага с нотариален акт за собственост върху процесния имот; 11.

Следва ли в този случай ищецът да доказва фактите, от които произтича удостовереното от нотариуса право.

Ответникът по касация Р. К. М., [населено място], чрез адвокат П. Г., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира присъждане на съдебни разноски.

Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С обжалваното решение е потвърдено решение № 275/31.01.2023 г. по гр. д. № 13542/2021 г. на Районен съд – Варна, с което е признато за установено по предявения отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК от Р. К. М., за признаване за установено, че С. Н. Й. не е собственик на недвижим имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], район „П.“, „Св. Св. К. и Е.“, с площ от 1183 кв.м. и при граници: ПИ с идентификатори ***;

***; ***; *** и *** и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 12/2017 г. на нотариус В. П., с район на действие този на ВРС, рег. № 205 на Нотариалната камара.

Въззивният съд е приел, че с нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по ЗРПВПВННИ от 17.08.1964 г., Е. С. и Н. Н., наследници на Е. П., са продали на К. Б. Б. парцел *-*, находящ се в м. „М.“, [населено място], с площ от 1600 кв.м. Установено е, че представеният в официално заверен препис от СВп-Варна нотариален акт не е подписан от нотариус. Според заключението на графологическата експертиза липсва положен от нотариус С. С. подпис, като не се установяват следи от изваждане на документа от книгата, в която се съхранява, следи от химическо, фотохимическо, механично или друго заличаване на положен подпис. Представеният към исковата молба нотариален акт от 17.08.1964г. се различава с представения от СВп – Варна, тъй като е с положен подпис на нотариус Ст.С.. С Разпореждане от 1973 г. на бюрото на МС е разпоредено отчуждаване на частни недвижими имоти във Варненски окръг във вилни зони и курортни местности, попадащи между к.к. „Д.“ 2 и „З.“. Със служебна бележка от 25.12.1974 г. на генералния директор на комитета за отдих и туризъм към държавния стопански комплекс „Отдих и туризъм“ – Варна е удостоверено, че на К. Б. е отнет и заплатен имот, находящ се в кв. 70, парцел *-* – Д., съгласно § 13 от ПОИДОН за нуждите на обществения живот. От 22.07.1977 г. процесният имот е актуван като държавен недвижим имот, отстъпен за управление от МВР. През 1983 г. К. Б. е починал, като е бил наследен от ищцата Р. К. М. – негова дъщеря. С разпореждане № 15 от от 1991 г. на Министерски съвет е отменено извършеното с Разпореждане № 93 на Бюрото на МС от 1973 г. отчуждаване на недвижими имоти на територията на ВЗ „Д.“, при условие, че собствениците на отчуждените имоти върнат полученото обезщетение и заплатят направените подобрения и насаждения след отчуждаването в срок от 6 месеца след влизане в сила на заповедта на председателя на ИК на ОНС, с която се определя размерът на обезщетението. Със заповед от 28.04.1992 г. на Кмета на община Варна е извършена оценка на обезщетението и подобренията в процесния имот на обща стойност 2499 лв. С разписка от 15.10.1991 г. се удостоверява извършено от ищцата плащане на сумата 3444, 14 лева в полза на ОНС- Варна. Със заповед от 1992 г. на кмета на община Варна на основание чл. 88, ал. 2 НДИ е наредено да се отпишат от актовите книги имоти, отчуждени по силата на Разпореждане № 93 от 1971 г., собствеността върху които е възстановена. С констативен нотариален акт за собственост № 114/1993 г. ищцата е призната за собственик на празно вилно място от 1600 кв.м., находящо се във Вилна зона „Св. К.“ /м. „М.“/, [населено място], парцел *-*. С констативен нотариален акт за собственост № 12/2017 г. ответницата С. Н. С. е призната за собственик на поземлен имот с идентификатор ***, [населено място], м. „Св. Св.

К. и Е.“, с площ от 1183 кв.м. Според заключението на графологическата експертиза подписът, положен за декларатор в молба-декларация от С. С. до нотариуса, съставил К., не е изпълнен от нея, а представлява имитация на подпис. Според заключението на техническата експертиза процесният имот с идентификатор *** съответства и попада изцяло в границите на УПИ *-*, кв. 70 по регулационния план на ВЗ „Т.“, с площ 1650 кв.м.

Въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелите Й., Д., М. и Ч. Посочил е, че Й. от м. март 2013 г. е съсед от север на процесния имот и свидетелства, че С. се представила за собственик на имота, като 3-4 пъти през лятото искала да мине през имота му, за да стигне до процесния. От мястото, в което свидетелят живеел, имало пътечка, по която се слизало до долния имот. Освен С. до имота искали достъп и още двама души - Г. и Й., които влизали в него, направили оградата, сложили СОТ, камери. Имотът не бил обработван, бил с телена ограда. Свидетелят Д. твърди, че познава имота от 1995-1996 г., като преди 5-6 години пътят до него бил асфалтиран и била поставена бариера от трето лице – собственик на съседното място. По молба на С. Й. свидетелят минавал покрай имота и го наглеждал на път към собствения си имот. След поставянето на бариерата, входът за имота откъм пътя станал недостъпен, а достъпът до него се осъществявал от горния съседен имот, закупен Д..

Свидетелят и Г. сложили СОТ в имота, изчистили го и вдигнали част от падналата ограда. К.

М. свидетелства, че посещавал имота от 1992 г. с баба си /съпругата на Б. Б./ и майка си, като го ползвали за разсадник. Посочил, че достъпът се осъществявал през съседните имоти.

С. Ч. твърди, че неговият имот бил съседен на процесния. Последният бил ограден и в него 3 можело да се влиза само през имота на свидетеля. При тези фактически данни съдът е приел, че правният интерес от предявяването на отрицателния установителен иск е обоснован с твърдения, че ищцата е собственик на поземления имот с идентификатор *** на основание наследяване и реституция, за което се е снабдила и с К. № 114/1993 г. Въззивният съд е приел, че ответникът не разполага с правната възможност да оспорва правата на наследодателя на ищцата и валидността на нотариалния акт, с който той се е легитимирал, след като не заявява противопоставими права към 1964г. Недоказано е към този момент правото на собственост по отношение на имота да е принадлежало на друго лице, а обстоятелството, че имотът е отнет от К. Б. е индиция за притежание на правото към минал момент. В периода от 1973 г. до 1991 г. наследодателят на ищцата не е бил собственик на имота поради отчуждаването му за държавни нужди съгласно разпореждане № 93 от 1973 г. на Бюрото на МС, издадено на основание чл. 101 ЗС и § 6 от ПЗР на ЗСГ. След 1991 г. е възстановено правото на собственост върху имота в полза на ищцата след провеждане на съответната процедура. Така с разпореждане № 15 от 24.07.1991 г. на МС е отменено извършеното отчуждаване на имоти на територията на в.з. „Д.“ при условие, че бившите собственици върнат полученото обезщетение и заплатят направените в имота им подобрения и насаждения в 6-месечен срок. По отношение на ищцата са били налице условията за отмяна на отчуждаването: имотът не е бил застроен към 1991 г., за него ищцата или нейният праводател не са получили в обезщетение друг недвижим имот и не се установява /и не се твърди/, имотът да е отреден по застроителния или регулационния план за специални обекти за нуждите на отбраната на страна. Със заповед от 1992 г. процесният имот, ведно с подобренията, е оценен на 2499 лева. Въззивният съд е приел, че сумата е заплатена, видно от разписка от 15.10.1991 г. За ирелевантно е преценено възражението, че плащането предхожда паричното оценяване на имота, доколкото платената сума е повече от поставената оценка и следва по време издаването на Разпореждане № 15 от 24.07.1991 г., от която дата ищцата е възстановила собствеността си. На това основание ищцата се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост от 19.03.1993 г.

Съдът е посочил, че доколкото ответницата не е заявила противопоставимо на правото на ищцата придобивно основание към момента на реституцията. Наличието само на формална легитимация на ищцата с К. №114/1993 г., ведно с всички косвени данни за собственост на наследодателя към минал момент, обосновават правния интерес от предявяването на отрицателния установителен иск. Спорно между страните е дали ответницата С. Й. е станала собственик на процесния имот на твърдяното основание – изтекла придобивна давност започнала през 1992 г. Въззивният съд е посочил, че след 1992 г. не е имало пречки за придобиването му по давност, тъй като след отмяна на отчуждаването с разпореждане № 15 от 1991 г. на МС, имотът не е бил държавна собственост, а собственост на ищцата. За недоказано обаче е приел твърдението на ответницата С. Й., че е придобила имота по давност. Разгледани са двете твърдени от ответницата хипотези на чл.79, ал.1 и ал.2 ЗС.