Решение № 363 от 08.07.2026, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 363 гр. Благоевград, 08.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Н. Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Вили Дацов при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело № 20261200500024 по описа за 2026 година взе предвид следното:

Н. И. К., ЕГН **********, и Б. Й. Т., ЕГН **********, и двамата с адрес гр.

***, чрез адвокат С. А., обжалват решение № 721 от 24.08.2025 г., постановено по гражданско дело № 871 от 2023 г. на Районен съд Благоевград. В жалбата се твърди, че атакуваното със същата решение е неправилно. Нарушен бил материалният закон. Допуснато било съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Актът бил и необоснован. По делото по безспорен и категоричен начин се установило, че първоначалните ищци не са собственици на процесния гараж, както неоснователно постановил първоинстанционният съд, тъй като владението върху гаража било даже доброволно предадено от самите тях на праводателя на К. и Т., и последните, присъединявайки към своето давностно владение и това на техния праводател, придобили правото на собственост върху гаража като недобросъвестни владелци, при осъществявано спокойно, непрекъснато и несмущавано давностно владение повече от 10 години. Правото на собственост възникнало в техния патримониум, а не принадлежало на първоначалните ищци. В основата на погрешните изводи на 1 първоинстанционния съд стояло допуснато процесуално нарушение, тъй като съдът неправилно отказал събирането на доказателства, с които не само щяла да се провери достоверността на споделеното от свидетелите на първоначалните ищци относно показанията им за твърдени факти и събития, имащи значение именно за правилната преценка дали, кой, кога и как е владял гаража, но и да се установи истината в процеса. В ОСЗ на 19.12.2024 г. съдът отхвърлил направените от К. и Т. с нарочна писмена молба доказателствени искания. Те нямало как да знаят предварително какво точно ще кажат свидетелите на другата страна, да го проверят веднага още в ОСЗ и да се убедят дали то е вярно, или не е, въпреки предупреждението и обещанието от всеки свидетел, че трябва да говори само истината. След посоченото съдебно заседание, жалбоподателите, шокирани от казаното в залата от свидетелите на другата страна, разпитали съседи и приятели относно някои от споделените обстоятелства от въпросните свидетели и с голяма изненада научили, че същите съвсем не отговарят на обективната истина. Синът на свидетеля А. А.

С. всъщност не притежавал кола. Синът на свидетелката С. А. М. в действителност нямал автомобил „Дачия“, бил задържан, изтърпял наказание „лишаване от свобода“ и работил в ***“, а не при „г-н ***“. Вместо да допусне исканията и да се провери дали заявеното от свидетелите е истина, първоинстанционният съд неправилно оставил без уважение тези искания.

Делото останало неизяснено от фактическа страна. Необосновани били фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение.

Направените, но недопуснати от първата инстанция доказателства и доказателствени искания били необходими за прилагането на императивните материалноправни норми на чл. 108 и чл. 79, ал. 1 от ЗС. Пропускайки да извърши това, първоинстанционният съд допуснал процесуално нарушение.

Налице били и нови факти и обстоятелства, възникнали след даване ход на устните състезания пред първата инстанция, а именно - след депозирането на сигнал до Районна прокуратура Благоевград, приет по делото в ОСЗ на 18.02.2025 г., вече имало образувано досъдебно производство за лъжесвидетелстване. Първоинстанционният съд, в противоречие с практиката на ВКС относно анализ на доказателствата по делото и в частност на свидетелските показания, не кредитирал показанията на свидетелите на насрещните ищци, а само тези на първоначалните ищци. В мотивите на съда, при игнориране на отделни части от показанията на свидетелите на 2 жалбоподателите, разпитани в хода на съдебното дирене, се наблюдавало избирателно посочване на показанията на свидетелите, както и избирателно посочване и анализ на събраните писмени и други доказателства, което довело до изводи, ползващи единствено другата страна. Свидетелите, доведени от К. и Т., посочили свои преки и непосредствени впечатления как, кога и какво точно са се били разбрали относно процесния гараж праводателят на жалбоподателите - *** С. ***, и неговите праводатели - А. Г. К., В. А. К. и Г.

А. Г., както и след това, в годините от октомври 2007 досега, кой владеел и кой се представял за собственик на гаража. В това отношение показанията на свидетелите на К. и Т. били преки, непосредствени, логични и съответствали на други доказателства по делото. Още от 26.10.2007 г. *** С. *** установил давностно владение върху процесния гараж и го владял като свой собствен.

Той го своил непрекъснато, спокойно, явно и несмущавано повече от 10 години. Това продължило до 21.05.2018 г., когато *** предал на К. и Т. владението на процесния гараж. От 21.05.2018 г. до настоящия момент той се владеел от тях. През всичките тези около 15 години гаражът бил владян първо от праводателя на насрещните ищци и след това от самите насрещни ищци, които присъединили владението му към своето, но това неправилно не било възприето от съда в обжалваното решение. Първоинстанционният съд, като формирал вътрешното си убеждение при обсъждане на събраните по делото свидетелски показания, постановил решението си в противоречие с практиката на ВКС. Съдът и сам, по свой почин, преценявайки всички събрани доказателства по делото, следвало да прецени дали разпитаните свидетели са заинтересовани от изхода на делото и дали и в кои части да кредитира или не показанията им, а не механично да игнорира дадени показания, преценявайки ги неаргументирано като заинтересовани или недостоверни, и голословно да кредитира свидетелски показания в полза на другата страна, както направил първоинстанционният съд. При данни или съмнения за това, че разпитан свидетел не е казал истината, и при направени доказателствени искания от страна в процеса с цел проверка на дадените показания, на относимите факти по делото и за установяване на истината, съдът следвало да ги уважи, но първоинстанционният съд неправилно не направил това. Преценката на доказателствения материал, събран в хода на съдебното дирене, видно от мотивната част на решението, била направена неясно, хаотично и в противоречие с правилата на логиката, поради което и 3 изводите на съда били погрешни, като съдът практически не изложил мотиви за съществените въпроси, а само свои констатации, без да става ясно как и защо е стигнал до тези свои изводи. Мотивите били отправна точка за преценка на законосъобразността и правилността на констатациите и изводите на съда. Атакуваното решение не било конструирано, основавайки се на логическото мислене, а това представлявало основание за отмяната му.

Липсвали обхватни, конкретни и ясни мотиви по всички съществени въпроси, от които зависело решението на спора. Нямало цялостен и задълбочен анализ на събраните по делото доказателства. Решението било немотивирано и голословно, с превратно и неправилно тълкуване на събраните доказателства.

Първоинстанционният съд нарушил принципа на чл. 12 от ГПК.

Съдържанието на решението му не сочело на спазване на процесуалния ред на изграждане на вътрешното убеждение на съда въз основа на всички доказателства по делото и доводите на страните. Друг основен принцип на гражданското съдопроизводство - този по чл. 10 от ГПК за установяване на истината, също бил нарушен с първоинстанционното решение. Доводите на жалбоподателите намерили опора в материалите по делото, но неправилно били игнорирани от съда. Нарушен бил и принципът за състезателност, прогласен в чл. 8 от ГПК, както и този на равенство на страните съгласно чл. 9 от ГПК. Доказало се, че първоначалните ищци са се уговорили, макар и в устна форма, и сами доброволно са предали владението върху процесния гараж, при това срещу „продажна“ цена, която им е била и заплатена предварително в брой, и така владението върху гаража правомерно е било предадено от тях още през 2007 г. на *** С. ***. След този момент насетне и до завеждането на първоначалната искова молба, нямало никакви спорове относно владението на процесния гараж първо от ***, а след това и от ищците по насрещния иск. А. Г. К., В. А. К. и Г. А. Г. предали на *** владението и върху процесния гараж, а не само на апартамента и мазетата, като за целта той им платил допълнително 2000 лева и предал парите лично на В. А. К..

Уговорките между А., В., Г. и *** относно гаража, предаването на владението върху него и плащането на парите за това станали достояние и на трети лица, сред които и разпитаният пред съда и доведен от К. и Т. свидетел ***.

Доказано било още, че ответниците по насрещния иск изнесли предварително всички свои вещи от гаража, освободили го и никога не го ползвали повече, точно както посочил другият свидетел на жалбоподателите - ***. За всички 4 трети лица било ясно и недвусмислено, че процесният гараж се владее като собствен от *** С. ***, а след 2018 г. - от К. и Т.. Напълно пристрастно и неправилно районният съд приел, че през 2019 г. Г. Г. се е противопоставила на давностното владение на жалбоподателите, което се твърдяло изолирано само от един свидетел - А. А. С., без опора в останалия доказателствен материал, но първоинстанционният съд услужливо и в полза на другата страна изобщо не коментирал това. Не следвало да бъдат кредитирани показанията на свидетелите на другата страна, тъй като те не съответствали на събраните по делото доказателства, не били логични, а части от тях не били и преки.

Владението на ***, което било непрекъснато, явно, спокойно и несмущавано, било предадено от него на К. и Т., и то било продължено от тях също непрекъснато, явно, спокойно и несмущавано, и тъй като били осъществени всички елементи - както corpus, така и animus, те придобили гаража по давностно владение. Моли се за отмяна на решението, отхвърляне на ревандикационния иск, уважаване на насрещната установителна претенция и отмяна на нотариалния акт от 01.03.2023 г. Претендират се разноски и за двете инстанции.

Подаден е отговор от А. Г. К., ЕГН **********, В. А. К., ЕГН **********, и Г.

А. Г., ЕГН **********, всички с адрес гр. *** чрез адвокат Г. Ч.. В него се сочи, че жалбата е неоснователна, а атакуваното решение е правилно, законосъобразно и обосновано. Първоинстанционният съд мотивирано приел, че въззиваемите са собственици по наследство на процесния гараж.

Въззивниците не установили годно противопоставимо основание да държат/владеят вещта, поради което искът по чл. 108 от ЗС правилно бил уважен. Съдът правилно приел, че въззивниците не са доказали кумулативните елементи на давностното владение, както и че доказателствата им не обосновават убедително твърдяното начало, непрекъснатост и необезпокояваност на владението върху гаража. Първоинстанционният съд приел за установено противопоставяне от страна на въззиваемата Г. Г. през 2019 г., което било несъвместимо с твърдение за необезпокоявано и непрекъснато владение на въззивниците. Това било самостоятелно достатъчно основание да се отхвърли давностната им претенция. Съдът преценил свидетелските показания и писмените данни в тяхната съвкупност и стигнал до извод, че не се установява владение с нужната плътност и качества през твърдения период, особено при наличието на спорност/противопоставяне.

5

Съдът правилно отчел, че въззивниците не могат да „надграждат“ владение по чл. 82 от ЗС, при липса на доказано приемство във владението върху същата вещ /гаража/ и при липса на доказано владение на праводателя им именно върху гаража, годно за присъединяване. В казуса не било доказано годно и непрекъснато владение на *** върху процесния гараж „като собственик“ за твърдения период.

Не бил доказан самостоятелен факт на приемство/предаване на владението върху гаража като отделен обект.

Установено било противопоставяне през 2019 г., което разрушило твърдяната непрекъснатост и необезпокояваност, а след предявяване на иска през 2023 г., давността била прекъсната и не текла. Чл. 82 от ЗС не можел да бъде приложен в полза на въззивниците, тъй като не бил доказан владелчески „мост“ между праводателя и тях върху същата вещ, нито непрекъснатост.