Решение № 2259 от 07.06.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 2259 гр. Варна, 07.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 14 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Даниела Павлова при участието на секретаря Мариана Д. Димитрова като разгледа докладваното от Даниела Павлова Гражданско дело № 20243110116299 по описа за 2024 година

Производството е образувано по предявени от „А. Б. Б.” ЕООД, ЕИК *** срещу П. Г.

А., ЕГН **********, на основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, обективно съединени положителни установителни искове, с правно основание чл. 240, ал. 1 и 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 от ЗПК вр. чл. 6 от ЗПФУР и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните със сила на пресъдено нещо, че ответницата дължи на ищеца следните суми: сумата от 1000 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № *** от 11.07.2019г., сключен между П. Г. А. и „С. К.“ ООД; сумата от 401.64 лева– договорна възнаградителна лихва за периода от 11.07.2019 г. до 12.01.2021г.; сумата от 278.31 лева – мораторна /законна/ лихва, начислена върху заетата /главницата/ сума за периода от 12.01.2021 г. до 14.06.2024 г., които вземания са прехвърлени на „А. Б. Б.“ ЕООД по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 13.01.2022 г., ведно със законната лихва за забава от датата на депозиране на заявление по чл. 410 ГПК в съда до окончателното плащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 3483/27.06.2024 г. по реда на чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 7805/2024 г. на РСВарна, ГО, 14-ти съдебен състав.

Твърди се в исковата молба, че ищецът/цесионер/ е подал заявление по реда на чл.

410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение, която била връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, в тази връзка у ищеца се породил правният интерес да предяви настоящите искове.

Сочи се, че вземанията произтичат от договор за потребителски кредит № ***, сключен между ответницата и цедента „С. К.“ ООД на 11.07.2019 г. при спазване на изискванията на специалния закон ЗПФУР, от разстояние, като част от системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от креидодателя, при което процедурата по сключването на договора се осъществява чрез средствата за комуникация от разстояние. По силата на процесния договор, кредитодателят е предоставил на ответника кредит в размер от 1000 лева, представляваща заетата сума - главница. Ответникът от своя страна поел задължението да върне заетата сума в срок до 12.01.2021 г. на 18 броя месечни 1 погасителни вноски, всяка по 190.00 лева, съгласно погасителен план, неразделна част от договора.

Поддържа се, че ответникът се задължил да заплати възнаграждение в полза на кредитодателя за ползването на заетата сума в размер на уговорената договорната лихва, чийто фиксиран годишен процент възлизал на 40.08% при ГПР 47.83 %.

Твърди се, че ответникът не е изпълнил задължението си по договора да върне заетата суми чрез частичните плащания в размера на погасителните вноски на съответните падежи.

Сочи се, че на 13.01.2022 г. между ищеца и „С. К.“ ООД е сключен договор за цесия, с което процесните вземания са прехвърлени в патримониума на ищцовото дружество. Излага се, че ищецът е овластен от цедента да уведоми длъжника за цесията, като ответникът е бил уведомен за новия кредитор на вземанията с изпращане на съобщение на посочения от него имейл адрес, който начин, ако не се възприеме за редовен от съда, ищецът иска ответникът да се счита уведомен за цесията, с получаване на книжата по делото, към които е приложено и уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. По същество се моли предявените искове да бъдат уважени и се претендират сторените съдебно-деловодни разноски за исковото производство, включващи държавна такса и юрк. възнаграждение, както и такива /юрк. възн. и д.т./ в заповедното производство.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът, чрез назначения от съда особен представител, е депозирал писмен отговор на исковата молба, с който оспорва сключването на процесния договор за кредит при спазване на изискванията на ЗЕЕУУ и ЗПФУР.

Възразява се, че не са спазени изисквания ЗПК. В тази връзка се прави правоизключващо възражение за нищожност на процесния договор, като се твърди, че процесния договор за кредит не съдържа методика за изчисляване на референтния лихвен процент, което води до нарушение чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Оттук цесията не е произвела действие спрямо ответницата.

На следващо място се оспорва, че е усвоена сумата по процесния договор от ответницата.

Накрая като правопогасяващо възражение се претендира, че е изтекла погатителна давност за вземанията, тъй като не е посочено откога е настъпила забавата и дали е обявена предсрочна изискуемост на задълженията.

По същество моли съда да отхвърли предявените искове като неоснователни.

Съдът, като съобрази предметните предели на исковото производство, очертани в исковата молба и отговора и като взе предвид, събрания и приобщен по дело доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

За успешното провеждане на предявените искове по чл. 240, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 9 от ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, ищецът следва да установи по несъмнен начин в условията на пълно и главно доказване - наличието на възникнило облигационно отношение между ответника и „С. К.“ ЕООД, учредено въз основа на договора за потребителски кредит от 11.07.2019 г., по силата на който на ответника е предоставена сумата в размер от 1000,00 лева; изправността на кредитодателя, с оглед предоставянето на заетата сума; изискуемостта на главното задължение и изпадането на длъжника в забава; размера на предявените граждански притезания, както и че е закупил процесните вземания въз основа на валиден договор за цесия от 13.01.2022 г., за което обстоятелство длъжникът е надлежно уведомен, вкл. и че вземанията са предмет на издадена в негова полза заповед по чл. 410 от ГПК.

В тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по горепосочените факти, както и да докаже своите дилаторни и перемпторни вързажения.

Не се спори по делото, че в полза на ищеца срещу ответни /ка/цата е издадена по реда 2 на чл. 410 от ГПК заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 3483/27.06.2024 г. по реда на чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 7805/2024 г. на РС-Варна, ГО, 14ти съдебен състав за претендираните суми, която е връчена на ответника-длъжник по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК и в изпълнение указанията на съда заявителят в законоустановения преклузивен срок по чл. 422, ал. 1 ГПК е предявил исковете си за установяване съществуването н а вземанията си, което поражда правния интерес за ищеца от водене на настоящото производство и неговата допустимост.

Спорно по делото е дали договор за потребителски креди № *** от 11.07.2019 г. е сключен между ответника и „С. К.“ ООД от разстояние, оттам дали е възникнало облигационно правоотношение с предмет отпускане на потребителски кредит в размер на 1000.00 лева. По делото, с оглед представената разписка за извършено плащане от „С. К.“ ООД, следва да се приеме, че предвид посочените в нея лични данни – три имена и ЕГН, следва да се приеме, че именно ответната страна е предоставила същите на дружеството цедент, с което е дала обвъзващо съгласие за сключването на потребителски кредит и съответно обвързаност от клаузите на договора, а именно срок за връщане на заетата сума от 18 месеца, при краен падеж 11.01.2021 г., лихвен процент по кредита да е 40,05%, а ГПР – 47,83%.

С оглед направеното възражение от ответника за липсата на усвояване на сумата по кредита, по делото е представена разписка за извършено плащане от наредител „С. К.“ ООД до получател ответната страна, с посочени имена и ЕГН., както и описания на основанието за извършения превод. Съдът с оглед представените и приети писмени доказателства, приема следното:

В ОУ към процесния договор за кредит е посочено, като задължение на цедента – кредитодател да предостави на заемателя заемната сума при условията на ОУ и сключения договор за кредит. В договора за кредит с № ***/11.07.2019г. не е посочено по какъв начин се осъществява начнът на предоставяне на сумата, представляваща главница по цитирания договор, но в чл. 19, ал. 1 от ОУ е предвидено, че това се осъществява чрез нареждане по банков път по посочена от ответницата банкова сметка или чрез превод по системата за разплащане „И. П.“. Видно представеното по делото доказателство разписка за извършено плащане е видно, че на името и ЕГН-то на ответника е извършен првевод на сумата по договора за кредит.

При тълкуване на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ОУ към договора съдът намира, че плащанията по договора следва да се считат за извършени от момента на извършения превод по системата „И. П.“. В този смисъл доколкото соченият от ответника превод е извършен чрез ипей, без налиичие на данни за фактическо получаване на каса от страна на П. А., то съдът приема, че отникъде съобразно представените доказателства не е било налице необходимост същият да бъде получен физически на каса, за да породи погасителен ефект.

Процесната разписка удостоверява обстоятелството, че сумата е платена в полза на П. А., което следва да се приеме за изпълнение на поетите от кредитодателя – цедент задължения съгласно процесния договор заем.

От посочените обстоятелства следва да се приеме, че процесния договор е сключен на соченото от ищеца правно основание ЗПФУР и ЗЕДЕП, въз основа на който е възникнало облигационно правоотношение.

Съгласно чл. 6.1 от договора, заемателят се е задължил в срок от 3 дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 от ОУ: поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените), като страните са договорили неустойка в чл. 6.2 от договора при неизпълнение на задължението за обезпечаване на заетата сума, чийто размер възлзиа на 2 018,36 лева.

Представено е увеодмление за цесия, изходящо от ищеца, адресирано до ответника.

3

На основание чл. 7, ал. 3 от ГПК, съдът служебно преценява съответствието на всички допълнителни уговорки, които не представляват основен предмет на договора, със законовите изисквания, независимо от възраженията на ответника, доколкото последният е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

Всякога кредиторът има интерес от длъжник, който да осигури точното изпълнение на основното задължение за връщане на заетата сума, поради това проверката за платежоспособността му предхожда сключването на договора. Като икономически по-силна страна в правоотношението, кредиторът, който по занятие извършва дейност по кредитиране, разполага с редица правомощия за събиране на информация за финансовото състояние на длъжника и възможностите му за бъдещо изпълнение /арг. от чл. 16 от ЗПК/, като след анализ на данните има възможност да прецен дали да сключи договора или да откаже предоставянето на кредита /чл. 18 от ЗПК/. В случая осигуряването на обезпечение не е предварително условие за сключване на договора, т. е. кредиторът изначално е преценил длъжника като платежоспособен и му е предоставил кредита. Така, поставяйки изискване за последващо осигуряване на поръчители или банкова гаранция, без дори да е налице неизпълнение от страна на кредитополучателя, кредиторът неоправдано и без основание прехвърля риска от лошата си преценка в тежест на длъжника.

Главното задължение на заемателя по договора за кредит е да върне заетата сума и да плати уговореното възнаграждение на кредитора, а не да предостави обезпечение. Съдът счита, че в случая неустойката е предвидена за заплащане, без да се намира в никакво отношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на кредитополучателя да върне заетата сума. Включена по този начин като падежно вземане /арг. от погасителния план/, претендираната сума по правната си същност не съставлява неустойка, а добавък към възнаградителната лихва и на практика съставлява част от печалбата на кредитодателя, което е единствената цел на начисляването му.