Определение № 23067 от 18.11.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 23067 гр. София, 18.11.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Е, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Нели Алексиева

Членове:

Елена Св. Шипковенска

Валерия Р. Диева като разгледа докладваното от Валерия Р. Диева Въззивно частно гражданско дело № 20251100511829 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 274 и сл. вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. на СРС № 25010906/14.08.2025 г. от Л. И. В. срещу Определение № 20143107/05.08.2025г. по гр. д. № 12712/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 50 състав, с което съдът е оставил без уважение искането на страната, обективирано в молба с вх. на СРС № 25009587/10.07.2025 г., за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, като същите бъдат отменени, алтернативно бъде намалено присъденото адвокатско възнаграждение в полза на ищеца и бъдат присъдени разноски в полза на адв. Р. Х. И. за възнаграждение за оказаната на ответника безплатна правна помощ.

Жалбоподателят поддържа, че съдебният акт бил немотивиран. Твърди, че в хода на производството на ищеца била заплатена сума, която покривала и разноските, поради което допълнителни такива не следвало да му се присъждат. Освен това, ако в хода на процеса не било извършено плащане, искът е щял да бъде така или иначе частично отхвърлен. Отделно от това присъдените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение били прекомерни. Претендираните от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение били за действия на адвокат, който не взел участие в цялото производство, а само в последните съдебни заседания. Исковата молба била подадена от друг адвокат, който представлявал ищеца на основание чл. 38, ал. 2 ЗА и претендирал адвокатско възнаграждение.

Ответната страна Р. М. подава отговор, в който оспорва подадената частна жалба. Получената сума в хода на процеса била на различно основание, а не за покриване на разноските в производството. В същото време заплатеното адвокатско възнаграждение не било прекомерно, то било съобразно с ориентировъчните размери на Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА. Моли съдът да остави без уважение жалбата.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на страните и данните по делото, намира следното:

Жалбата е подадена в установения в разпоредбата на чл. 248, ал. 3 ГПК вр. чл.

275, ал. 1 ГПК срок за това, от надлежна страна – разполагаща с правен интерес, срещу 1 акт, подлежащ на обжалване, като се явява процесуално допустима, а разгледана по същество – частично основателна по следните съображения:

Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК при уважаване на иска ищецът има право на направените разноски, в това число и заплатеното възнаграждение за един адвокат. По аргумент на противното от чл. 78, ал. 2 ГПК ищецът има право на разноски и при отхвърляне на иска, ако ответникът не е признал иска или с поведението си е дал повод за завеждане на делото. При направено възражение от ответната страна за прекомерност на размера на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът следва да прецени дали заплатеното адвокатско възнаграждение е прекомерно с оглед на фактическата и правна сложност на делото, като прецени вида и премета на делото, материалния интерес, количеството и качеството на извършените от адвоката действия.

В настоящия случай исковото производство е образувано по искова молба, подадена на 04.03.2021 г. от Р. М., чрез адв. Т.Т., с която срещу ответника Л. В. е предявен иск с правно основание 127, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 11 381.37 евро, с левова равностойност 22 307.48 лв., представляващи половината от платената главница по договор за ипотечен кредит с „Банка ДСК“ АД от 10.07.2006 г. за периода от 12.10.2017 г. до 14.03.2019 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба 04.03.2021 г. до окончателното изплащане на сумата. Исковата молба е подадена чрез адв. Тодоров с пълномощно по делото и представен договор за процесуално представителство за предоставяне на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА (л. 6).

С определение от 22.07.2021 г. (л. 41) производството по делото е спряно до приключване на две други дела – гр.д. № 2416/2019 г. по описа на СГС и гр. д. № 24562/2021 г.

Производството е възобновено с определение от 28.12.2024 г. (л. 105), с което и делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание.

В първото открито съдебно заседание, провело се на 10.02.2025 г., ищецът се представлява от нов адвокат – адв. П. П. (л. 147 ). Представено е доказателство за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2500 лв. – договор за правна защита и съдействие (л. 116). Видно от материалите по делото, адв. П. взема участие в двете проведени съдебни заседания по делото, участва при изслушването на вещото лице Росен Стоянов и в разпита на двама свидетели. Представя и писмена защита (л. 179).

По предявения иск, предмет на разглеждане в производството по гр.д.№ 12712/2021 г. по описа на СРС, 50 състав, е постановено решение от 23.06.2025 г., с което същият е отхвърлен поради изпълнение в хода на процеса. С решението искът е отхвърлен, тъй като съдът е достигнал до извод, че вземането на ищеца е погасено в хода на процеса, поради което и ответникът Л. И. В. е осъдена да заплати на ищеца Р.

М. М. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 3790.40 лв. – съдебни разноски, от които 890.40 лв. за платена държавна такса, 400 лв. за възнаграждение на вещо лице и 2500 лв. – възнаграждение за адвокат.

С оглед изхода на делото право на разноски има ищецът. В производството по чл. 248 ГПК съдът не би могъл да приеме различна фактическа обстановка от тази, възприета в основното решение. Въззивният съд също в производство по частна жалба срещу акт по чл. 248 ГПК не може да преразглежда фактическите мотиви на влязло в сила решение относно показанията на свидетели, въз основа на които районният съд е формирал изводите си е постановил решението, с което е отхвърлил искът. Съдът намира, че не се доказва по делото, че извършеното плащане в хода на процеса е за 2 погасяване на задълженията за разноски в производството. Що се отнася до размера на вземането, районният съд е стигнал до извод, че дължимата сума от ответника е в размер на 22 260.04 лв., но при отчитане на сумите, които са присъдени в полза на ищеца по гр.д. № 24562/2021 г. по описа на СРС, I ГО, 157 състав, както и при отчитане на платената в хода на процеса сума на ищеца, то спорното материално право е изцяло погасено. Ето защо правилно разноските са били възложени в тежест на ответника.

Основателно обаче е възражението на ответника за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. За да се определи дали възнаграждението е прекомерно, следва да се съобразят горепосочените критерии относно фактическата и правна сложност на делото и извършените от адвоката действия. След постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г., по дело С–438/22, съдът не е обвързан императивно с посочените в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2025 г.).

Съгласно посоченото решение на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, 4 параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Прието е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Изложени са мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изрично е посочено, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. По изложените съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. С оглед задължителния характер на даденото тълкуване от СЕС, при определяне на отговорността за разноски в изпълнителното производство съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.).

В контекста на изложеното при преценката си дали е налице прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, първоинстанционният съд се е ръководил от размера на възнагражденията, посочени в Наредба № 1/2004 г., които обаче, както се посочи, не са обвързващи съда.

3

За да отговори на въпроса дали уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2 500 лв. е прекомерно, съдът съобрази следните обстоятелства. Макар образуваното пред СРС дело да е с материален интерес в немалък размер (22 307.48 лв.), то същото не се отличава с особена сложност нито от фактическа, нито от правна страна, тъй като предметът на спора е иск по чл. 127, ал. 2 ЗЗД, по прилагането на която разпоредба има формирана практика на ВКС и не са налице особени специфики или противоречиво разрешаване на правни въпроси, като в случая предявеният иск е само един, а наведените в исковата молба, както и в отговора на исковата молба твърдения, съответно възражения са типични за такъв тип дела.

Процесуалният представител на ищеца е положил обичайни усилия по делото, като се е явил само в две съдебни заседания и е депозирал писмена защита, а освен това следва да се посочи, че след възобновяване на производството и предвид постановените по обуславящите дела решения, единственият спорен по делото въпрос е бил дали има плащане в хода на процеса или не.

При това положение с оглед липсата на фактическа и правна сложност по делото, както и конкретно извършените от процесуалния представител на ищеца действия по делото, съдът намира, че в тежест на ответника следва да се поставят разноски на ищеца за възнаграждение за адвокат, което се определи в размер на 1 500 лв. Разноски за адвокатско възнаграждение в размер 1 500 лв. са напълно съответни на приложимите критерии за справедливост и равностойност на насрещните престации и с изискването за причинна връзка с поведението на насрещната страна, която е обуславяща възникването на отговорността за разноски.

Ето защо обжалваното определение следва да се отмени, като решението се измени в частта за разноските, като на ищеца се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв. (вместо 2 500 лв.) и по този начин общият дължим размер на разноските е 2790.40 лв. – платена държавна такса, депозит за вещо лице и адвокатско възнаграждение, а в останалата част жалбата като неоснователна следва да се остави без уважение.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ по частна жалба на Л. И. В., ЕГН **********, Определение № 20143107/05.08.2025г. по гр. д. № 12712/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 50 състав, с което съдът е оставил без уважение искането на страната за изменение на решението в частта за разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: